Бъдни вечер

                                                 Милосърдието не е да обясняваш на другите

                                                 колко важно е да вършат добро,

                                                 а самият ти да го правиш в живота си...

    Гринко вървеше бавно по улицата навел глава. Беше бъдни вечер. Наоколо всички магазини бяха окичени с шарени гирлянди и цветни топки. Разноцветни светлини заливаха сградите. Весели, усмихнати хора, смеещи се и радващи са на настъпващият празник, бързаха да се приберат по домовете си, за да празнуват. Само Гринко не бързаше. Мълчаливо вървеше към дома и се мъчеше да прогони от мислите си неприятна случка в която се забърка днес.

- Дано дядо Георги не каже на татко - промълви тихо и потрепера от студ.

  Гринко живееше с баща си. Нямаше баба и дядо. Като дете се срамуваше да попита и защо всички деца имат майки, а той няма. Запиташе ли баща си, той преглъщаше сухо, обръщаше глава на една стана и мълчеше. Никога не му отговаряше.

Веднъж, когато играеше в парка, едно дете, което се беше отделило от майка си, започна тревожно да се оглежда и да плаче. Майката дотича, прегърна го и му каза ласкаво:

- Не се страхувай, мило. Мама никога няма да те изостави.

  Гринко стоеше и жадно поглъщаше словата ѝ.

„ Мама никога няма да те изостави“ кънтеше в ушите му. Това беше истинска майка, такава, за която си беше мечтал.

- Истинските майки никога не изоставят децата си - помисли си Гринко. А къде е моята майка? Изоставила ли ме е?

   На края на деня в детската градина, всяко дете тичаше при родителите си да го приберат. Само него и едно малко момченце, винаги бащите им ги чакаха. Веднъж я попита : „ И ти ли като мен имаш само татко? “. Тя отговори, че има майка, но е на небето. Татко ѝ обяснил, че от там я наблюдава и се грижи за нея, за да не ѝ се случи нещо лошо. Тогава Гринко се замисли. Може би и неговата майка е на небето и от там го следи и му помага. От този ден, всяка вечер гледаше изгряващата луна на прозореца и си представяше млада, красива жена. Мълчалива, усмихната, мислеща само за него. Представяше си как му маха и го насърчава когато направи нещо добро или го гледа с тих укор и добродушна усмивка, когато е направил пакост. После заспиваше спокоен с мисълта, че майка му бди над съня му и никога няма да го изостави.

  Гринко се спря на края на улицата и се сгуши до един вход. Ставаше студено и той духаше измръзналите си пръсти за да ги стопли.

- Мамо, нека дядо Георги не каже на татко ! - прошепна тихо.

  Спомни си, как веднъж се прибра и видя една непозната жена седнала на масата до баща му. Тя миришеше силно на алкохол и тежък парфюм. Пушеше цигара и се смееше силно и дрезгаво. Щом го видя му каза:

- А ! Кой дойде? Ела при мен, моето момче !

Гринко мълчеше и не смееше да помръдне. Силно гримираното лице ѝ придаваше вид на вещица от приказките, които баща му четеше вечер до леглото му.

- Василе, разказвал ли си му за нас?

- Нищо не съм му казал- промърмори баща му.

- Ела, моето дете ! - жената се обърна отново към Гринко с мазна усмивка. Знаеш ли коя съм аз ?

- Не.

Гринко беше навел глава и гледаше върха на обувките си.

- Аз съм майка ти. Аз съм те родила. Станал си голям!

- Ти не си моята майка! - промълви Гринко.

- Аз съм. С баща ти се разделихме преди години.

- Ти не си ми майка. Майките не изоставят децата си. Майка ми е на небето. Тя ме закриля и се грижи за мен - рече Гринко готов да се разплаче.

- Василе, какво си му наговорил? - сопна се мнимата му майка.

Баща му извърна глава мълчаливо.

- Аз съм майка ти. Разделихме се с баща ти, защото... защото срещнах друг човек ... А той... а той .... не искаше деца. Като пораснеш ...ще разбереш - говореше несвързано.

В следващия момент се осъзна и ядосано извика:

- А, бе! Какво съм взела да ви се обяснявам?

Стана, хвърли цигарата гневно и затръшна вратата зад себе си.

В настъпилата тишина Гринко усети отвращението, което баща му изпитваше към тази жена.

  Той продължи да вярва, че истинската му майка е на небето. Благодареше ѝ, че бди над него, а като порасна, ходеше редовно на училище и си учеше уроците с мисълта, че няма да я разочарова.

Вече се стъмваше. Улиците опустяваха. Трябваше да се прибира.

Гринко пак си припомни днешната неприятна случка и студени тръпки го побиха.

  Днес в парка имаше концерт, на който съседа бай Георги свиреше на кларнет с групата си. Гринко седеше на първия ред и поглъщаше прекрасни трели. Невероятния звук, мелодията го опияняваше. Музиката го отнасяше далеч в мечтите му. Така копнееше и той да е музикант, като дядо Георги. Представяше си, че свири на кларнет и изважда прекрасни мелодии от душата на този странен музикален инструмент. Представяше си как майка му го гледа и му се радва. И всички, които го слушат, са радостни и щастливи.

В антракта отиде зад сцената и видя кларнета  поставен в отворена кадифена кутия. Сребърните клапи върху черното тяло от абаносово дърво сякаш блестяха с магична светлина и го мамеха да ги докосне. Отиде и ги погали с пръсти. В същия момент някой извика зад гърба му:

- Крадец ! Георги, един циганин ти краде кларнета.

Гринко се обърна и видя бай Георги. Видя очите му. В тях не се четеше злоба, нито ярост. В тях той прочете една дълбока изненада. Бай Георги го гледаше и мълчеше. Гринко се извърна и избяга.

„ Майко, нека дядо Георги не каже на татко! Моля те, мамо! Направи така, че да не му каже. Ти можеш!“ -  промълви отново, разтърка измръзналите си пръсти и погледна небето. Луната беше изгряла.

  Стъмваше се. Гринко трябваше да се прибира. Сякаш сърцето му се беше събрало на топка и се беше качило в гърлото. Застана пред вратата, погледна небето за последно, сякаш да получи кураж, посегна и отвори .

Щом влезе, видя баща си и бай Георги седнали на масата.

- Гринко, ела! Бай Георги иска да говори с теб.

Краката му се подкосиха. Гърлото му пресъхна. Искаше му се да се обърне и да хукне навън. Да се скрие някъде. Но не можеше да помръдне. Беше навел глава и засрамено мълчеше.

- Гринко, ела моето момче! Защо стоиш така? - подкани го бай Георги.

Гринко го погледна засрамено и рече:

- Дядо Георги, не съм искал да крада кларнета ти. Исках само да го видя. Да го докосна. Как мога да го открадна? Нали после няма с какво да свириш.

- Спокойно, Гринко! - усмихнато отвърна Бай Георги. Знам, че искаше само да го разгледаш. Дори и не съм си помислил, че искаш да го откраднеш. Дошъл съм да ти направя едно предложение. Попитах баща ти, но той ми каза, че най-добре е да те изчакам и да поговоря с теб.

Бай Георги разроши косата на Гринко и го сложи да седне до него.

- Знаеш ли, моето момче? - започна бавно. Когато един музикант е на сцената, вижда всичко. Днес видях блесналите ти очи, поклащането ти в ритъм, виждах как изживяваше музиката. Чул съм те как пееш, чул съм те с каква страст свириш на онази свирка, която дадох на баща ти. Помниш ли, когато дойдох да те похваля, а ти избяга засрамен?

 Бай Георги погали главата му.

- Вече си голям, Гринко. Днес дойдох да ти предложа, да станеш мой ученик. Ще ти давам уроци на кларнет. Знам, че това искаш. Два - три пъти седмично. Съгласен ли си ?

Гринко слушаше и не можеше да повярва, че всичкото това щастие му се случва. Буцата, която беше застанала в гърлото му, не му даваше да каже дума. А така искаше да изкаже благодарността си. Сълзи от щастие се стичаха по бузите му. Не усети как се хвърли да прегръща бай Георги.

- Василе, за тази емоционалност ти говорих - засмя се музиканта. Ако може да я предаде в музиката, равен няма да има.

  Бай Георги прегърна Гринко бащински.

- Разбрахме се! Знаеш ли, момче? Аз имам син. Исках да го науча да свири. Купих му кларнет. Но него го влечеше математиката. Така и не иска да се научи. Сега е програмист. А теб, моето момче, те чака много труд. Ще те уча на нотите. Ще ти давам упражнения, които ти ще подготвяш сам в къщи. Донесъл съм ти кларнета на сина ми.

Бай Георги се обърна и извади из под масата кадифена кутия. Щом я отвори очите на Гринко грейнаха. Вътре в кадифена обложка лежаха магичните абаносови тръбички с клапи и мундщук.

- Ще ти покажа как се сглобява и подържа. Ако се научиш да свириш добре, ще стане твой. Обещавам ти го - каза бай Георги. Дай сега да ти покажа как се свири.

  Бай Георги допи глътката ракия, която беше останала в чашата му, сглоби кларнета, намести мундщука, облиза устни и засвири. Понесе се мекия, кадифен звук. Една тъжна, бавна мелодия, която се заизвива, затрептя и неусетно напълни с влага очите на Гринко. Това беше най-прекрасната бъдни вечер в живота му.

  Преди да си легне, той постави отворена кадифената кутия на прозореца. Гледаше как лунната светлина се превръща в сребърни лъчи щом докосне инструмента и си представи майчините пръсти, галещи клавишите. Погледна към луната и сякаш видя усмивката на майка си, която може би беше подсказала на добрия дядо Георги копнежа му.