Десетки ледени статуи, не, изящни редици от замръзнали ангели изпълваха мразовитото помещение. Имаше само няколко дни до предстоящите коледни празници и всички във фабриката работеха усилено, за да изпълнят в срок поръчката.

- Десет... двадесет... тридесет... – едни брояха фигурите, за да се уверят, че броят им е исканият, други нервно крачеха насам-натам и оглеждаха за детайли, а трети обикаляха с превозни машини и местеха парчетата лед от едно място към друго.

- Нямам търпение да приключим... костите ми замръзнаха в тоя шибан ад! – измърмори Павел и разтърка раменете си с ръце.

- Ако беше ад, щеше да е горещо, идиот. Ние сме в ледената епоха... – отвърна му Себастиян и закрачи напред. Беше млад, около 25-годишен, висок и слаб, с кестенява коса и сини очи. Работеше във фабриката от няколко месеца. Преди това беше сменил няколко професии – разносвач на пица, продавач в магазин, пробва се като редактор, но и това беше временно.

Във фабриката го бяха назначили като общ работник, най-ниското стъпало. Не се изискваше много от него – трябваше да кара електрокар и да разнася ангелите наоколо.

За пореден път се качи в грубата машина, вдигна ледената статуя и потегли, но Павел го повика:

- Ей, нали помниш за довечера? Мария ще прави от нейната салата, елате с Емилия.

- Там сме, нямаш грешка!  - няколко секунди невнимание се оказаха твърде скъпа цена - Себастиян не забеляза, че се е доближил прекалено много до наредените и готови за транспортиране ангели и без да иска, закачи един от тях с машината. Това, което последва, беше ужасяващо – бутнатият ангел падна, повличайки със себе си и останалите. Ефектът беше като от съборено домино – хиляди парченца лед се разхвърчаха из помещението, за минута всичко друго утихна и се чуваше само чупенето на замръзналата вода, никой не успя да реагира. Павел се беше ококорил и държеше ръцете на лицето си от изненада. Себастиян от своя страна пребледня и единствената му реакция беше да слезе от превозващата машина. Всички погледи бяха насочени към него – злобни, арогантни, осъдителни и същевременно безпомощни. За един миг времето спря и Себастиян виждаше действителността на забавен кадър, дори не чуваше пръскация се лед и вече започналите обиди по негов адрес. Силен вик го стресна и извади от това състояние:

- Боже Господи!!! Какво сте направили вие бе, нащастници, ще ви избия всичките, кучета такива!!! – гръмкият глас на началник отдела се разнесе из фабриката. – Имате ли представа какво ще стане сега, знаете ли колко ще ми струва вашата идиотщина?!! – тембърът му ставаше все по-твърд, а лицето – по-червено и изкривено, дяволско. – Казвайте веднага, кой беше? Кой? Ти ли, Иване, алкохолик мръсен, душата ще ти извадя, копеле проклето!!!

- Не бях аз, господин Петров, Себастиян ги бутна! – побърза да се оправдае старият мъж и се скри в тълпата.

- Ти ли бе, хлапак?! –началникът бързо закрачи към него с още по-голяма злоба. – Как ще платиш за всички ангели?! Поръчката ми е за след три дни, малоумен ли си, или какво?!

- Господин Петров, никога не бих го направил умишлено, не видях...

- Не видял!!! – прекъсна го запъхтеният мъж. – Аз за това ли ти плащам бе, идиот!!! Да не гледаш?! Ще те скъсам от съд, сине майчин, и кожата по гърба ще ти ‘зема, така да знаеш!! Махай ми се от очите, че на място ще те убия, говедо такова!!!

Себастиян инстиктивно се огледа за подкрепа, за някой, който ще се застъпи за него, но никой не го направи. Павел отдавна беше потънал в морето от хора, а останалите не се интересуваха от никой друг, щом те си бяха добре. Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да си замине.

Излезе през голямата врата и закрачи. Огледа се – улицата тънеше в украса и светлина – всяка къща, всяка витрина, дори уличните лампи бяха накичени с герлянди и мигащи лампички и придаваха топло усещане на иначе потъналия в сняг град. За малко задуха вятър и белите снежинки заиграха под ритъма му. Това натъжи още повече младия мъж, в очите му проблясна сълза, но той знаеше, че така няма да поправи стореното. Единственото, което искаше сега, беше да се прибере вкъщи при приятелката си и да заспи, да заспи и да забрави.

Закрачи към близката автобусна спирка. Когато стигна до нея, се сви плахо в единия ъгъл, тъй като беше започнало да вали сняг. Времето минаваше, но автобусът така и не идваше, затова Себастиян реши да повърви до другата спирка, за да се стопли. Тъкмо се канеше да завие зад една голяма сграда, когато видя автобус 413 да спира зад него.

„Мамка му!“ изпсува наум и се затича обратно, но шофьорът явно не го видя, защото затръшна вратите под носа му и потегли.

Себастиян прокле злочестата си съдба и примирен с нещастието си, продължи по пътя. Отне му близо час, докато се прибере вкъщи, през който сякаш всички автобуси стачкуваха или не искаха да минат по пътя му. Най-накрая се намери пред входната врата и почука. Емилия отвори, но явно не очакваше пред нея да застане приятелят ú:

- Какво правиш тук по това време? Що не си на работа? – попита тя осъдително.

- Имах проблеми... – отвърна ú Себастиян, влизайки в малкия апартамент.

- К‘ви проблеми?! – извика момичето ядосано.

- Уволниха ме, окей?... Бутнах тъпите ангели и станаха на прах... – виновно смотолеви той.

- Уволнили са те?!! – Емилия беше пред истерия. – И к‘во ше прайм ся? С к‘во ще се издържаме, като са те уволнили?! – очите ú блестяха с такъв огън, че през сърцето на Себастиян преминаха тръпки.

- Е, ще измисля нещо... винаги се справяме... знаеш...

-  А, не, на мен ми писна да се „справяме“! Омръзна ми да живея в мизерия и да си броя стотинките! До гуша ми дойде! Искам да се разделим.... – сега Емилия гледаше виновно в земята.

- Какво?! – Себастиян се ококори и скочи от дивана, на който седеше. – Чакай, Еми, стига сега. Вярно, че не сме много добре, но ще направя всичко за теб, знаеш го. Още утре ще ида да си потърся нова работа... ще се оправим – той понечи да я прегърне, но момичето се дръпна настоятелно.

- Не, не е от сега това... От известно време се чудя как да ти го кажа... Няма тръпка вече, не виждам смисъл да седим заедно... не те обичам...

Себестиян стоеше като ударен с гръм и не можеше да помръдне. Не бе и предполагал, че Емилия би поискала раздяла, не и по този начин.

- Чакай, моля те... – опита се да я разубеди той.

- Не! Взела съм решение вече... ти ме дърпаш назад... съжалявам, но е така. Ще те помоля да напуснеш апартамента и да ми върнеш ключа...

- И къде, да му еба майката, да ида!? – Себастиян усещаше как гневът се надига в гърдите му, готов да изригне като вулкан.

- Не знам... иди у Павел, нали ти е много голям приятел...

- Гадна кучка!!!! – извика Себастиян и прекрачи прага, затръшвайки с всичка сила вратата след себе си.

След малко се намери на улицата. Вече беше започнало да се смръчава и да става по-студено. Но Себастиян сякаш не го усещаше – яростта в него не спираше да гърчи съзнанието му, карайки го да си представя най-различни гротескови картини. Младият мъж се чувстваше толкова изгубен, ненужен и непотребен, че едва усещаше, че съществува. Беше изгубил много повече от дома и заобикалящите го хора – собственото му Аз липсваше, беше останало някъде по трънливия път, по който вървеше от години. Всички спомени за преживяното до момента нахлуха в съзнанието му и предизвикаха остра болка в сърцето му. В очите му блесна сълза, която след секунди започна да се стича по лицето му. „Аз съм едно нищо...“ - помисли си Себастиян. – „Никога не съм бил нещо и никога няма да бъда...“

По лицето му стече още една сълза. Той премигна няколко пъти, след което изтри очите си с ръкав и започна да върви в неизвестна посока. Чувстваше толкова дълбока и силна бока, че чак изглеждаше нереално. Той беше толкова опиянен, че сега виждаше света по друг начин – някак си по-чист и бял, не само заради навалелия сняг, но и заради усещането, което имаше. Той вече беше взел решение какво да прави с живота си и стремително вървеше към целта си.

Докато се движеше към желаното място, мина покрай една пекарна. Миризмата на току що изпечени курабийки го накара да се спре и да се загледа жадно във витрината. А там бяха те – лакомства от всякакъв порядък, приготвени в различни коледни форми, оцветени с ядливи бои и напръскани с пудра захар. Ах, колко хубави изглеждаха, като малки фигурки, които всеки момент ще проговорят, ще се усмихнат и ще те поканят вътре, на топло, за да сгреят главно душата ти. Себастиян се взираше в курабийките и попиваше сладката миризма. Опиянен от всичко, което го заобикаляше, той се бе пренесъл в друга реалност. Когато видя как наднича през отвореното прозорце, трътлестата сладкарка побърза да му се скара и да затвори вратата пред него. Но Себастиян не виждаше нито грубостта, нито неприветливостта на тази жена. Той продължи пътя си, усмихвайки се на хората и поздравявайки ги любезно, а те му отвръщаха с неразбиращи погледи или изобщо не му обръщаха внимание. Той вече не вървеше, а подтичваше, дори подскачаше от време на време и си тананикаше някаква песен. Докато минаваше покрай една будка за цветя, скришом се пресегна и открадна една червена роза. Грижливо я прибра под старото си яке, за да я скрие от сковаващия студ.

Времето беше спряло, звуците бяха утихнали, светлината от коледната украса бе по-ярка и красива – това виждаше момчето и все по-устремено продължаваше своя ход. Накрая стигна това, което искаше – пред него се намираше стар, панелен блок на петнейсетина етажа. Погледна го отдолу и се засмя широко. „Най-после ще съм си у дома!“-  каза си той и побърза да влезе във входа. Намъкна се в мръсния асансьор и натисна последното копче. Машината се задвижи и се понесе нагоре. Себастиян не спираше да се усмихва. Когато стъпи на последния етаж, момчето се обърна и започна да се озърта. Не му трябваше много време, за да намери това, което търсеше – в тъмния ъгъл висеше ръждясала стълба, която водеше към покрива на сградата. Себастиян се изкачи чевръсто и след минута беше на върха. „Аааааааааааа!!“ - извика с всичка сила той, а ехото му се разнесе из небето. Смееше се, но от очите му се стичаха сълзи. Извади розата и вдиша аромата ú. „Как може да има такива божествени творения?“ - започна да говори на глас. „Толкова перфектно, малко цвете, обичано от всички... а мен? Мен никой не ме е обичал досега!“ - започна да крачи бавно и да къса листенцата от растението едно по едно. „А как, всъщност, хората изразяват любовта си? Ти знаеш ли?“ - попита той розата и я обърна към себе си като събеседник. „Не знаеш? Е, аз ще ти кажа.“ Направи още няколко крачки и се озова в средата на покрива. „Баща ми си изразяваше любовта като пребиваше мен и майка ми... всеки ден... понякога по два пъти, когато беше в настроение... И така - години наред, докато майка ми не издържа и избяга от него... А мен ме остави в този ад... не за друго, а защото ме обичаше предполагам...“ Себастиян се движеше в кръг и ръкомахаше, обяснявайки. „Помня, че един ден... бях на около 15... си дойде пиян, като свиня... счупи ми три ребра и ми изби 2 зъба... не можех да стана от леглото с дни, но той твърдеше, че само така ще стана истински мъж – ако се науча да държа на болка.“ Себастиян се засмя и откъсна още едно листенце. „Теб боли ли те така?“ - попита отново розата. „Предполагам, че да... Но според баща ми това е за твое добро... След няколко години копелето умря, но лешоядите, на които дължеше пари, бързо разпределиха печалбата от гнусния му партамент, който се намира няколко етажа под нас, между другото... И аз останах сам-самичък, без пукнат лев...“ Себастиян видя, че нещо блещука в краката му и се наведе, за да види какво е. Разрови снега и установи, че се е натъкнал на счупена бутилка бира. По лицето му се изписа широка усмивка. Той хвана едно по-голямо парче и го вдигна на нивото на очите си. После до стисна с дланта си и от ръката му започна да тече кръв. Себастиян не усещаше болка, затова продължи да стиска парчето, докато разказваше на розата. “И така, мила моя розичке, един ден се запознах с Павел... кучият му син... ако не бях аз, щяха да го заколят като прасе на Коледа... неблагодарно животно... колко пъти съм бил зад него, а той ме остави сам във фабриката... шибаните ангели! Кой идиот си поръчва толкова много ледени ангели?! И пак заради тоя Павел всичко стана... Божеее!“ Себастиян извика още веднъж и едновременно стисна бодливото цвете и парчето стъкло. Сега от двете му длани падаха малки пурпурни капки кръв. Стисна силно за последен път, за да среже ръката си до костта и да си осигури по-силна струя кръв. После захвърли стъклото настрани и отново сви юмрук. Рисуваше с кръвта неясни символи и знаци, но чувстваше, че по този начин се пречиства, че оставя болката и тъгата да изчезнат от тялото му, за да намери покой. Не спираше да държи розата в другата си ръка и да се усмихва. Остави кървавото си творение и се запъти към парапета: „Емилия... ах, Емилия... а за теб какво ли не давах... душата ми взе, проклета кучка! Всичко, което съм правил, винаги е било за теб... а ти как ми се отблагодари? Изхвърли ме като парцал на улицата с разбито сърце и мечти!!!“ - докато говореше, Себастиян късаше останалите листенца на розата, докато не останаха повече. „Виждаш ли сега, цветенце, и ти си мъртво. И теб никой няма да те обича и ще те подминава...“ Той хвърли зеленото стебло и проследи с поглед как пада. „Но няма да си само в смъртта!“ - бързо каза той и се вхърли от парапета.

След петнайсетина минути се чу раздиращ женски писък – една старица, която беше излязла да разходи кучето си, се натъкна на трупа на момчето.

***

Себастиян усети задушен, топъл въздух, който изпълваше пространството. Опита се да отвори очите си, но силна светлина го заслепи и ги затвори отново. Усети дланите и едната страна на лицето да допират гореща повърхност. Осъзна, че лежеше по корем върху твърд камък. Отново отвори очи, този път бавно и внимателно. Това, което видя, му се стори повече от фантастика – бурни огньове извиваха червените си лъчи на метри височина, потоци от лава се стичаха от всички страни, стръмни, черни скали стърчаха от земята, а въздухът наоколо беше оцветен в червено. Понечи да се изправи, но усети силна болка в стомаха и се сгромоляса на парещия под:

- Ставай, нещастнико! Това да не ти е хотел?- извика един от пазачите, след като бе изритал Себастиян в ребрата

Момчето се надигна отново, но когато се обърна, се стъписа и не помръдна – пред него стоеше огромно черно същество, наподобяващо човек, но с нереално големи мускули, облечено в черни окови и с дълга качулка на главата. В чудовищните си нокти стискаше боздуган с шипове, а от кръста му излизаха две опашки. Съществото се приближи до Себастиян и го сграбчи с едната си ръка, изправяйки го на крака за секунди:

-  Не чуваш ли какво ти се говори, хлебарко?! – изръмжа звярът и блъсна момчето с ръка

- К-к-къде съм? – едва успя да изхрипа Себастиян.

- Ха-ха-ха! Ако всеки път получавах по една душа за тоя въпрос, щях да съм проклет дявол! – съществото се озъби заплашително и размята дългите си опашки. – Огледай се! На какво ти прилича?

Себастиян стоеше втрещено и не смееше да помръдне. Усещаше как краката му треперят, а сърцето му бие до пръсване от страх:

- Отговаряй като те питам! – изръмжа съществото и понечи да замахне с боздугана си, но силен крясък го спря. Слугата моментално коленичи на земята и наведе глава

- Аерокс, колко пъти съм ти казвал да не мъчиш гостите ни толкова от рано. Как смяташ, че ще искат да ни посещават, ако не се държим добре с тях! Нях-нях! – пискливият глас, подигравателният смях и изкривено аристократичното поведение принадлежаха на още по-чудато същество. Сякаш от нищото пред очите на Себастиян се появи висок и изключително слаб демон с голяма глава и очи. От раменете му висеше дълга перелина, а на лицето му сякаш имаше женски грим – изписани очи и вежди, гъсти и извити мигли, руж и черно червило. В ръката си държеше елегантен бастун, който завършваше с окървавено острие на кама.

- Къде съм?... – повтори момчето, все още треперейки. – Кои сте вие?

- О, дете, нужно ли е да ми задаваш толкова тривиални и скучни въпроси? – попита демонът и сложи ръка на челото си. – Какво помниш последно?

- Бях... бях на един покрив... и... и паднах... – спомените на Себастиян все още бяха мътни.

- „Паднах“! Нях-нях! – изхили се отново дямонът и се озъби зловещо. – Ако беше паднал, нямаше да си тук, красавецо! – Той се приближи до него и го задърпа за бузите като дете, а Себастиян продължаваше да седи неподвижно. – Ох, какви сте в днешно време, вие... хората... – демонът го каза с отвръщение и погнуса. – Вече никой не спазва законите, не чете, не мисли! – извика той и почука момчето по главата с бастуна си. – Аерокс, кои хората идват при нас?

- Грешните, ваше Превъзходителство! – отвърна стражата, все още коленичил.

- Ама правилно! Чу ли, момче? Тук си заради собствените си грехове!

- Не разбирам... - отвърна Себастиян.

- Оохх... – започна да се превзема демонът. – Ще ме доведете до инфаркт! Жалко, че не мога да умра! Нях-нях! Заболя ме главата от толкова обяснения. Затова направо – добре дошъл в Ада! Надявам се престоя ти да ти хареса, защото ще се постарая да е мнооого дълъг! – очите на демона засияха, а под широката му  усмивка се показаха два реда остри зъби.

Едва сега Себастиян започна да разбира къде се намираше и какво всъщност се случваше с него. Спомените също започнаха да му се връщат – сети се за семейството си, за Павел и работата, за Емилия, пред очите му отново се появи снежният покрив, а накрая и тежкото падане.

Момчето разтърси глава, в опит да разчисти мислите си. Огледа се наоколо и видя, че демонът все така го гледаше и се усмихваше широко:

- Какво ще стане с мен сега? – едва промълви той

- О, колко се радвам, че попита! – демонът започна да ръкопляска възторжено. - За теб, приятелю, имам много специална задача – демонът щракна с пръсти и

двамата се пренесоха в друго пространство, подобно на предишното. Пред тях се разкри огромна нива, покрита с напукана и рохка пръст. Десетки хората копаеха сухата почва, но нито засяваха, нито обработваха реколтата:

- Какво е това място? – попита Себастиян.

- Това е Ореола на Тамир – необятни и злокобни са земите тук, момче. Но всички те се грижат за Нея – отвърна демона и се поклони.

- Нея? Коя е тя?

- Погледни! – извика демонът и насочи Себастиян в правилната посока.

Едва сега момчето забеляза в далечината изсъхнало дърво с няколко клона. Кората му беше черна и напукана, корените се показваха над повърхността, а листата отдавна се бяха превърнали в пепел. И тук въздухът беше червен и задушен, а отнякъде се носеше смрад на гнило.

- Какво е това дърво? – попита момчето

- Това е Тя – Ябълката на Нечестивия... – демонът замълча и наведе глава.

- Тоест на Дявола?

- Невежа! – демонът удари толкова силно Себастиян през лицето, че долната му устна се сцепи и пурпурна кръв започна да шурти. – Вие, хората, дадохте на нашия господар какви ли не гнусни имена! Но тук не е така! О, не, момче! Тук се следват мойте правила и няма да допусна нито една обида към Господаря! Ясен ли съм?! – демонът се беше озъбил така, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли на Себастиян и да го разкъса, а очите му беха почернели изцяло.

- Съжалявам... – едва продума Себастиян, който се закашля от глътнатата кръв.

- Така, нека се успокоим и да преминем към бизнес, става ли? – демонът заглади дългата си коса назад и закрачи напред, а Себастиян го последва. – Всички хора, които виждаш, са грешници като теб. Те отговарят за земята ú.

- Но това е само едно малко дърво, а нивата е толкова голяма... – не разбираше Себастиян.

- Нях-нях! О, вие хората сте толкова примитивни, неуки, невежи! Гледате само до носа си и не вниквате в същината на нещата! Това, което виждаш, е най-малката част от Нея – останалото е скрито под земята. Корените ú са толкова големи, че изпълват цялата нива. Тя трябва да се прекопава денонощно, за да може Ябълката да роди сладкия си плод.

- И аз ли ще я прекопавам? – Себастиян гледаше ябълката и се опитваше да си представи колко надълбоко се впиват корените ú в сухата земя.

- Не, за теб съм приготвил нещо по-забавно – демонът щракна с пръсти и двамата се пренесоха в мръсна и воняща стая, на чиито стени висяха десетки мъже и жени и плачеха с кървави сълзи.

- Боже, какво е това?! – извика Себастиян и отстъпи назад.

- Едно от последните ми творения. Създадох го едва преди няколко века, но бързо се развива и Господарят е доволен от резултатите – говореше мазно демонът.

- Но защо тези хора са тук, какво са направили? – попита Себастиян, докато гледаше как се гърчат окованите грешници.

- Любопитството убило котката! Нях-нях! Твоята задача е да събираш сълзите им и с тях да поливаш Ябълката на Нечестивия... – демонът отново се поклони грациозно - ... а не да задаваш излишни въпроси.

Момчето гледаше тъжно към живата стена и се питаше какви ли зверства бяха извършили преживе, че да търпят такива мъчения. По едно време дойдоха няколко човека с дървени съдове в ръце и застанаха под окованите в очакване сълзите им да потекът:

- Ето това се иска и от теб – обясни демонът. – Хайде, захващай се за работа!

Демонът щракна с пръсти и изчезна в нищото. Себастиян беше объркан, но реши да се приближи до събирачите и да установи какво става:

- Сънувам ли? – наивно започна той.

- Ако това е сън, значи спя от много дълго време – отвърна му едно от момчетата. Беше младеж на годините на Себастиян, със светла коса и зелени очи.

- Значи наистина сме в ада – сериозно отвърна Себастиян.

- По-добре хващай една кофа и идвай да събираш кръв, пазачите не си поплюват, а боздуганите им са твърде тежки – предупреди го младежът.

Себастиян се огледа и видя една захвърлена кофа на няколко метра от него. Бързо я взе и се върна при другите. Тъй като те вече се бяха разпределили, на него се падна да събира сълзите на едно младо момиче. Ръждясали вериги стягаха китките, ходилата и врата ú, а от гърдите ú, на мястото на сърцето, стърчеше остър прът. Първоначално Себастиян се стресна, но после вдигна дървената кофа към нея и зачака бавно тя да се напълни. Момичето плачеше тихо и тънки струи кръв излизаха от очите ú. Гледайки я, сърцето на Себастиян се свиваше от болка и неудомения – тя бе толкова красива и млада, нима бе възможно вече да е толкова грешна? Момчето тъкмо се канеше да ú проговори, когато се чу дебелият глас на един от стражите:

- Работете, нищожества! Тя трябва да бъде поливана постоянно! – съществото удари земята с боздугана си и започна да маха заплашително с опашките си. Той обиколи редицата от събирачите и отново изчезна в тъмнината.

- Проклето псе! – прошепна момчето със зелените очи. – Държи се като командир, но като дойде Зерекс, и замръзва.

- Кой е Зерекс? – попита Себастиян.

- Демонът с обноските, направо да паднеш от смях... Аз съм Илиян, между другото, бих казал „приятно ми е“, но при тези обстоятелства би било лъжа.

- Себастиян... и на мен. Какво те доведе тук?

- Срязах си вените... след като разбрах, че майка ми се чука с най-добрия ми приятел... теб?

- Скочих от една сграда, след като всички ме оставиха...

- Кофти...

Следващите няколко часа минаха в събиране на сълзи, закани на пазачите и задушна обстановка. От време на време някой от плачещите изпищяваше или избухваше в жестоко ридание и тогава събирането ставаше по-бързо. Най-накрая кофите бяха пълни и сега всички се отправиха към нивата. Един по един те изливаха червената течност в сърцевината на гнилото дърво, а то като гъба попиваше всичко и не оставяше нито капка да остане на повърхността:

- Къде отива цялата тази кръв? – чудеше се Себастиян.

- В корените на ябълката, разлива се по цялата нива и образува по една ябълка на ден – отвърна му Илиян.

- Толкова кръв само за един плод? – не вярваше момчето.

- Да. Господарят храни с това любимеца си.

- Любимеца си ли? Мислех, че ябълката е за него.

- Не. За Цербер е, триглавото куче на Нечестивия, то пази вратите на Ада, за да не избяга някоя душа. За награда Сатанаил му дава по една ябълка всеки ден.

Себастиян стоеше и гледаше наивно към новия си приятел. Всичко, което му се случваше, му се струваше толкова нереално и объркано, че все още частица от него се надяваше това да е кошмар и скоро да се събуди в топлото си легло. Но дните започнаха да се нижат един по един, без да има промяна. Себастиян всеки ден ходеше да събира сълзите на младото момиче и ежедневно съпреживяваше болката ú. Един ден той попита Илия:

- Знаеш ли защо тези хора са оковани тук? Какво са сторили?

- Нямам представа, никога не съм говорил с никой. Това е тяхното наказание, а нашето е да преживяваме страданието им всеки ден, за да ни напомня за собствения ни живот. Това е нашият ад.

Себастиян се замисли – колко ли различни вида страдание разцъфваха тук и биваха подхранвани всеки ден; какви ли грехове изплащаха жителите на тази зловеща земя за съществуването си в другия свят – въпроси, за чиито отговори можеше само да гадае.

Отново се приближи до плачещото момиче и я погледна с такава тъга, че собствените му очи потънаха в сълзи:

- Какво си направила, мила, че са се отнесли толкова жестоко с теб... – промълви той и я погледна в очите, но тя не му отвърна, а само продължи да рони сълзи.

Себастиян кротко зачака кофата да се напълни, без да сваля поглед от девойката. Докато гледаше колко истинска е мъката ú, той си припомняше какво беше преживял на земята и дебела буца засядаше в гърлото му, а силна схватка стягаше сърцето му.

От този ден нататък Себастиян започна да говори на момичето, но тя оставаше сляпа и глуха за него. Нито молбите му да му отвърне, нито обещанията, че няма да ú стори нищо лошо, успяха да я убедят да проговори. Единственото, което постигна, беше да я накара да гледа в очите му, когато плаче, което раздираше сърцето му на парчета и подхранваше в него желанието да ú помогне, да я освободи, да прекрати агонията ú.

Един ден той застана пред нея на колене и ú проговори:

- Моля те, кажи ми как да ти помогна... да те избавя от това нечовешко страдание.

Момичето заплака още по-силно и тогава се случи нещо, което Себастиян не беше очаквал:

- Не можеш да ми помогнеш... аз трябва да платя за всички, които наранявах преживе...

Себастиян се опули и за секунда не знаеше как да отговори:

- Кого си наранила, че да плащаш толкова скъпо?

- Бях егоистка, не признавах тези, които ме обичаха, а неприятелите ми изигравах безмилостно... нямах сърце... – отвърна момичето и с очи посочи забития в гърдите ú прът. – Няма спасение за мен, обречена съм...

- Има спасение! Можем да избягаме от тук и мъките ти да свършат, не мога да те гледам как страдаш така! – извика Себастиян и се приближи до нея.

- Никой не е могъл да избяга до сега, и ти няма да успееш... - тъжно отвърна девойката.

- Ябълката ще ми помогне. Ще я дам на Цербер и ще пресека портата! Ела с мен! - Себастиян говореше разгорещено и с надежда.

- Не... мястото ми е тук...

- Обещавам ти, че ще се измъкна от тук, а после ще спася и теб! – Себастиян не изчака отговора ú, а бързо се запъти към нивата. Там срещна Илия, който тъкмо излизаше кървавата си кофа:

- Ще избягам от тук, още сега. Идваш ли с мен? – той говореше тихо, но същевременно сериозно.

- Ти да не се побърка? Как ще минеш през стражите, демоните, Цербер?

- Каза, че ябълката е за Цербер, ще я открадна и ще му я дам, за да мина през портите. А със стражите ще се оправя все някак.

- Ти тотално си се побъркаш, захващаш се с нещо, което автоматично те обрича на векове страдания в най-тъмната дупка тук. Не ти ли стига всеки ден да плачеш на стената, ами искаш още? – Илия го гледаше едновременно учудено и загрижено.

- Точно заради това не мога да остана повече – сърцето ми се пръска като я гледам всеки ден...

- Не го прави, момче... не плащай за чуджи грешки, това е Ада, никой няма да те пожали.

-  Ще видим...

Себастиян се огледа за миг и заднешком се приближи към дървото, уж за да излее кофата си. Погледна плода – беше по-перфектен от всичко, което някога бе виждал. Ябълката имаше абсолютно симетрични форми, кората, която я обгръщаше, беше кърваво червена, а блясъкът ú се отразяваше в очите на момчето. Себастиян се огледа още веднъж, за да види, че никой не гледа към него, надигна кофата с едната си ръка и докато сълзите се излизаваха, сръчно откъсна ябълката и ловко я пъхна в джоба си. От дървото потече черна смола, която скоро изстина и се втвърди.

Себастиян бързо излезе от полетата на нивата и тръгна по широкия коридор, който водеше до главните порти на Ада. Вървеше бързо и устремено, като от време на време се обръщаше назад, за да види дали някой не го следва. Беше толкова решен в действието си и в плана си за бягство, че не се страхуваше от риска, който поема. Мисълта да спаси себе си и плачещото момиче му вдъхваха сили и го караха да вярва, че ще успее.

Изведнъж изневиделица се появи един от стражите, който препречи пътя му:

- Червей! Какво правиш тук? – изсъска стражата и стисна боздугана си.

- Ами аз... – сърцето на Себастиян заби по-бързо. – отивам при Цербер.

- Каква работа имаш при любимеца на Господаря? – стражата се поклони.

- Мой ред е да го нахраня днес. Ето, дадоха ми и Ябълката – Себастиян бръкна в джоба си и извади плода.

Стражата се опули невярващо, почеса се по темето и попита:

- Кой те праща?

- Господарят Зерекс – кротко отвърна Себастиян, като се опитваше да прикрие притеснението си. – Не би успорил заповедта му, нали?

- Никога! Добре, щом е така върви, не се размотавай!

Стражата отстъпи една крачка назад и пусна Себастиян да мине покрай него.

„Явно имам късмет.“ помисли си момчето. Единственото, което го делеше от свободата сега бе Цербер.

Себастиян продължи да върви по мрачния коридор, докато не сигна края му. Там, на дълга верига, чакаше Цербер, който при вида на младия мъж, започна да ръмжи и лае злобно. Себастиян застина на място – не си бе представял, че кучето на Луцифер е огромно триглаво чудовище с метални нокти и кръвожадни зъби.

“По дяволите! Как тая малка ябълка ще нахрани такъв звяр?“ - запита се той, напипвайки плода в джоба си:

- Спокойно, момче! Виж какво ти нося – опита се да успокой съществото. Отново бръкна в джоба си и извади ябълката, която засия с още по-голям блясък.

При вида ú Цербер се укроти и започна да скимти като малко пале. Себастиян реши да не губи момента и метна ябълката в другия край на коридора. Цербер хищно се спусна към нея и я захапа, разпилявайки кръв по пода. В това време Себастиян се втурна към портата. Тя представляваше огромна желязна врата с ключалка. Беше обкована с човешки кости и метал, а по средата ú беше издълбано едно око. Момчето се спря пред нея, за да я разгледа. „Как се отваряш?“ - запита се наум той. Натисна бравата, но нищо не помръдна. „Какво да правя сега?!“ Себастиян започна да се безпокои, мътни мисли на неуспех преминаха през съзнанието му. Изведнъж чу шум зад себе си:

- Хей... хей ти, ела насам! – Себастиян се обърна рязко и видя един старец да се спотайва в ъгъла. Беше облечен с дрипава роба, а на главата му имаше качулка.

- Кой си ти? – недоверчиво попита Себастиян.

- Аз съм пазителят на портата. Само аз имам ключ за нея – отвърна старецът и отвори робата си – на врата му висеше ръждясал ключ.

- Моля те, помогни ми! Трябва да се махна от тук! – Себастиян говореше задъхано и бързо.

- Защо искаш да се махнеш от тук? – попита старецът.

- Защото е ад! Вечно страдание и болка... не искам това.

- Вие сами избрахте да дойдете тук, а сега искате да напускате. Не може да се нарушава балансът... адът беше създаден за вас, любимците на Бог! За да пожънете това, което сте посели! – старецът говореше злобно и с омраза.

- Всеки прави грешки, нима ти не си?

Старецът се ухили лукаво и отвърна:

- Така да бъде! Давам ти ключа, на добър път момче!

Старецът бръкна в пазвата си и скъса конеца, на който висеше ключа. След това го хвана от едната страна и го насочи към Себастиян:

- Вземи!

Себастиян се пресегна и хвана ключа, но като понечи да се обърне, старецът го дръпна към себе си. Когато Себастиян се завъртя, за да види какво става, не можа да повярва на очите си – пред него седеше самият Велзевул и го гледаше с насмешка. Когато го видя, Себастиян пребледня, пусна ключа и отстъпи назад:

- Нима смяташе, че ще избягаш и ще спасиш себе си и новата си любов? – Сатанаил говореше бавно и спокойно, усмихвайки се.

Момчето стоеше вкаменено и само мигаше пред Господаря. Страх и ужас се смесваха в душата му и спираха дъха му:

- Никой не е прекосявал тази врата, без аз да знам за това. Разбира се, много глупаци като теб са се опитвали, незнаейки, че се обричат на неуспех... Но ще изпълня желанието ти и ще те върна при така любимите ти хора! – Нечестивия направи пренебрежителна физиономия, след което завъртя жилавите си пръсти и всичко потъна в мрак.

***

Лъч светлина озари лицето на Себастиян и той отвори очи и се огледа – лежеше на снежния покрив. Бързо и чевръсто се изправи, като не можеше да скрие радостта си. Всичко си беше по старому, беше жив и здрав и имаше сила да промени бъдещето си. Побърза да излезе от блока и се затича по улицата, но в еуфорията си не забеляза как една кола се беше засилила право към него и нямаше намерения да спре. Очакващ сблъсъка, Себастиян успя само да затвори очи, но тогава се случи чудо – колата мина през него като през въздух, без да го докосне. Момчето онемя от вълнение, но в същото време страшна мисъл мина през него. Затича се и се опита да докосне един случайно преминаващ човек, но и през него мина като призрак. Тогава осъзна какво се беше случило и неописуема болка сви сърцето му – Сатанаил беше наказал душата му да се скита между хората и да гледа страданието им вечно, без да може да им помогне...