(Събитията и героите са автентични. Е, случката е малко понапудрена, но...)

    Ей такова нещо даже и най-възрастните съвременници не бяха виждали и не помнят. То не бе буря, не бе чудо - страхотия! Вихрушка като хала - притаяваш се, притихваш и безпомощно гледаш само каква пакост ще последва. А пакости мноого! Най-напред бяха потърпевши големите, високи тополи. На по-откритите места станаха големи поразии. Пада тополата, събаря оградата на двора, подхваща в пакет  жици на високото напрежение, кабелна телевизия, интернети и се пльосва в двора на комшиите отсреща - късмет, че не е върху къщата, ами върху  селскостопански постройки за домашните животни. Медните обшивки на църквата също бяха мишена на природната стихия - след некоординиран полет, паднаха насред павирания път. Рядко се случва, но в тоя случай ценните ламарини бяха забелязани от съвестни хора, бяха прибрани и не можаха да стигнат до пункта за цветни метали. Един ден пълна мобилизация на хора и техника за разчистване на пътищата, блокирани от паднали дървета и какви ли не части от покриви, кофи за боклук и т.н. - поне доста хорица посъбраха дръвца за зимата. Два-три дни без ток, а жегата ехидно се ухилила като олигофрен, та купища ценни  провизии по фризерите започнаха да дават фира. Ох, да не се връща такова чудо, че няма издържане!
  Това събитие обаче, най-трайно ще остане в спомените на двама, по своему потърпевши от връхлетялата ги стихия, севрозападни аборигени. Едва ли такова преживяване има аналог във всички видове статистики.
  Бурята беше страшна, ама за тоя, който я е видял или бил насред нея. За някои хора, в тоя ден, това далеч не било най-важното събитие. За такива хора бурята дошла и си отишла и отнесла или донесла нещо. Такъв беше денят и за един небезизвестен в родния си край, северозападен индивид. Един от тия, които изживяват живота си с прякора си и с него си и отиват от тоя свят, без да се сеща почти никой за истинското им име. Такъв беше (и все още си е) Кърнаки. Човек, комуто Господ бе спестил доста много неща или по-скоро някак си набързо и през пръсти го бе издялкал и го пуснал в живота. Почти изцяло глух, на петдесет процента ням, естествено - стар ерген, обаче веселяк и майтапчия и съчетано с неразбираемия му за повечето хора речник, голям смях пада, като се „заговори“ с него човек.
  В този ден Кърнаки ходил с каручката, теглена от магарето Фори, до едно съседно село по негова си работа. Фори, като едно добре обучено животно, където и да го закараш, винаги си знаел обратния път до дома. Така, на връщане Кърнаки, явно подпийнал, се изпънал в каручката, включил на "автопилот" и заспал. Фори смирено опънал поводите на път за дома и как се е борил с вятъра, само той си знае. По едно време обаче, към края на селото, Фори спрял на място и не тръгва. Кърнаки като усетил липсата на приятното, приспивно подрусване на каручката, се събудил, поогледал се и нежно подканил Фори:
 - А та мамата, мършо татава! А та кара де! - което трябвало да значи: "Хайде, Фори! Дий, жребецо!"
Кара, кара, ама не ще. Станал Кърнаки, слезнал от каруцата и що да види!? Фори спрял насред пътя, а пред него един скован от дъски, фазер и няколко греди, чисто нов клозет. Истински клозет насред пътя! Обиколил го Кърнаки отвсякъде, спрял се пред вратата и почукал:
  - Има неко? Ей, алото, има неко вътре? Ооуу! - от което става ясно, че човекът културно попитал: "Заето ли е?"
И като не получил отговор, бутнал вратата. Да, ама тя заключена отвътре. Като при всеки един селски клозет и този имал на вратата си по някоя дупка, останала след обработката на дъските. Погледнал Кърнаки през една дупка и видял, че вътре няма никой. Почесал се по врата, и взел, че прикарал каручката по-удобно до находката и бутнал клозета в нея. Качил се, настанил се удобно до придобивката и отпрашил.
 На следващия ден се чу, че в съседното село на един човечец, както си "вършел работата" в новото си WC, бурята вдигнала цялата „масивна“ постройка и я отнесла нанякъде.
  Е, така е - буря! За едни - отнесла, за други - донесла...