Вагонът се раздруса отново и Елица удари главата си в стъклото. Толкова ли се бе унесла? Огледа се засрамено, за да види дали другите пътници не са я видели, но никой не й обръщаше внимание. Загледа се през прозореца – небето бе ясно и въпреки това Елица бе убедена, че съвсем скоро ще завали. Влакът се движеше прекалено бавно, стрелките на часовника й бяха като залепнали. Самото време сякаш се движеше прекалено бавно. По дяволите! Не можеше ли просто да щракне с пръсти и да се озове в Благоевград? Нетърпението я ядеше, имаше чувството, че ако върви, ще стигне по-бързо. Стомахът й се бе свил на две. Не й се четеше, не й се слушаше музика, нищо не й се правеше. Извади ръчното огледалце и се огледа за пореден път – нервно си оправи косата си и се намръщи на порозовялото си лице. Трябваше ли така да издава чувствата й? Погледна отново часовника си – 16:30. Оставаше й само още половин час! Тридесет минути и щеше да го види. Страхът и нетърпението се боричкаха в нея. Желанието да го види бе ...