Българо-съветската дружба беше на косъм да се скъса
Всяко лято през ваканциите всички деца заминаваха при бабите си на село, а аз при баба в Съветския съюз. До къщата на баба живееше едно момиченце на моята възраст. Баба ни запозна и... станахме наразделни. Щом пристигнехме при бабушка, аз грабвах подаръците и право при Леночка. Спяхме все заедно или у тях, или у нас. Майка ни купуваше еднакви дрехи, нейната майка пък ни шиеше еднакви рокли и все ни питаха дали сме сестрички. Много се рзбирахме с нея и си мечтаехме като пораснем и се омъжим, да си ходим на гости. Така и стана. През далечната 1981 година тя и мъжът й Виктор пристигнаха в София. Водехме ги по магазините, по заведения, по гости. Отидохме до Самоков и до Боровец. Беше октомври месец. Останаха очаровани от красотата на България. Отидохме и на вилата. Хапнахме, пийнахме и всички по стаите.
Сутринта, съвсем рано, се събудих от някакъв шум. Станах и погледнах през прозореца. Виктор, гол до кръста, сече дърва, а бабата на мъжа ми - деветдесетгодишна - му говори нещо, а той само й кима. Скачаме от леглата и с мъжа ми отиваме при тях. Виктор е двуметров мъж, миньор. Видял, че има дърва за цепене и си направил физзарядката. А бабата щастлива, защото всеки път като каже на мъжа ми да нацепи дървата, той все отлага за другия път. Виктор приключва и пита има ли още работа, а моят го вкарва на бърза ръка в къщата. Леночка е станала. Аз започвам да правя сандвичи, зареждам кафеварката, варя и мляко. Леночка ме пита:
- - Какво правиш?
- - Приготвям закуска.
- - А не остана ли нещо от вечерята.
- - Остана.
- - Давай, за моя миньор трябва силна храна.
Как са се разбрали с бабето - не знам, но тя много доволна.
- - Да го доведете пак това момче.
- - Тоя повече няма да стъпи тука, развали ми тактиката. Това ми беше работата за цяла зима, ега ти.
Елена е акушер-гинеколог и е метър и петдесет, стига на Виктор до кръста, но... Пазаруваме. Елена купува подаръци за майка си, баща си, брат си, племенниците. Виктор тихо се обажда:
- - А за мама подарък.
- - Има време.
И пак купува за мама, за... Мъжът й пак я подсеща.
- Добре, хайде да й купя нещо, че да мирясаш.
Мъжът ми се чуди защо тоя ми ти мъж не й скръцне със зъби и да се приключи. Викам му:
- Ти се радвай, че съм половин рускиня, иначе щеше да си на същия хал.
И така, заминаваме през 1988 в Съюза. Една вечер останахме да спим при Леночка. Ставаме на сутринта и си зареждаме кафеварката. Елена ни настанява на масата и се започва. Чай, малини, ягоди, пържени яйца, пържени картошки, пиле с ориз...
Мъжът ми пита:
- - Какво е това, гости ли чакате?
- - Това е закуската.
- - Ние не закусваме.
- - А, не може така.
Влиза Виктор и предлага и водка.
- - Аз още очите не съм си отворил, той - водка. Жена, трябва по най-бързия начин да се прибираме в България. Остана ли тук, ще стана алкохолик.
Вечерта сме на гости на братовчедите ми. Масата е отрупана. Рускините сервират всичко и повече не стават. Жените на братовчедите ми пият шампанско, като че е минерална вода. Следват песни и танци на народите и яко ядене, почти колкото пиенето. Мъжът ми погледа, погледа, па отсече:
- Добре, че не си чиста рускиня. Нямаше да издържа.
От тогава у дома не нося чехли. Маам с кожени ботуши, но без камшик. За да не го стряскам. Въпреки че смятам, че ще му хареса. Ще пробвам.
Ами да е гледал като се е женил! Аз оплаквания нямам.
© Светлана Лажова All rights reserved.
