Nov 3, 2016, 11:59 PM

Червено и черно 

  Prose » Narratives
1214 2 2
6 мин reading

Скоро не бях писала проза. Като цяло скоро не съм писала каквото и да е. Не е като да нямах идеи или муза. Просто или нямах време заради работа, или бях навън с приятели или просто си губих времето във Фейсбук. Този път реших наистина да седна и да пиша като ми се пише, а не да отлагам за после. Щото после няма да съм под емоцията, под която съм сега.

Като цяло съм във "Фон-фон", моето вкусно работно място. Една сладкарница до нас. Тъмно е навън и вали. И има много коли по локалното и „Борис III“. Часът е 17.29. Датата е 03.11.2016г. Води се че правя "баланси", тоест работя. Напрегната съм, щото никакво време нямам. Една седмица проспах. Много от професионалните ми задължения са заваксани. Все тая…

И въпреки това няма как да не прекъсна за пореден път работата си, този път заради нещо толкова красиво тъжно.

Седнала съм на дългата маса по дължината на прозореца (както винаги). Тя има три места. До онова в дъното, откъм стената има ток. Ето защо винаги сядам там, а и защото си имам изглед през прозореца навън. Та да. Като цяло е заради контакта. Без електричество нищо не работи (нали работя на лаптоп).

А в момента, да си призная, съм като ударена от ток. Ама такъв дето е метафоричен.

Като се паркирах на местенцето си, до мен седеше една руса женица на около 50 години. Беше на средното столче. Косата ѝ беше защипана с щипка назад, почти както аз си я правя всеки ден. Беше облечена с червено пуловерче и имаше червени очила.

Малко ми беше неудобно като се пльоснах точно до нея (няма как да не съм я притеснила) ама това беше единствената свободна маса с електричество.

Пускам си програмата. Пускам си Нета. Пускам си музика.

Почвам да си цъкам безмозъчните баланси. И си мисля за тази жена, че още като сядах нещо ми направи впечатление, ама не знаех какво. Нещо просто не беше окей. Като се наместих видях празната ѝ чашка от кафе и празната ѝ чинийка от торта. Викам си: „Супер! Скоро ще става. Ще имам повече място и няма да си пречим и да си навлизаме в личното пространство!“.

Сега като се замисля толкова съжалявам за тези мисли…

Аз съм човек който мрази да му се навлиза в личното пространство. Защото като се случи се свързвам с въпросния човек. То като контакта с двете си „пипетки“. Едната е моя, другата на другия и се пуска електричество.

Та попълвам си тъпите числа и по едно време я гледам как седи и тихичко си зяпа през прозореца. Крадешком я гледах, за да не види, че я наблюдавам. Още беше светло навън и не можех да видя отражението ѝ в стъклото (така щеше да ми е по-удобно да я гледам, ама какво да ти кажа – любопитството носи трудности).

По едно време извади телефона си и снима през прозореца нещо – столовете с дънери-възглавници по тях? Или едни такива висящи над масата по прозореца връвчици с оплетени в тях канелени пръчки. Отвън или отвътре? Не знам. Все едно като цяло.

Всичко това малко или много ме разсейваше. Затова малко си пуснах Фейсбука и започнах да скролвам, докато в един момент жената не започна да си търка уж дисктретно очите и веднага разбрах какво се случва.

Тя плачеше. Не спираше да плаче. Кожата ѝ беше страшно зачервена като пуловера и очилата ѝ. И все пак беше с толкова… тиха тъга. Толкова смирена и отчаяна. Толкова красива…

Стана ми неописуемо… тъжно. Какво можех да направя за нея? Да я заговоря? Да ѝ купя още една тортичка, щото можеше да ѝ е неудобно да си поръча сама? Представям си отива на касата и казва: „Една тортичка „Слънчев ден“, а лицето ѝ излъчва само плач и подпухнлост. Ужасно! И се чудех какво, какво, какво… И ми ставаше още по мъчно. И тя се тресеше лекичко, все едно е бръкнала в контакта. И накрая… просто си тръгна. Ей така, стана и си тръгна.

В този момент от мен се откъсна нещо. Като я видях как излиза в студа и дъжда… Как излиза от този сладкарски аквариум, който дава вид на щастие, но съдържа толкова тъга… Просто знаех, че едновременно ми беше дала нещо и ми беше взела нещо.

И гледах останалите след нея чашка и чинийка. И виждах в тях сълзите ѝ. И виждах сълзите ѝ по прозореца от външната страна. И виждах сълзите ѝ по паветата и колите. Виждах сълзите ѝ в очите си.

Нищо не направих… Не успях да ѝ помогна. Забавих се. Започнах да се дразня на себе си.

Как може… Толкова близо една до друга. На 30см! Гледащи в една посока. Можем да се докоснем. И какво… все едно аз бях от едната страна на прозореца, тя от другата. Тъпи невидими бариери. Интересно как бариерите са ни толкова познати, а се появяват само между непознати…

И така червената жена си замина по мокрия от дъжд път. А в началото си мислих как искам тя да си тръгне по-бързичко… И тя го направи, когато вече не го исках… Внимавай какво си пожелаваш…

Замина си и остави в мен една дупка и в същото време едно такова… Все едно една празна чаша от кафе. Чаша имаше, това беше новото, което ми добави. Ама нямаше кафе в нея – това ми взе. Имаше само кафеви улейчета и утайка. Така се чувствам. Чаша за кафе без кафе. За какво ми е? Мога да я ползвам, но сега когато ми трябваше пълна, не беше. Кафето в нея си замина с жената. А това въпросно кафе предназначено за тази въпросна тъжна жена, никога повече нямаше да се върне. И съм много тъжна от този факт.

Малко след като жената остави след себе си едно тежко и тъжно нищо, мацката от Фон фон мина и обра порцелановите ѝ следи. И все едно никога не е била там. Изчезна. Колко ли хора като нея са седели в такова състояние на тези столове? Специално тези двата. Закътаните. Те са най-удобни за тъга в цялото заведение. Моя и нейния. Ето защо сега и двете сме тъжни.

Известно време седях и слушах музика и си мислих тъжнотии сама до 2 празни стола. Но преди малко на третото столче в другия край на масата седна друга жена.

С червено яке, което естествено съблече. По-млада, на около 35-40. С черна коса. С черни очила. С черен суичър.

С пълна чаша с кафе. С пълна чиния с торта. Постави ги по същия начин както Червената жена. Кафето отляво, чинията отдясно. Но пиеше кафето без захар. А Червената с 2 захарчета. Изглеждаше спокойна. Сама като Червената, само с една торта и едно кафе, но по-самоуверена и хладнокръвна.

Съпоставката ме разби.

Средният стол още стоеше празен. Там където беше Червената емоционална жена, която пиеше кафето си с 2 захарчета. Третият беше запълнен. Някак си… не знам какво да кажа. Дори не мога да мисля метафорично и символично в момента. Може би по-натам ще извадя извод. Но сега, просто споделям какво видях и усетих.

Най-смешното е, че с влизането си в сладкарницата, Кади (от персонала) ме почна с това, че ми столквала снимките от бала във Фейсбук. Каза, че ми е била много яка роклята. Червено-черна. Говорихме си за това колко прекрасна комбинация е това.

А сега гледах двата цвята разделени, коренно различни. Те дори не се бяха засекли!

А аз… зелената. На 20 години. Със зелено яке… И зелен суичър. Без очила… Бях толкова не на място, като риба на сухо, не ме свърташе, останах най-засегната от всичко това.

Пуснах си музика. Пуснах си програмата. Пуснах няколко сълзи.

И…

Пожелавам на жената скоро да се облече в зелено… И се надявам тъгата ѝ да не е заради онова нещастие, което изисква да носиш черно…

 

 

ПС: Писано под акордите на „Birdy – Let it all go“

© Y. Panda All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Не, жената, която плачеше беше източникът. Birdy беше случаен фон
  • Значи Birdy – Let it all go е източникът на вдъхновението. Аз първо помислих че е нещо от Stendhal.
Random works
: ??:??