azura_luna (Петя Стефанова)
154 7196
Nov 30, 2008, 6:32 PM

Бъдник за Малка Коледа 

  Prose » Narratives
2184 0 35
6 мин reading

  На Я.

 

Заваля едър пухкав сняг. Полето блесна в белотата си, ненакърнена и чиста... Планинските върхове се белееха величествени, сякаш ангели небесни разгръщаха копринените си, бели криле над земята... Под върха се гушеха малки къщурки, напомнящи на очите на планината... Очи, събиращи в едно чистота, мъката,  радостта на  обитателите  си. В една от тези къщурки живееше  чичо Никола. Косите му бяха побелели рано, въпреки че видимо изглеждаше около 40 годишен. По челото и около очите му, сякаш невидим художник бе нарисувал тънка, едва доловима мрежа от бръчици. Чичо Никола  имаше добро сърце, несломено от житейските неправди. Въпреки че не се порадва на семейство дълго, той намираше липсващата му топлина в съселяните си, в усмивките на техните деца. Понякога  той гальовно ги смъмряше, сякаш бяха негови собствени синове. Никога не се порадва на детски смях в собствената си къща. По Коледа дъщеря му се роди мъртва. Вследствие на инфекция при раждането, съпругата му почина в каруцата на път за болницата. Бедната  Радка... С нея си отиде и радостта от дома му. Чичо Никола не се ожени повторно. Заживя сам  със спомените си и с човешкото си сърце... Тази сутрин стана рано. Беше  Малка Коледа. Всяка година намираше най-хубавото дърво, за да го положи в огнището за празника, в памет на Радка.

Никола погледна през малкото прозорче на къщурката си и тихичко изрече като на себе си:

- Ех, Радке, Радке! Каква снежна буря се е извила. Без бъдник няма да останем. За теб най- здравото дъбово дърво ще отсека.

Чичо Никола погледна с умилни очи иконата и излезе. Отби се  до малкия навес, където държеше сечива и инструменти. Поогледа се за брадвата, но не я откри.

- Бай Христо ще има... - каза си на себе си и викна през плета на съседа си. - Бай Христо, Бай Христо-о-о, покажи се!

- Кажи, синко! - усмихнат излезе  Христо.

- За бъдника, байо... за Радка... Таквоз,  брадва нямам...

 - Гората е опасна, сине. Виж каква буря се е извила. Постой си в къщи докато премине.

- За Радка, дядо. Милата ми гълъбица... Искам да я зарадвам.

Старецът го погледна със съчувствие и му подаде брадвата.

- Пази се, сине! Зимата не прощава на никого. - каза тихо бай Христо.

Никола  се запъти с бавна крачка към гората.Снегът  стигаше до колене. Препъна се един, два пъти, но продължи уверено. Намери хубаво дъбово дърво и заудря по кората му. Брадвата зазвънтя в ръцете му. Замръзналото дърво кънтеше, все едно  черковно клепало. Никола поспря да почине и зад себе си чу глас.

- Защо рушиш Всемира? Защо рушиш порядъка в живота? Доброто и злото са неизменно свързани с мъдростта и безсмъртието - тихо изрече гласът.

Никола се обърна, но там нямаше никого. Побърза да отсече дървото. Бурята се усилваше. Дебела мъглива завеса препречваше пътеката към малката му къщурка. Тръгна обратно, но осъзнаваше, че не може да се върне. Залута се. Стори му се, че в мъглата вижда силует на млада жена с развети тъмни  коси и бяла риза. Жената  му напомни Радка и той прехапа устни от болка.

- Върви!  Не спирай!  Занеси живота в дома си, в селото! - каза жената и изчезна.

Чичо Никола  стигна, зачервен от студ,  до малката си къщурка. Издълба  малка дупчица в дебелия пън и насипа там масло и зехтин. Бъдникът запращя в огнището. Светлина озари  малката самотна стая. Чичо Никола притихнало, със сълзи в очите, се взираше в топлите черти на Богородица. Беше сам. Топлината бе изхвръкнала през комина заедно с любимите същества.

- Богородице, искам да съм при сърцето ми. - помоли се той.

Стана и отиде да прекади обора, където в сламата тихичко спяха телетата и козичките, сгушени до майките си. Едва  се доближи до дървената врата на обора и  чу странен шум.

- Хванах те най-накрая, лисичке. - изрече на себе си той и посегна към брадвата на бай Христо.

От известно време някой се вмъкваше в двора  и  крадеше  жълтите  му пиленцата.

Отвори вратата полека и се стъписа. На сламата лежеше млада жена, с мокри, прилепнали по страните коси. Тя раждаше. Беше  се приютила в чуждия обор, за да  има къде да роди детето си. Никола  я разпозна. Местното сираче Ангелина, която всички избягваха. Смятаха я за луда. Страхуваха се от нея, защото беше различна.

 Никола коленичи до нея и я хвана за ръката. На лицето и се изписа облекчение. Той усещаше болката и. Бе единственият, който можеше да и помогне. Тя трепереше, а в обора беше студено.

- Бог вижда подадената ръка, човече. Не те ли е страх, че този живот ще очерни името ти? В селото никой не ме обича. Общността не обича различните. - каза тя  и силният и вик раздра тишината.

- Не ме е страх, защото живота не е грях, а най-висше творение. - каза Никола и пое в ръцете си  бебето на различната.

Топлинка запълзя по кожата му. В ръцете си държеше човешки живот, който в този миг значеше много за него. Плачът на бебето го накара да потрепери от вълнение.

- Благодаря ти, Богородице, че ме върна при сърцето ми. - каза тихо той и погали с нежна ръка мокрите слепоочия на родилката.

Тя му се усмихна  с очи, пълни с  признателност и се отпусна  уморена  на сламата. Едно от теленцата любопитно изприпка до нея и  допря муцунка до очите и, сякаш казваше "Браво,  майчице ".

- Остани. - каза Никола. - Коледа е, а има светлина и за трима.

- Ще остана, защото ме видя със сърцето си, въпреки че съм различна. Въпреки че съм сираче...

Бъдникът пращеше в огнището. В стаята бе станало топло. Богородица гледаше с топли очи двамата, събрани в различието си - вдовецът и сирачето... Никола беше намерил сърцето си. В стаята беше топло...

© Петя Стефанова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??