Чеиз
ЧЕИЗ
Такова чудо не се беше случвало!
Гледаха и не вярваха.
Въртеше брадвата и, една по една, насичаше дрехите.
Сутринта, като разбра, че сестрата е пристанала, побесня. Сипеше люти закани и място не си намираше из двора. После влезе в собата и повлече голямата ракла, дето с ръцете си я беше правил и дето, година след година, се къташе моминската зестра. На сестрата, най-малката. Завлече я на средата на двора, до дръвника и започна да сече. На парчета. Ни молби, ни писъци, ни клетви го спираха. Бяс го беше обзел и никой не смееше да се доближи.
Бесът и брадвата ги държаха настрана.
Него да не послуша!
Брат си!
Да избяга сама!
При оня!
С него се бяха върнали само преди няколко месеца от фронта. Заедно бяха гнили цяла зима в окопите край Драва, заедно бяха влизали в огъня, заедно бяха близали рани. Заедно бяха израсли. Той тук, а оня, на горния край на селото. Набори! Заедно ги изпращаха, заедно ги посрещнаха, с голяма радост, че някой изобщо не се върнаха. Заедно излизаха и заедно ергенуваха. Дума не беше изрекъл срещу него. Тачеха се, на гости си ходеха, до тогава, кога се разбра, че със сестрата се залюбили. Е, бедни бяха, ама то кой не беше беден тогава. Пък и оттук, нали ще занесат нещо. Млади са, ще се оправят някак си. Никой не беше против, само братът, не даваше дума да се издума.
Белязан бил, кусур имал. Трудно говореше още от дете. Премяташе думите из устата си, но те трудно излизаха от там. И тя да вземе пелтек! Никога!
Тая сутрин разбраха, че е пристанала.
Насече всичко. Парче цяло не остана.
Нацепи и сандъка.
С една рокля замина сестрата, направо от хорото на мегдана. Позабавиха сватбата, та да постъкмят дрехи, да я облекат, че дребничка беше и други не ú ставаха. Без чеиз отиде, кажи речи гола, но за сватбата се извървя цялото село. Не бяха дарове, не беше чудо. Нямаше къде да ги сложат. Извървя се селото и всеки носеше, какво се беше от сърце откъснало. А се беше късало много, че хората много неща ценят, но на малко шапки свалят. Тая невеста не беше слушала хорски думи, не гледаше дребни кусури, а беше гледала човека. Не бе търсила думи да ú говорят, а сърце да се отвори.
И се извървяха, шапки да свалят.
Само той не отиде! Ни на сватбата! Ни после!
Не преглъщаше обидата.
Два пъти калесници пращаха. Два пъти врата не им отвори. На третия път, сама сестра му отиде, поклон направи и прошка поиска. Прошка за това, че човек обича. Прошка не получи. Пред затворената врата, през сълзи продума:
-Да не ти дава, братко, Господ, ни щерка гола да изпратиш, ни снаха гола да посрещнеш. Човек при човек отива. С човек се живее. На сърце не се заповяда.
Що ли беше това - клетва ли, прокоба ли?
Кой ли знай?
Но той никога ни щерка изпрати, ни снаха посрещна.
Останаха без деца.
© Иван Стефанов All rights reserved.
