Мрачното и студено утро на септември тихо и неумолимо напомняше за неизбежната гостенка - есента. Сякаш за да подсили тези тъжни мисли, леко ромолеше ситен дъждец, чиито ситни капчици оросиха един малък прозорец на улица "  Мир"  в малкото градче Т. Зад този прозорец в лапите на самотата живееше младият служител в Бюрото за социални грижи Огнян Дончев.

Той беше не особено привлекателен физически, но за сметка на това имаше голямо сърце, даряващо всеки тъжен човек с искрица надежда,но често той самият оставаше неразбран и отхвърлен, приемаха го за даденост. Въпреки това не спираше да дава всичко от себе си на работата в полза на обществото. На онова общество, което не бе способно да разграничи добро от зло, което бе способно на всякакви  гнусни постъпки, забравяйки човешкия си облик.

Дончев добре разбираше това, но въпреки всичко бе верен на идеята да дава без да чака нищо в замяна.

От години той пребиваваше в старата кооперация на улица Мир и то там, на тавана по-близко до звездите, които в дългите самотни нощи бяха негови верни събеседници.

Заплатата, която получаваше като чиновник едва му стигаше да покрие непосилния си наем за жалкото помещение, в което бе принуден да живее от съдбата, отнела твърде рано неговите родители.

Дългото време, прекарано в интернатите бе оставило непоправима празнота в душата на Огнян, която никога и нищо не би било в състояние да запълни.

И сякаш за да го довърши, съдбата бе отредила вследствие на игра на фунийки, на която бе станал невинен наблюдател в двора на интерната да го остави без око, на чието място имаше една черна превръзка.

У Дончев следи беше оставил и ужасният паралич, от който заболя в своите ранни години. И така липсата на око и накуцването със замах го отхвърлиха далеч встрани от вниманието на нежния пол.

Това бяха болезнени удари, но въпреки всичко той устоя и успя да запази човешкото и доброто в себе си.

Затова се посвети на социалната работа и със средствата, останали от неговите родители той се записа в университета.

По това време той акостира на улица Мир в Т. При хазяин, строг военен, лишен от всякакви скрупули, който подобно хищна птица кръжеше около Огнян дойдеше ли времето за наема.

Както всеки друг запас ,така и парите, завещани от родителите на Огнян започнаха да свършват, което постави сянка на съмнение относно следването на младия човек.

С тази тежка мисъл Огнян бавно се движеше по многобройните стъпала на кооперацията.

Въпреки тихата мъка, която се бе свряла в сърцето му той закрачи напред по пътя към редакцията на местния вестник с надеждата да кандидатства  по обявата за работа.

Така, унесен в мислите си  неусетно стигна до въпросната редакция, непретенциозно разположена в няколко стаи на една огромна стара, колкото историята къща.

Когато доближи до вратата на редактора, Дончев тихо въздъхна, за да се опита да прикрие обземащото го вълнение и почука.

Отвътре се чу мощният и басов глас на редактора Пелев:

                 - Влез!

Огнян леко открехна вратата и се намери в малък, но за сметка на това с вкус обзаведен кабинет, състоящ се от бюро, пишеща машина и малък диван, а на стената с внушителен поглед следеше всичко наоколо портретът на Христо Ботев.

Цялата тази простота на дизайна на помещението се очертаваше от искрящо белите варосани стени.

Когато вратата се затвори Пелев отново загърмя с мощния си глас:

                   - Какво ви води при нас, синко? Сигурно идвате по обявата?

Огнян полека заговори,опитвайки се да прикрие обсебващото го вълнение:

                   - Ами аз, такова, да идвам по обявата за работа във вестника!

Зад плахото говорене на младия човек се криеше самороден талант, чието проявление в областта на публицистиката датираха още от ученическите години на Огнян. Този негов талант щеше да бъде в основата на парите, с които като журналист щеше да завърши благополучно следването си.

Ала преди да започне да работи във вестника двамата проведоха сериозен и напрегнат разговор.

                   -За бога, стига сте мрънкали, младежо, бъдете поне малко по-смел! - избухна редакторът.

                   - Аз, аз, извинете! - измънка Дончев

                   - Стига сте се извинявал, а ми разкажете за себе си, пишете ли, от кога и къде сте публикували? - нервно го прекъсна Пелев.

                  Тогава Дончев набра нужната смелост и накратко разказа за себе си и таланта, който по думите на строгия, но справедлив гимназиален учител Генчев той притежаваше.

Когато завърши своята история, настъпи напрегната тишина, Пелев поглаждайки бавно козята си брадичка размишляваше над чутото, докато сърцето на клетия младеж препускаше в бесен галоп от вълнение.

Изведнъж напрегнатата тишина се взриви от прокашлянето на Пелев, след което той заговори бавно и отчетливо все още под въздействие на мислите си:

-          Младежоо, младежо! Хм, за твоята крехка възраст си преживял огромни премеждия, след които малцина биха имали смелост да продължат напред! Гледай ти, гледай какво нещо, дори съдбата те е обезобразила, но все пак аз държа на способностите ти, на човека в теб! В тази връзка от утре започваш работа при нас!

В този миг младият човек бе толкова щастлив, че от вълнение няколко минути не бе в състояние да каже нищо.

Когато се опомни, неусетно усмивка облекчение  озари страните му и той стана от дивана и продума:

-          Покорно благодаря за вашето доверие, няма да ви разочаровам! Довиждане!

След което на крилете на щастието се прибра в своята квартира.

Когато влезе в таванското помещение, първото нещо, което направи бе да види с колко пари разполагаше.

Слава богу имаше достатъчно, за да мине през фризьорницата и за хляб и шарена сол от кварталния магазин.

          След като приключи скромните си приготовления и хапна от хляба и солта  Дончев видя, че бавно и неусетно нощта нежно бе обгърнала града в своята пелерина.

Виждайки това той се приготви да си легне на счупеното и носещо следите на времето и ръждата походно легло.

Преди да заспи той старателно нави един стар будилник, скъп спомен от родителите му, погледна с любов своите спътници звездите и усмихнат се понесе в страната на сънищата.

На сутринта Огнян се събуди с радост в сърцето, нагласи тоалета си,д оизяде остатъците от хляба  и солта и се отправи, накуцвайки към редакцията на вестника.

Когато пристигна, часът наближаваше седем. Беше все още рано и за това той поседна на пейката в двора, наслаждавайки се на утринната свежест на въздуха.

Постоя така близо десет минути, след което към него се запъти една прекрасна млада жена. Това беше младата и талантлива журналистка Яница Занева, невероятно олицетворение на женска красота. Само с един поглед на дълбоките и топли като прегръдка кафяви очи тя можеше да запали пожар в което си поиска мъжко сърце. Двамата стояха така няколко минути и се гледаха странно един друг. В миг Занева проговори:

-          Какво правите тук?

Дончев гледаше запленен очите на новата си колежка. Едни топли и същевременно демонични очи, заради които впоследствие щеше да преживее най-голямото си разочарование. Тишината озари отново леко насмешливата нотка в гласа на Яница:

-       Ехооо! Тук ли стеее?

Огнян за секунда се стресна и сякаш се събуди от  дълбок сън:

-       О, да, извинете ме! От днес ще работя във вашия вестник!

-       Тогава за мен е удоволствие да се запознаем - аз съм Яница Занева!

-       Дончев, Огнян Дончев, за мен е чест!

          От този момент Яница и Огнян станаха страхотен творчески тандем, силата им беше, когато работеха заедно и се допълваха! Плод на съвместната им работа бяха уникални статии по наболелите социални въпроси,касаещи както ежедневието  в Т., така и цялата околност. Вестникът придоби огромен тираж и популярност, печелейки безброй журналистически призове, както и най-важното - признателността на своите читатели.

Тази съвместна работа продължи повече от две години. За това време животът на младия студент коренно се промени. Той стана по-приветлив, по-спокоен и дори се научи да живее в мир с недъзите, които съдбата щедро му предостави.

В един приятен следобед, когато неусетно  дойде краят на работния ден  Огнян и Яница вървяха по павираната улица с дъх на липа и както винаги разговаряха по актуални теми от изминалия ден. Така унесени в приказки неусетно достигнаха автобусната спирка. Онази спирка,която всеки ден ги разделяше и слагаше край на приятните им разговори.

На раздяла Дончев замаян пое пътя към скромната си таванска стая, стаята близо до звездите!

          За миг се спря като втрещен, осъзна какво беше онова чувство, което всяка сутрин  го караше да се събужда с усмивка и непреодолимо желание да отиде на работа, за да види онези кафяви очи, които можеха да изпепелят всяко мъжко сърце.

Истината беше една - Огнян Дончев за пръв път в живота си беше истински влюбен. Това беше превратен момент в живота на младия човек, но за беда той беше твърде стеснителен, за да даде простор на чувствата си.

От онзи момент той започна да се държи някак странно, дори дистанцирано, което не избегна от взора на Яница.

Един ден след работа както винаги те вървяха по познатата улица.

За момент спряха, след което Яница сложи ръка на рамото на Огнян и каза:

-          Хей, погледни ме в очите! Какво става? От много дни се държиш странно? Какво има?

Дончев със запъване заговори:

-   Виж, Яни! От много време, хм, не знам как да го кажа - изпитвам силни чувства към теб и бих искал да ми позволиш да те обичам, да сме нещо повече от колеги и приятели!

Последва пулсиращ от напрежение миг, миг на тишина, в който Огнян засрамено гледаше в земята. Накрая се чу звънкият смях на Яница:

-   Ха-ха-ха-ха! Ти! Влюбен в мен! Ха-ха-ха-ха! Ще ме умориш от смях! Та не виждаш ли на какво приличаш! Толкова си жалък и окаян! Какво бъдеще мога да имам с теб, наивнико!

В този момент сякаш земята потъна под краката му, искаше му се да изчезне сякаш никога не го е имало на този свят.

От устните му като в просъница се отрони само едно:

-          Ясно! - след което той се запъти към къщи!

Като пристигна, се просна на леглото с разбито сърце и от мъка не усети кога бе заспал.

На сутринта му предстоеше да се яви на последния изпит от сесията в университета.

Когато утрото настъпи, младежът бе толкова разбит и наранен, че нямаше енергията да започне този ден.

Едва събра сили да се обади на своите колеги по телефона, за да им каже да не го очакват и след това рухна отново на леглото без дори да успее да закуси.

Така лежейки с око взряно към небето, око, в което се беше вселила цялата мъка на света, мъката на разбитото от любовта сърце, не бе усетил, че бе станало обед.

Изведнъж на вратата се похлопа:

-          Кой е? - попита Дончев

-          Оги, отвори ми, искам да поговорим! Това бяха думите на жената, която без жал разби мечтите му, а именно колежката му Яница Занева.

С тежки стъпки той стигна до вратата и я отвори:

                            - Какво има? Какво искаш? Не ти ли стигна това,к оето ми причини, че идваш за още?

                            - Не, виж, може ли да вляза! Искам да поговорим!

                            - Хм, кажи каквото имаш да казваш и се махай!

И тя леко смутена пристъпи напред и заговори:

                            - Виж какво! Твоето признание в любов ме изненада! Бях доста груба с теб! А ти не го заслужаваш, защото имаш едно прекрасно и много добро сърце! Затова те моля, ако е възможно да ми простиш, за да продължим да работим заедно и занапред.

Дончев слушаше внимателно, след което отвърна:

-          Яница! При тези обстоятелства не можем да работим повече заедно! Ето, аз завършвам образованието си  и неизменно ще поема по път, изключващ вестникарската работа, още по-малко работа с теб! Прощавам ти, а сега изчезвай по пътя си и не се обръщай назад!

          След тези думи нещата между тях бяха повече от ясни  и когато Яница затвори вратата на излизане,  се затвори и една друга врата - на един черен период в живота на Дончев, за да се отвори нова - вратата на апокалипсиса…

          В дните до своето дипломиране той живееше с натрупаните пари, като се зае да помисли върху това, което му се случи, за да извади поуки и така да стъпи  на здрава основа по пътя към неопределеното бъдеще.

Не след дълго с нови сили и желание да си подреди живота Огнян се зае да търси работа по завършената от него специалност - социални дейности. Това не беше трудно за него, тъй като бе направил добро име като журналист и така след време заработи в Бюрото за социални грижи в Т.

Атмосферата там бе коренно различна от тази във вестника. В службата освен младия Дончев, работеха още шест души възрастни и безлични, изморени и похабени,изгубени души, които в най-добрия случай се отнасяха към него безразлично.

Това не го спря да се отдаде с цялото си същество на работата, на мисията да бъде опора за бедстващите и светлинка на душевно слепите.

Всяка вечер се връщаше разнебитен физически, но удовлетворен морално, въпреки мизерната двуцифрена заплата и подигравателното отношение на колеги и по-богати членове на обществото.

           Сред хилядите случаи, преминали през ума и сърцето на Огнян един бе емблематичен с това, че благодарение на него по-късно той щеше да научи най-суровия си урок за хората.Този случай сблъска един просяк със социалния работник Огнян Дончев.

Дончев със своето желание и упорство успя да вдъхне сили и желание за живот на бедния човек, включвайки го в програма за започване на личен бизнес. По този начин никому неизвестният просяк Дуди се превърна в собственик на просперираща фирма за цветя и букети.

Но пътят на Дуди Петров към самия себе си бе сложен и дълъг. В него имаше  качества, които не са имали шанс до момента да бъдат развити и всичко това се промени с помощта на Огнян.

По време на тяхната съвместна работа Петров често казваше:

-          Оставете ме! Аз съм една развалина!

А Дончев отново и отново се заемаше да убеждава клиента си в обратното, че силата да си помогне е в самия него. По този начин след дълги  и продължителни във времето сеанси  усилията дадоха резултат и Дуди се показа първенец сред всичко обучаващи се в програмата  и успя да развие бизнес. Това беше огромен повод за удовлетворение и гордост за Огнян.

Така, докато постепенно Петров си устрои живота и започна да прави пари, потъвайки в охолство, то Дончев стоеше все още на същото място в Социални грижи, работеше при все същите мизерни условия и пари, а работата бе тежка, неблагодарна, понякога дори зловеща.

Всичко това даде своето отражение върху здравословното състояние на Дончев. Той често не си дояждаше и доспиваше и за капак до безкрай товареше душата си с чуждите болки.

Благодарение на тази всеотдайност един ден в офиса в службата, както работеше над едни книжа, изгуби съзнание и припадна.

Когато се свести, се намираше в една мрачна сива стая на местната болница, а над него със загрижен вид гледаше главният лекар:

-          Къде съм? Какво е станало? - попита Дончев.

-          Намирате се в болницата, синко! Имате ли близки или роднини, с които да се свържем? - попита докторът.

-          Не, нямам, като в просъница отвърна Дончев.

-          Трябва да поговорим за вашето състояние, господин Дончев, предпазливо започна докторът. Не мога да крия от вас, че положението ви никак не е добро! Вие имате тежък стадии на рак!

Тези думи втрещиха Дончев.

Докторът продължи:

-          За съжаление е твърде късно и медицината не може вече да ви помогне!

Беше топъл юлски следобед, когато Дончев с мъка на сърцето завинаги се раздели с единствената работа, която бе обичал и харесвал истински, която за разлика от любовта, не го предаде, а точно обратното му донесе незабравими мигове на щастие…

Уреди всички сметки и с хазаина си и така закрачи без цел и посока, свободен, по-свободен от всякога. Съзнаваше, че смъртта не е далече и въпреки това не се страхуваше от нея. Казваше си:

-          Хм, смъртта… Тя е жена, а тогава защо да не гледам на нея като на красива жена! Кой не би желал да прегърне една красива жена!

Нещото, което го мъчеше повече беше, че ако умре, няма да може да бъде полезен на хората.

Вървейки, той се зае да разсъждава:

-          Помогнал съм на толкова много хора! Ето сега аз самият имам нужда от помощ, от една добра дума и последен пристан за душата ми! Ами да, ще поговоря с Дуди Петров!

Реши така и се запъти към офиса на фирмата за цветя и букети „Флора”. Когато влезе в офиса на Петров и му разказа за случилото се, Дончев получи следния отговор:

-          Ти, кой си ти бе, свиня, куче! Как си позволяваш! Какво пари ли ще искаш или какво! Да не съм Майка Тереза! Гледай го ти, дошъл да безпокои бизнесмен като мен! Хайде, марш, куче краставо!

След тези думи Дончев прошепна:

-          Господи, прости му! И тихо и кротко си излезе.

Виждайки се в безнадеждност, той си построи с много усилия малък заслон в гората, а покрай скитанията си се сприятели с малко бездомно сиво кученце със съдба поразително сходна на неговата.

И така преди болестта да го сломи дотолкова, че да не може нито да се движи, нито да се храни, той преживяваше в самота и забравен от всички, хранейки се само с даровете на природата.

Непосредствено преди вечността да го погълне той лежеше на земята и стенеше, молейки Бог да сложи край на мъките му, а кученцето виеше и скимтеше жално, разбиращо по-добре от всеки считащ себе си за умен човек болката на своя умиращ господар.

През този ден мъките бяха многократно по-тежки от всякога. До падането на нощта Дончев на няколко пъти губи съзнание, докато от болка изкрещя толкова силно, че кученцето се събуди. Но когато това стана, Огнян Дончев беше вече в селенията на един по-добър и истински свят. Усещайки как смъртта витаеше наоколо, животното от мъка зави толкова протяжно, че всяка клонка в гората усети ужаса на вечността…

На сутринта случаен турист забеляза трупа на Дончев и сигнализира в града.

          Понеже Огнян нямаше близки, церемонията бе скромна само с присъствието на свещеника,к лисаря и двамата гробари.

От този ден до края на живота си всяка нощ  една мистериозна жена с кафяви топли очи, които можеха да имат всяко едно мъжко сърце поставяше цвете на гроба на Огнян, а едно малко бездомно кученце виеше от мъка по стопанина си…