Целувки от кардамон и канела

    Прокарвам пръсти през дългите си сребристи коси, свеждам поглед към тюркоазената рокля с блестящи орнаменти. Вдишвам дълбоко вечерния аромат на ванилия и кардамон, изпускан от огромните златни цветя. Мъничките ковали летят наоколо със сияйни крилца. Високите им крясъци огласят нощта, докато кацат на големите цветя, протягат хоботчета, пият от нектара. Подпират се с дългите си пипала, пърхат с крилца и притварят четирите си очи, опиянени от сладко-стипчивия вкус на сока. Авалиите се поклащат от тихия вятър. Двете аквамаринени слънца клонят към залез, а небето е индигово. Обичам моментите, точно преди ярките рубинени звезди да обсипят небосклона. Дълги и самотни са дните ми. Сърцето ми тежи като канара, стомахът ми се свива от бремето на задълженията ми. Завиждам на поданиците с парцаливите дрехи, чиито души са пълни с мир. Тази самота ме убива. Вечер тюркоазеният ми затвор притъмнява , тишината се възцарява между стените му. Тогава затварям очи, в които се гонят златни пламъчета, и сънувам. Той идва при мен като сянка, милвам медните му коси с ръце, устните му намират моите. Горещото му тяло стопля моето, едно непознато име кънти в съзнанието ми. Илиами. Викам го в съня си, понякога се събуждам в студената стая, свита на кълбо в аквамариненото легло. Стискам очи , за да повикам образа му отново, пристрастена към топлината на тялото му. Той шепне името ми. Сонарис... Сонарис...

 Отърсвам се от унеса, понечвам да вляза в спалнята. С крайчеца на окото си съзирам сянка. Дишането ми се учестява. Извръщам поглед. Съзирам движеща се сянка. Тя бързо се скрива в сенките на авалиите. Отстъпвам крачка назад. После още една. Пред погледа ми проблясва огнено петно. Изчезва за миг. Ръцете ми треперят. Краката ми са омекнали. Цялото ми тяло се е вдървило. Там има някой. Извръщам се. Влизам в спалнята. Затварям. Плесвам с ръце. Прозорците притъмняват. Скриват ме от света навън.

 Лягам в меките чаршафи , съзерцавам лазурния таван. Сърцето ми все още препуска. Свивам се на кълбо и стискам очи. Дишането ми бавно се успокоява. Усещам как се понасям на крилете на забравата. Точно в този миг го виждам. Той е там. Гледа ме с пламтящите си очи. Протяга черните си ръце към мен, отпускам се в силната му прегръдка. Шепна отново и отново. Илиами... Илиами.

 Сияйносините лъчи на слънцата докосват лицето ми, отварям очи и за миг се взирам в тавана. Чувам шум в стаята си, обръщам се, виждам Карами със златните коси да шета наоколо. Усеща погледа ми, обръща се и свежда красивото си лице надолу.

 – Добро утро, кралице! – промълвява тя.

 – Добро утро, Карами! – отвръщам

 Изправям се. Карами се втурва с дълга тюркоазена рокля в ръце с избродирани сребристи цветя по нея. Помага ми да се облеча, взема гребена от небесносин тюркоаз. Реши дългите ми сребристи коси. Сплита ги на голяма плитка и ги завива на кок на главата ми. Взема тюркоазената корона, слага я на главата ми, изправям се. Излизам в коридора, вървя бавно с вдигната глава, покрай мен минават слуги с масленозелени дрехи. Когато ги доближа, те навеждат глави, разговорите замират. Отварям тежката метална врата, влизам в голямата зала и сядам на златния трон. Впервам поглед в осеяното с бръчки лице на Ваял. Не свежда очи, поглежда ме открито, с усмивка. Като велик везир и мой учител, само той има право да ме гледа в очите.

 – Добро утро, кралице Сонарис! Идвам с лоши вести! – Плътният му глас прорязва тишината.

 – Добро утро, учителю Ваял! – отвръщам кратко и кимвам.

 – Планетата на Дроилите е унищожена. Карнеоленият им дворец е изпепелен до основи. Само крал Илиами се е измъкнал.

 При споменаване на това име аз се навеждам напред. Сърцето ми галопира трескаво. Страните ми поруменяват.

 – Крал Илиами ли? – питам едва чуто.

 Ваял кимва, бялата му коса пада над лицето , и той я приглажда с ръка.

 – Да, ваше височество. Той управлява планетата на Дроилите след смъртта на баща си. Имам информация, че се е качил на Огнената Калеа и е долетял с нея тук. Вчера открихме кораба, скрит навътре в гората от авалиите. Лошото е, че тъмните гранали са го проследили. Дебнат го в мрака, прокрадват се в сенките! – Ваял прави една от дългите си паузи, после си поема дъх. – Та, ваше височество, предлагам да прекратите съзерцаването на залеза вечер. Поне докато не ги заловим. Ще опитаме да намерим и Илиами. Разбрахме, че той имал отрова, която може да унищожи Граналите.

 Очите ми се пълнят със сълзи и аз примигвам бързо , в опит да прогоня тъгата. Нямам право да плача, не и пред поданиците. Заговарям.

 – Мога да се грижа за себе си! Вие търсете Илиами! Трябва да го спасим!

 Денят се точи бавно, протяжно, а в главата ми кънти само едно име. Илиами. Къде ли е той сега? Дали ще ме намери? Дали ще видя лицето, което познавам така добре от сънищата си? Денят преваля, гледам кралскосиньото небе, когато слънцата се спускат ниско над хоризонта. Отправям се към стаята си, сядам на леглото, впервам поглед в коленете си. Зарейвам поглед в света навън. Копнея да усетя миризмата на ванилия и кардамон отново. Изправям се, отварям вратата и излизам навън, сядам и се взирам в света навън. Това, което до вчера ми се струваше затвор, сега е мечтано бягство. Усещам как моят свят бавно се смалява, скоро ще ме притисне в клаустрофобичната обстановка на стаята ми. Тръсвам глава , да прогоня мислите си , и тогава от дълбините на подсъзнанието ми изниква едно име. Устните ми мълвят:

 – Илиами... Къде си?

 Затварям очи, вдъхвам дълбоко аромата на ванилия и кардамон. Този път във въздуха има нещо различно. Канела... Отварям очи, трескаво оглеждам гората и тогава го виждам. Мъжът от съня ми. Гледам силното му черно тяло. Гърдите му се повдигат бързо под черната дреха, обсипана с оранжеви звезди. От устните му се отронва едно име.

 – Сонарис!

 Ахвам тихо, усмихвам се, бузите ми пламтят. Благодаря на мастиления мрак, който прикрива руменината по бузите ми. Гледам го как се приближава с всяка стъпка. Тялото ми пламва, докато се взирам в пламтящите му очи. Той прескача през парапета. Стои над мен, протяга ръка, усмихва се.

 – Илиами! – произнасям аз, поемам протегнатата длан.

 Повеждам го вътре, плесвам с ръце, скривам двама ни от света навън. Вдъхвам дълбоко опияняващия аромат на канела. Усмихвам се, вдигам ръка, с пръсти докосвам бузата му. Под дланта ми черната му кожа пламва в оранжево, ръката му гори на кръста ми, устните му докосват моите едва-едва. Отдалечава се за миг, не сваля поглед от лицето ми, ръката му гали гърба ми.

 – Сънувах те! – казва.

 – И аз! – отвръщам.

 Навежда се отново, устните му намират моите , жадни, търсещи. Притварям очи, наслаждавам се на топлината му. Вкусът му замайва сетивата ми, отпускам се в ръцете му, притискам студеното си тяло към горещата му черна плът. От допира тя пламва в изгарящо оранжево. Той ме вдига на ръце, оставя ме в хладните чаршафи, покрива тялото ми със своето. Телата ни се сливат в чувствен танц, полагам глава на гърдите му, слушам равномерното биене на сърцето му.

 – Сънувах те всяка нощ! – чувам го да казва с дълбокия си глас. – Трябваше да те намеря! Трябваше да бъдеш моя!

 Той ме притиска близо до себе си, миг преди да се изправи, облича се, навежда се да ме целуне. Ароматът на канела ме обгръща.

 – Ще те видя ли пак? – питам.

 – Ще дойда утре вечер – отговаря ми. – Времето ни изтича! Моето време изтича!

 Той бърка в джоба си, вади от там черна торбичка, подава ми я. Стисвам я в шепа, изправям се, развързвам оранжевите връзки, вадя една от малките, прозрачни стъкленици с бяла течност в тях. Поглеждам го въпросително.

 – Това е отровата, която може да унищожи Граналите. Успяхме да я извлечем от дървото Хаман, което вирееше на нашата планета.

 Той вади друга торбичка и ми я подава.

 – Това са костилки от дървото. Посадете ги тук. От плодовете ще направите това вещество. В тези стъкленици има достатъчно , за да се защитавате, а дърветата Хаман растат за нощ.

 Скътвам торбичките в чекмеджето, изправям се, прегръщам го, наслаждавам се на топлината на тялото му, устните ни се сливат миг преди той да изчезне в нощта. Заспивам с усмивка на лице. На другия ден подавам стъклениците и костилките на Ваял.

 – Снощи при мен дойде Илиами! – казвам му, сетне му разказвам историята на дървото Хаман.

 Той гледа костилките, повдига вежди.

 – Легендарното дърво Хаман! – шепне на себе си. – Ще го посадим още сега!

 Вечерта се връща с тюркоазен кинжал в ръка, подава ми го.

 – Потопен е в сока на дървото Хаман! Ваше височество, дръжте го при вас! Само един от граналите е оцелял. Ако ви нападне, ще можете да се защитите.

 Кимвам, прибирам кинжала под възглавницата си. Сядам и чакам него – Илиами. Той идва, прегръща ме, телата ни се сливат отново и отново. Отчаяно, жадно. Така всяка нощ вече седем нощи. Тази вечер седя на терасата, взирам се в мастиления мрак, вдъхвам аромата на ванилия и кардамон. Виждам го. Той стои под терасата. Протягам ръка. Едва докосвам неговата. Точно тогава я съзирам. Тъмна сянка се промъква към него.

 – Внимавай! – крещя.

 Но е късно. Черното острие се врязва в плътта на Илиами. Шурва яркооранжева течност. Той пада. Очите му се впиват в моите. Светлината в тях изгасва. Писък кънти в ушите ми. Това е моят глас. Отстъпвам назад. Гледам сянката. Бавно приближава към мен. Влизам в стаята. Понечвам да затворя. Пипалата на граналът се промъкват през процепа на вратата. Той вдига острието. Впервам поглед в кръвта на Илиами. Тя обагря ножа в яркооранжево. Обръщам се. Хуквам към леглото. Пипалата на граналът ме обвиват. Студ пълзи по вените ми. Чувам съскащ глас в ухото си:

 – Ще умрееееешшшшш!

 Отскубвам се. Хвърлям се на леглото. Взирам се в острието. Заравям ръка под възглавницата, напипвам дръжката на кинжала. Граналът се навежда. Замахва с ножа. Аз забивам кинжала във вонящата му плът. Всичките му осем очи се разширяват миг преди да се превърне във воняща на тиня локва на тюркоазения под.

 Три години по-късно седя на терасата, стискам в прегръдките си черното телце на сина ми Орион, галя сребристите му коси, взирам се в тюркоазените му очи. Сетивата ми долавят ароматите на ванилия, кардамон и канела, които се смесват в едно. Ставам, стискам ръчичката на Орион, протягам ръка към дървото Хаман. Откъсвам плод , подавам го на сина си. Гледам го как забива белите си зъбки в медената му сърцевина. Усещам сълзите да парят в мен, затварям очи, вдъхвам успокояващия аромат на канела, носещ се от дървото.

 – Благодаря ти, Илиами! Благодаря ти за Орион! Благодаря ти, че ни помогна да убием Граналите! – шепна.

 В този миг чувам плътния баритон на Илиами в главата си:

 – Винаги тук!