“ Човекът не е венец на творението, но не е и исконен злодей. Той е сплав от кал и звезден прах, от мрак и светлина”.

(Паула Лайт)

Всеки петък, по пладне, когато слънцето прежулваше лицето, а работата не спореше, позастаряващият поп Койчо се търкаляше на късите си крачета из село Долно Мераклиево, за да въдвори божи ред, да приучи селяните що е прав път и морал. Обичаше да среща лично миряните из тесните улички. С мазни очи ги поспираше да поклюкарства, даваше по някой безплатен съвет за болежките на набожна бабичка, благославяше я с Гос-по-ди, по-ми-луууй!... и продължаваше. Срещнеше ли хлапета, дърпаше ушите на немирните и изпросваше зеленчуци от градините, брашънце от хамбарите им, яйчица или тънко, вкусно винце от бъчвите на родителите им. Труд не знаеше що е. Често, сгълчаваше с хрисимо благоразумие някоя едрогърда селянка, чиито разкопчана риза и преливаща плът бодяха като с шило очите му, а и мъжът под расото му. С мнима набожност си представяше как засмуква от аромата на голотата ù, ръцете му потъват в морето от плът, а попската свещ покапва по задните ù части:

-Гос-по-ди, по-ми-луууй! Беля е туй, Едрено, мари... Загърни се, че на дядо ти поп ангелите му излетяха...

Сгълчаната жена само се подхилваше и уж случайно изпусна:

-Прости, отче Койчо, ама от работа пазвата си не мога да закопчая... Две седмици, откак мъжът ми пари печели в града и сама си шетам... Сеното неприбрано, житото несмелено, свинете гладни.

Попът се усмихна под мустак. Надвечер даром бе решил да помогне на бедната женица. С кандилото да я благослови... Свещ да ù запали в име Христу богу...

А селяните не бързаха да се раждат и умират, та работа в черквата нямаше. А и попът изпълняваше религиозните обязаности без плам, без дух, както бе го научила една приказка – караше венчавките и опелата през просото. Бе се трудил само над блажната трапеза и каквото пипнеше, ръцете си оставяше... А иконите мълчаха съзаклятнически.

Докато селяните посрещаха и изпращаха живота с чаша в ръка. Новите дни се нанизваха като чушлета под навесите на безразличието и ценностната им неориентираност.

Попът спря пред кръчмата, уж да поздрави насядалите, а заоглежда писаните им чашки с изстудена ракийка. Заоблизва се като котарак, запреглъща на сухо. Като умряла лисица, която знае как да живее живота си, надлъгвайки се, подвикна на кръчмаря:

- Христу богу со здраве, бай Ставри! Ааамин! Ти от града ли взе тези чашки? На баба ти Неда ще река за виното, що е за комка, в такива да налива. - казваше хитро попът, чакайки покана за почерпка.

Схванал тънкия намек, кръчмарят привика Койчо, а и всяка парица му бе добре дошла:

-Отче, няма лъжа! Чашите - градски, а ракийката - тукашна, на езика се услажда. Като сълза е, дявол да я вземе! Я ела да ти покажа чашките, та и да вкусиш за здраве. – канеше го лъжливият кръчмар с алчен пламък в очите и търговска премереност.

-Чадо, Ставре, дай малко да вкуся, че на чиста глава по-леко иде работата... - каза попът и изпъчи гърди като мъдрец.

Звезди изпъстриха небесната мантия, когато отчето се накани да става. Заклатушка се към Едрена, че работа го чакаше. А тя, хитрушата, бе си наумила да излъже попа.

На ум Койчо прехвърляше чашките с живителното питие, но не успя да сметне колко пъти бяха доливани. Махна с ръка, сякаш да се прекръсти, но и това бе забравил... Заоглежда се дали Бог или дявол го бе проследил. Стигна Едренкината къща, подсвирна тихо. Разнесе се аромат на сапун, примесен с някаква задушаващата отровна сладост. Пъргава като котка, откъм задната порта се плъзна Едрена. Бе разпуснала косите си. Придърпа попчето в плевнята, да посъберат сеното...

Койчо се заоблизва, мъжката сила под расото му нарастваше. Сякаш вятърът бе катурнал кандилцето, та пламъците обхванаха полите на попската одежда... Попът се изхлузи от нея като змия-изкусителка, която хвърля кожата си. Попъпли по бедрата на селянката. Докато двете тела се нанизваха като синци на връвчица, откъм задната страна на плевнята изцвили кобилата.

-Ей, отче, я се скрий в мелницата, зад плевнята, че мъж ми се прибира. За да не те намери, отпрегни кобилата, завързана на колелото. Застани на нейно място и щом чуеш, че да ме бият, върви напред, така вратата няма да се отвори. Галят ли ме - назад върви. Зад гърба си ще намериш чуден сандък, с двойно дъно. Влез вътре! Оттам тунел ще те отведе право в гората. Така ще избягаш. - каза селянката на голия, глупав поп и го натика в мелницата зад къщата.

Скри расото му, а попските гащи окачи като знаме на кол в градинката, близо до червата, за да засрами попа. А новият байрак на Долно Мераклиево удиви селяните. Зазяпваха се по него с часове с някаква патриотична гордост...

А Едрена се върна и се завайка, застена, преструваше се, че я бият, а впрегнатият поп вървеше все напред, колелото се въртеше, а житото се смилаше. Ден ли, два ли вървя напред, сам не разбра. Покри се от глава до пети с брашно, но стисна ушите си, да не чува стенанията на Едрена. През плевнята минаха кръчмарят, хлебарят, шивачът, обущарят, ковачът... А селянката все стенеше, че свещи ù палеха. А попът се кръстеше, оплезил език от работа. Стопанинът се завърна, понечи да погали Едрена. Попът завъртя колелото назад и се метна право в сандъка. А хитрата селянка, недочакала попа да се озове вътре, завъртя отвън ключа.

-Ей, мъжо! - рече на стопанина си. - Докато те нямаше, всичкото жито смелих, вкъщи не се побира. Я иди продай малко на хлебарницата, питки да омесят... В оня сандък съм го събрала.

Мъжът вдигнал сандъка с попа и се заклатушкал с каруцата към града, пари да печели. А Едрена пазвата си нямала време да закопчае, свещи ù палели богомолците в плевнята...

В града селянинът отвори тежкия сандък пред хлебаря. Брашнени снежинки застелиха улицата, замрежиха очите. А голият поп скочи набрашнен, с леко димящо кандило. Рошав и брадясал, приличащ на дявол. Подплаши се от гъмжилото около хлебарницата. Хукна да бяга. Хукнаха след него гражданите със сопи. Помислиха го за вампир или зъл дух, спиращ набухването на тестото им. Нямаше къде да се скрие, та се гмурна в купа слама. Гражданите заудряха със сопите сламата, за да му покажат от своята вяра. Насиниха го за Гос-по-ди, по-ми-луууй!... и оттогава попът знае що е срам, що е труд, що е прав път, та и за Бога е достоен...