Български гени в Централна Европа

На сина ми

Днес е рожденият ден на сина ми и без да се усетя изплуваха в главата ми какви ли не спомени от детството му. И реших да ги споделя с вас.

Аз съм от амбициозните майки и от малки исках да приобщя децата си към културния живот. От моето детство и  крехка младост в Хавана ми е останала голяма любов към балета, класически и модерен. Дойде ми един ден идеята да пратя дъщеря си, на тринадесет години и сина си, на седем, да видят балета „Сън в лятна нощ“ във Виенската опера сами. Да се насладят децата на един чудесен балет без родителски надзор. От тогава дъщеря ми отказваше да ходи сама с него на опера и театър. Доста по-късно тя си сподели, че брат ѝ вместо да гледа спокойно, се изкатерил на парапета на ложата и се опитал да иде по него до съседната ложа, а тя го дърпала да слезе, за да не падне на главите на зрителите от зоната „партер“. Викам си това ще да е от българските му гени... буйно детенце.

Когато беше в детската градина, след една разходка в градската градина с децата, отивам да го взема и усмихната питам учителката му как са прекарали на разходката. „Добре - отговаря ми тя -  Едната учителка гледа 21 деца, а другата вашия син, който винаги ще се изкатери на някое дърво или, ако има къщичка, децата ще са вътре, а той на покрива.“ Тази му пакостливост често имаше последствия, порязвания с шевове, навехнати ръце, крака, хематом зад ухото и шевове на главата и ръката. При едно от поредните посещения с него в болницата, лекарят внимателно проследи в компютъра тази поредица от наранявания и взе да го разпитва кое нараняване къде и кога е станало и дали мама и татко са присъствали. В Австрия лекарите са длъжни да се обърнат към полицията при подозрение за домашно насилие. С една дума той ни заподозря, дали ние не го малтретираме. Добре, че повечето бяха ставали в градината и в училището му. На излизане му казвам: „Ех, сине някой ден в затвора ще ме пратят. Толкова се палав, че мислят, че те пребиваме от бой ние с татко ти в къщи.“ А той ме пита: „Ама има ли такива майки, които си бият собственото дете?“ Стана ми много мило.... хубаво е, че дори не му се вярва, че и такива родители има.

Едни от най-хубавите и оригинални подаръци, които съм получавала, са от сина ми като дете. Все правени лично от него: ветрило от нежни пръчици с японска хартия за моята колекция от ветрила, чашка за кафе с рисунка на вана с боя за порцелан, за да си пия кафето във ваната с нея, ръчно направени обеци и гердан от медни пластинки, престилка за да не се цапам когато рисувам, с мил надпис от него... При една екскурзия пък в Амстердам за няколко дни му бях дала пари да иде с приятеля си на ресторант или да си купи нещо. Той си дойде с подаръци за всеки от семейството, а за него нищо, нито на ресторант бил, нито си купил нещо.

Със сина ми винаги сме се смяли много. Той има страхотно чувство за хумор и от малък усещаше и най-малка ирония или игра на думи. Дори и в трудната тийнейджерска възраст си имахме много весели разговори и се разбирахме. Понякога обаче чувството му за хумор не беше от най-финото. Първо ще отбележа, че в нашето семейство понякога си ходим из къщи по бельо без да ни е неудобно от деца и възрастни, че и полуголи излизаме от банята. Спомням си периода, когато всички подрастващи започнаха да си чатят от лаптопа с камери и да си говорят с приятели от цял свят. Аз не бях свикнала, нито обърнала внимание на този факт и така един ден влизам да му кажа нещо в стаята му, обута само с долни гащи, и той казва: „Запознай се, а това е моята майка.“ Аз викам ужасена: „Какво, какво? С кого говориш??“ А той ухилен ми сочи камерата на компютъра и ми казва: „С един приятел. И сега се видяхте и запознахте!“

И двете ми деца израснаха триезични, с български, испански и немски. За да говорят добре и да пишат на тези езици съм отделяла много време да им чета книги вечер, доста големи бяха вече, защото им беше по-лесно да си четат на немски, нали са свикнали в училище. Но с много упорство успяхме да ги научим на много добър български и испански. Така че веднъж подрастващият ми син пак си чатил с един приятел на испански и по едно време идва при мен в кухнята и ме моли: „Мамо, я ми кажи няколко мръсни думи на испански.“ „Какви ги говориш!“ - питам аз.- „Защо ти са?“ „Ами чатя си с един мексиканец и той ме пита какви лоши думи знам на испански, пък аз му отговорих „Никакви. Защото само с мама говоря на испански.“ Българските ги беше попълнил по време на летните ваканции в България. Там пък ме попита веднъж: „Мамо, защо в София ми викат „Австриеца“, а във Виена приятелите „Българина“? Ха, отговорете на детето си... с „ние сме жители на света...“

Когато мисля за него и за дъщеря ми неусетно се усмихвам винаги и душата ми се изпълва с радост. Какво щастие носят децата, ако си ги възпитаме добре и успеем да си запазим и когато станат големи, близостта и топлота, която винаги я има докато са малки!

Преди няколко години дъщеря ми роди първото си детенце. Отидохме с брат ѝ да я посетим в родилния дом и той за пръв път пое в прегръдката си новородената си племенница. Видях как се опитва да скрие от нас напълнилите му се със сълзи очи. С тази нежна, чувствителна душа, пълна с обич към семейството,  се беше развълнувал до сълзи!

Този син вече порасна. От палаво дете стана спокоен, уравновесен и пълен с креативна енергия млад мъж. Ако някой ми беше казал, че той ще има това безкрайно търпение когато прави негов проект, нямаше да му повярвам. И не само прави невероятно красиви и оригинални неща, но и преподава на студенти от специалността дизайн. Хубаво е, че децата ни си намират сами пътя, без да ни слушат. Ние можем само да им дадем основните ценности за живота... всичко останало го достигат сами.  За наша радост.