Булгарише метод
БУЛГАРИШЕ МЕТОД
Никога не съм се замислял правилно ли възпитах децата си, или не. Постъпвал съм така, както ми идва отвътре. Може би несъзнателно съм копирал поведението на моите родители или съм се старал, пак подсъзнателно, да не повтарям техните грешки. Не знам. Замислих се за тези неща едва тази вечер, когато ми се случи нещо много интересно.
От един месец съм в Хановер. Помагам на голямата дъщеря. Преди няколко дни отидох да прибера внука Милен от детската градина. Облякох го и го подканих да си ходим, но той клекна пред аквариума и отсече на немски:
– Ich wilm mit fische. /Искам при рибите./
Детенце е, любопитно му е да наблюдава рибките как плуват. Този огромен аквариум го поставиха наскоро в коридора с гардеробчетата, вероятно с някаква благородна, социално-психологическа цел, но както се казва: „Пътят към Ада е постлан с добри намерения.“. „Хайде, Миленчо! Хайде, чедо!“ – помолих го няколко пъти, почаках десетина минути, накрая не издържах, грабнах го под мишница и го понесох към изхода. Той зарита с крака, запищя като настъпан и заврещя на немски:
– Ich wilm mit fische.
Всички се вторачиха в нас, изскочиха лелки от стаите, а аз понеже не знам немски, ухилен до уши си съчиних оправданието:
– Булгарише метод.
Не казах на дъщерята какво съм направил, защото ме гризеше едно чувство, че постъпих просташки, че това е един вид насилие върху крехката детска психика. Трябваше да постъпя културно, цивилизовано – да клекна и аз до аквариума, да цъкам с език, да соча с пръсти и да изнеса на детето една научно-популярна лекция – как се лови риба с ръце, серкме, ток, хлорна вар. Да научи и то нещо полезно от дядо си. Ама, станалото – станало. Реших, че ако пак се наложи, така ще постъпя.
Не се наложи. Днес Милен пак клекна до аквариума, но щом му изръмжах да си тръгваме, скочи и заприпка след мен.
Не бяхме се отдалечили много от градината, има – няма двайсетина метра. Ръмеше ситен дъжд. Помислих си, че в България по това време на годината вали сняг. Бял килим покрива мръсотията, замита я отдолу, скрива я от погледа. Ако можеше така да скрие и простотията!
Малкият се спря до една локва, погледна ме дяволито, ухили се, затули си ушите с две ръце и я прескочи. Знаеше какво го очаква, ако скочи в локвата с двата крака, както правеше преди. Тогава се втрещих. Вратата на градината шумно се отвори и от там излязоха двама родители, германци, мъж и жена. Носеха децата си под мишници, също като мен онзи ден. Стоях като треснат, а те, минавайки покрай мен, в един глас рекоха:
– Булгарише метод.
© Мильо Велчев All rights reserved.
Ами, така де, ние ще ги цивилизоваме немците, няма как 
