Черният овен

   Шести март, петък. Пътувам към вкъщи. Връщам се от работа - слязла съм от виенското колело, но още продължава да ми се вие свят. По пътя мислено, готвя, събирам прането от простора, сортирам бяло, тъмно, цветно, успявам да намаля преди да светне първи зелен светофар, следователно трябва и втория да е зелен. Беше задъхан ден, поне на финала нещо хубаво да ми се случи. Сложила съм си очилата, да разпознавам цифрите на брояча отдалече. Позната мелодия извива глас от чантата на дясната седалка. Вдигам, докато чакам колоната да се размърда. Сладкият телефонен терор е нещо, с което не привикнах, повече от десетилетие, та дори той сега да бе неволно предизвикан от принца на бели маратонки. Преди работа, на почивката и след работа. Принцът, всъщност вече е дърт за принц. Кралят звъни, за да се поинтересува с какво ще бъде гощавана неговата височайша особа. Но преди да отговоря той изведнъж се сеща за друго и прекъсва многострадалния ми речитатив. На мен ми се яде сирене по шопски, това исках да кажа, обаче се отказвам, понеже чувам гласа му да става все по-въодушевен.

Паркирам пред блока, изгасям колата и се заслушвам. 

- Купих ти подарък за осми март. - повтаря за втори път, най-накрая го чувам, защото за миг последната дума ми изпръщя. 

- Какво? - питам пак, като намалям музиката, за да разбера дали не е някаква шега. 

- Купил съм ти подарък за празника. - съобщава отново той, с една лека вълнообразна нотка, в иначе сериозният му басов тон.

- Така ли?

- Дааа.  В багажника го возя, много е голям. - отвръща и вече прихващам някаква уловка. Мисля си, че кралят и докато беше принц, не ми е купувал нещо на осми март, не че съм се сещала и аз, изключвам зюмбюлите и карамфила - последния, от които беше опакован в целофан и докато се разхождахме хванати за ръце, беше изпаднал от опаковката някъде по пътя, та какъв е този импулс все пак? Освен това познавам и кътните зъби в Скруджовската му порода, изобщо не вярвам да знае дори какво харесвам, да не говорим, че качественото прилагателното "гол-ям" звучи съмнително още в първата си половина. 

- Кажи, хайде, защото трябва да вкарвам колата в гаража. - съобщавам вече почти отчаяна.

- Купил съм ти десет литрова туба с уиски. 

- Какво? - гласа ми почти заглъхва от възклицание. 

- Не се шегувам. Говоря сериозно. - изгърмява той.

Мълча като след тежък нокаут и не знам какво и дали изобщо трябва да казвам нещо.

- Слънчоооо? Чуваш ли ме?

- Да, чух. - отговарям все пак. - Сега трябва ли да се радвам? -

Смехът му пронизва слушалката. Той се смее. Много му е весело.

- Какво? Не се ли радваш?

- Дива коза ли е? - опитвам се да отгатна, игнорирайки въпроса за радостта.

- Не, Черен овен. Директно от завода!

Черен овен от завода. Едва не заплаках. 

- Радваш ли се? - пита той.

Поетеса, с десет литрова туба уиски, директно от завода на Пещера. Ехаа! Няма нужда да ходя и на работа. Ще си пиша и пия по цял ден. Черният овен ще ме клати, винаги ще съм щастлива и усмихната,  че как да не се радвам?

- Това шега ли е? - старая се да бъде сериозна.

- Каква шега? - избоботва кралят, при това с леко гневен тон и добавя превъзбуден - Струва 100 лева. 

Ох, чак и мен ме заболя като го каза.

Сто лева? От чичо Скрудж? О, не! - заливам се от смях. 

- Хайде, скоро ще се видим. - казвам и вече ми се привижда кехлибарената туба.

Затварям телефона, а отвътре ме напушва един непонятен смях. Какъв е черен ли е, с лика на Алеко Константинов , или рогат, не смея да го категоризирам, за да не падна на земята, нека да ми е смешно. Какво друго ми остава в петък вечер, след напълно откачен работен ден, освен да се смея. Уиски! Уха! Ще бъда пак черешката на тортата. Тортата е Кралят - беличък, сметанов, пухкав и аз отгоре. Иха! Може да размятам и някой копринен чорап да се знае кой е шефа. Опа, много се отплеснах. Знае кралят какво обича неговата кралица. Къде на шега, къде на истина, като се прибра, ударихме няколко наздравици като студентите. Най-накрая стигнах до извода, че нито един мъж не може да ме разсмее така дълготрайно. Все пак, докато се чукваме, той ми признава, че един негов колега му е подарил тубата, в знак на благодарност. Кралят работи като спасител на хора. Не на плажа, а покрай една мина, но това звучи сякаш още повече респектиращо. Накрая ми показва кой е шефа, аз заспивам от умора и не сънувам дори един черен овен. Няма овни, няма пролет, няма работа. Всичко е равно като кротко дишане, или както малко преди да предам Богу дух. Но не предавам. Само така ми се струва. Жива съм и не съм. Между съня и реалността. Плувам като муха в десет литра уиски. Кой ще ми каже наздраве? И кой, че жените били като цветя? Не е вярно!

Напоследък се движа с една седмица напред, така че два дни какво са?  :)

Честит празник момичета!