„Такъв е животът – мислеше си Иванов – Като роял – черни и бели клавиши, една музика... А накрая хлопват капака...”
Преди малко му бяха съобщили, че бившият му класен е починал. Как, от какво? От каквото всички бивши учители – от пенсията...
Та сега черният клавиш звучеше в душата му.
Обаче, внезапно се отвори вратата и белият клавиш нежно запя. Защото влезе Ленчето. Млада, руса, свежа, с трапчинки, късо носле, стройни крака... Какво повече да иска един шеф от секретарката си...
Иванов ѝ се усмихна, зае позата „Добър шеф внимателно изслушва подчинен”...
Някаква жена го търсела. Чакала вече половин час, не искала да се запише за прием утре, важно било.
Иванов кимна – трябваше му малко разсейване след лошата новина.
Влезе дамата.
Свежа като кисела краставичка, също така чаровна, силна – иначе не би могла да носи житейските грижи под вида на излишни килограми.
Опита се да му се усмихне, но заплака. Което накара Иванов да ѝ предложи учтиво стол, да отвори бутилчица минерална вода, дори кут ...