Пепа и Буба бяха приятелки от детинство, ама истински приятелки.  Приличаха си не само по външен, но и по вътрешен вид, все едно бяха двете страни на една монета, не, те страните на монетите все пак малко се различават, по-точно като две капки вода. И двете бяха изрусени, ефектни блондинки с перфектни пропорции. Минаваха за сестри-близначки. Имаха еднакъв вкус към живота, каквото харесваше едната, другата задължително припадаше по него. Сигурно и пра-пра-бабите им са си приличали.  Най-вероятно още на небето душите на Пепа и Буба са се разбрали заедно да слязат на Земята, да се преродят в приятелки и да си помагат като ангелки-хранителки  в този тъй труден живот. Родени от амбициозни майки-педагожки, таткови момичета, те израснаха на една и съща улица, играеха заедно на ластик, дама, имитираха Лили Иванова пред седналите на пейките баби в градинката пред блока, бяха в един и същи клас, завършиха едно и също училище с общи  гаджета, пропушиха по купони, ожениха се по едно и също време, веднага след абитуриентската вечер, родиха по едно дете, след което и двете се разведоха в една високосна година по сходни причини – несходство в ценностните системи с партньорите. На 33 години те бяха отново същите малки момиченца по душа, но вече външно мъничко помъдрели, бяха се научили да си придават поне някакъв сериозно-изтънчен вид. Та точно през този период, след успешно приложени изпити по компютърни умения и някои други екстри,  двете започнаха едновременно работа в  Общината на Областния град. Кабинетите им бяха един срещу друг, със стъклени гишета, на третия етаж, а началникът им беше много добър човек – господин Добронамеров. Пепа завеждаше Бюро Жалби, а на Бубето ù повериха да отговаря за Бюро Прошки. Пепа Жалбата беше непрекъснато заета, опашката пред гишето ù не изтъняваше дори през обедната почивка, хората се тълпяха на тумби от сутрин до вечер. Дори опашките в Социалните за помощи в пиковите дни нищо не представляваха пред Пепината опашка. Хората идваха и подаваха жалби, даже шефът обмисляше дали да я сложи дежурна и по нощите, но се отказа, все пак това не беше Полиция или болница. Жалбите бяха от най-различно естество – от гълъба на комшията, който прелитал от горния етаж и цапал най-безотговорно прозорците на другите съседи; комшийката, дето готвела на балкона точно под спалнята на комшията, от миризмите ù получил язва и носел документи да докаже; сигурни и секретни доказателства за извънземни нашественици, представени от глухоняма гражданка;  заподозрени, тайни терористични врагове на странат, навъртващи се пред общото ел. табло на един вход; предусещане за  замисъл за предумишлено самоубийство – безработен не си е платил водата и парното с години. Разбира се имаше и особени жалби, за които Пепа хитро премълчаваше.

     Буба Прошката напразно по цял ден очакваше някой гражданин да дойде и подаде заявление, че иска прошка или дава такава. Нямаше никаква работа, пиеше кафета, пушеше, лакирваше си ноктите, четеше жълтата преса, зяпаше в интернета и никой не идваше.  За неамбициозен човек като Бубето в началото това я устройваше. Двете с Пепа си имаха работа, разполагаха със свободно време след това, за да се видят пò така и с други познати. Господин Добронамеров им плащаше върху  основна заплата и процент, според броя на подадените и обработени заявления. Естествено Пепа започваше да получава много по-висока заплата, плюс рушвети под масата за по-бързо предвижване на  някои по-особени жалби до съответните инстанции, благодарности пак във парични знаци за добре свършената работа. Нямаше как и всичко това започна леко-полеко да дразни Бубето и да люти на очите ù. Разликите в стандартите им на живот ставаха все по-очебийни. Жалбата блестеше всеки ден с бутикови бижута, маркови обувки и дрехи, миришеше на парфюми от над 200 лева нагоре. Всичко това не можеше да не се забележи от Прошката, която с всеки изминат ден бавно увяхваше, ставаше все по-безлична, корените на косите ù започнаха да се превръщат в цели магистрали, занемари облеклото и лицето си, изгуби желание за макиаж, започна да използва евтина козметика, колкото да не е без хич, цяла зима ходи на работа с едни и същи сиви боти. Накрая Прошката не издържа, събра смелост, плю на дългогодишното приятелство, отиде при господин Добронамеров и му се оплака. Каза му, че повече така не може да живее, не може да яде и спи, че и тя иска да работи пълноценно за Общината и хората в нея, да чувства удовлетворение от работата си, да се развива, а не просто така да идва и да си отива никому ненужна. Добронамеров беше добър и справедлив човек, прие присърце нещата и обеща да ги завърти  на ротационен принцип още от утре. Естествено това не завърши без последствия върху отношенията между двете сакрални приятелки. След като  съобщи новината на сутрешно заседание в Общината, Пепа погледна Бубето с онзи поглед:  „Никога не съм те виждала, не те познавам и не очаквай нищо от мен”. Бубето не остана по-назад и достойно ù го върна.

     Другият ден започна както обикновено. Пред Бюрото за Жалби започнаха да се трупат хора и да питат за Пепа, имали си някакви тайни, лични уговорки. Отново Бубето оставаше без клиенти. Някакво гадно предчувствие започна да се върти в хубавата ù главица.  Точно в 12 часа на обед на етажа се появи и самият Дявол. Същият с рога и копита, черен и с лъскава, тежка пелерина. Попита хората къде е Бюро Прошки, застана пред Пепа и започна да я разпитва какви формуляри трябва да се попълнят за опрощаване на греховете, които е сторил на Земята, а те, неговите грехове, не бяха никак малко, времето, необходимо за описването им, щеше да отнеме колкото един трудов стаж за пенсия. За всеки грях Дяволът щял да идва и да подава съответното заявление и щял да си плаща, където и колкото трябва. Имал достатъчно пари, но съвестта му натежала много напоследък и решил бавно, но сигурно да се отърве от греховете си. Чула всичко това, очите на Пепа заблестяха с дяволски искри, а Бубето припадна.  Господин Добронамеров набра телефона на Бърза помощ.