3.

Помълчахме. Не можех да възприема цялата простичка и всеобхватна негова теория за света. Един Бог – в много лица, с неограничени възможности, с компактна морална основа…

- Но как решаваш кой да победи в една битка между християни и мюсюлмани? Нали си Бог и на двете страни?

Той ме погледна и се разсмя…

- Отначало се мъчех да съпоставя претенциите, да открия кой е крив, кой е прав. После разбрах – винаги и двете страни са виновни за конфликта… Винаги! Лъв срещу бик, варвари срещу цивилизовани, християни срещу мюсюлмани… И вината няма нужда да се търси – щом си бик, значи си виновен, че си попаднал в харесваното от лъва меню. Изначално!

- Но нали бикът не се ражда бик по свой избор…

- Така е… Тази възможност е улучил…

- А ти?

- А аз съм наблюдател… И много рядко се намесвам – при това само в отделни случаи, за отделни хора… Не се намесих, когато разпъваха онзи, наречен после Иисус. Той сам беше избрал своя път… Няма да обсъждам дали е бил мой син – сам разбираш смехотворното в тезата. Така елините бяха създали мит за Семела. А то си беше истина. Хубаво момиче, умно, амбициозно… Смятах да я подкрепя малко – само малко, за да стане истинска царица на света. Колкото удържи… И друг път го правих – Хатшепсут, Клеопатра, Екатерина Велика… Но Семела ме поиска като любовник. И баща на сина й, който трябваше да поеме властта от нея…

- Да, помня този мит…

- Обаче, Аз не бях на това мнение. И не исках да подкрепям амбициите й, които вече ставаха авантюра. Щом помниш мита, знаеш края…

- Да, тя изгоряла от огъня ти. Но, все пак родила – Дионис…

- Е, горе-долу така беше… Тя изгоря… Аз го знаех, но… Тя сама избра възможността… А Дионис… Просто едно от многото ми лица… Няма как да имам деца – синове или дъщери, при положение, че вече имам вас, хората…

- Ние сме твои деца?

- Не бих казал… И не бих отрекъл… Разбираш ли – цяла Вечност… И самота… Усетих, че по едно време ме обхваща апатия. Предвестник на скуката… И се заех с труд. Създадох Космоса, планетите, малко повече внимание обърнах на вашата Земя… Малко, защото в тая Вселена създадох и други планети. С други същества – в какъв ли не вид…

- И при тях ли си Бог…

- О, да… Само да видиш в какъв вид съм там… Според средата и живота… Но тук някак си ми е по-интересно…

- По-интелигентни сме?

Бог се разсмя. Даже потупа с длан по облегалката на креслото, та стресна задрямалото коте…

- Имаш чувство за хумор… И умееш да разприказваш събеседника… Не, изобщо не сте най-интелигентните. Мисля, че от стотината обитаеми планети, вашата е заселена със същества, които заемат място нейде по средата в подобна класация…

- Там???

- Посредствени… Което е добра оценка. По средата… Демек, отговаряте на някаква обща преценка, на общи критерии… Нито сте водещи, нито в опашката…

- И защо така?

- Ти май имаш диплома по история? Историята не ти ли обяснява?

- Но – нали си над хората? Нали ставащото зависи от теб?

- Точно това ти обяснявам. Аз много, много отдавна почти не се намесвам в живота ви. Наблюдавам. И изучавам… Преди немного време – нейде стотина години, видях как на едно дете подариха игра. Наричат ги „мравешки ферми“. В пластмасова кутия има мравуняк – открит отстрани. И детето може да гледа какво правят малките същества. Може да ги храни – има отде, може и да ги избие – има начин… Но най-интересно му беше да ги наблюдава. Цели часове седеше зяпнало към тях…

- И какво стана?

- Измряха… Баба му чистеше стаята, сложи мравките на прозореца и… лято, слънце… Не се намесих – исках да видя как детето ще реагира…

- Какво се случи после?

- Плака… Сетне се отдаде на учение. И завоюва маса научни титли. Избраха го за премиер на държавата му. Стремеше се да направи всичко, за да са доволни и щастливи гражданите… Дори лично помагаше, когато видеше хора в тежко положение… Намали данъците, натисна търговците за по-ниски цени, издаде закон за високи заплати…

- Поучил се е…

- Не… На петия месец му устроиха държавен преврат… Тия, които искаха да печелят от народа. И го убиха… Което беше добър изход – не се мъчи дълго с въпроса: „Защо?“… И даже го застреляха в Правителствения дворец – не видя какви празненства имаше навън…

- Навън? От гражданите? Тия, заради които е умрял?

- Разбира се… Хората са нормални. Искат две неща – хляб и зрелища… Е, той им осигуряваше хляб – но беше много сериозен, напрегнат, вдаден в работата си. И искаше всички да са такива… А хората смятат, че са станали хора от маймуни чрез труд, обаче мразят да се трудят. Доволни са от постигнатото… Какво повече от хора могат да станат?

Настъпи тишина…

- Звучи ми някак си… Цинично?

- Реалистично… Ти беше споменал, че си скептичен реалист… Е, аз съм циничен романтик – вярвам в доброто, но зная кой би трябвало да го постигне. И за кого… И как… И най-вече – защо…

Навън беше тихо, в залата се чуваше само пращенето на огромния пън в камината, котето даже не мъркаше, а спеше отпуснато. Ние седяхме и мълчахме…

- Защо се заинтересува от мен?

- Виждаш ли – хора е обобщение за биологическия ви вид. Но сте два типа. Нормални и други…

- Други?

- Да… Нормалните хора живеят според природата наоколо си. Водят ги два нагона – оцеляване и размножаване. Природни нагони… За тях човек прави всичко – готов е да погази дори фанатично внушените му морални закони. Каквито и да са… „Не убивай!“ – става „Убий!“. Защото ще оцелееш. Или поне ще опиташ да оцелееш… От друга страна, някои проповядват обратното: „Убий в името на религията!“… Но има такива техни последователи, които не само не убиват, а и религията си сменят. В името на оцеляването. Или на по-големите възможности за постигане на мераците… Но – нормални хора… И лъвовете се дресират, и тигрите, и косатките, и птиците… Всички живи същества могат да бъдат променени – в името на оцеляването и размножаването… Нормално е, нали?

- На вид…

- Именно – на вид… Но същността не се изменя. Погледни мравките, за които говорехме. Какви стройни подземни системи изграждат… А пчелите какви клетки строят… А гнездата на птиците? Но – всичките тези постройки са същите, каквито са били преди стотици хиляди, да не кажа милиони години. Минали проверката на времето и застинали в своята полезност и красота… Неизменни… Нормални…Проверени… При хората е също така. Къщите са традиционни, дрехите също. Дебели кожуси в Централна Африка не се носят. Тръстикови колиби в Арктика не се градят. Може да настъпи промяна – но само отвън. Други, по-силни – а значи по-високо стоящи, може да наложат своето. В бита по-трудно, но в мисленето най-лесно…

Подобен разговор съм водил неведнъж – но все с приятели, на чашка, в едно чисто човешко съчетание на философия и убиване на времето…

А сега…

- Мисленето е лично. И е трудно да се промени…

- Нима? Хайде да си припомниш твоя живот. Какви книги си чел, защо, кой спорт предпочиташ да гледаш, защо, какви компании харесваш, защо…

Мисълта ми стреснато заскача по бабуните в паметта…

Наистина – колко книги съм прочел заради нечие влияние… Тая ми похвалили, оная препоръчали… Прочитах ги. Е, после имаше и съгласие с препоръчващите, имаше и спорове, а имаше и откровено отхвърляне на някои книги. И обратното – колко книги четох заради несъгласие с хвалещите ги. По едно време се сепнах и минах от отделни екземпляри към отхвърляне на цели раздели. Като се сетя как майка ми – вече пенсионерка, се метна на любовни романи…

И чете… В запой…

Та се хванах веднъж, прочетох една от тях – наслуки взета, а после й направих разбор. Безмилостен… Което си беше лесно – самият жанр е достатъчно елементарен, за да се харесва на определен вид жени и достатъчно формален за професионално изпълнение…

Важното беше, че майка ми повлия на мисленето – временно, но все пак прочетох внимателно една книга…

А, когато хората са готови да приемат всичко, дадено им нейде отвън?

Един приятел се оплакваше, че предлагал на жена си интересни филми, книги, шоута. Но тя все отказвала. А често купувала или носела у дома си книги, дискове с филми, гледала предавания… Защото й ги препоръчвала някоя приятелка или колежка…

Отдалечаването на човека пред теб е признак на значимост. Не можеш да повярваш, че онзи, с когото всяка събота си пиеш кафето, е умен, мислещ философски и глобално, човек. Е, как ще е? Та той е тук – пред теб… Да беше в някое телевизионно студио… Или да четеш мнението му нейде в прословут вестник или списание…

Публиката лесно се дресира…

Отдалеч…

И с нейната помощ…

Тя винаги се хваща в капана на думите. Думите на говорещия, думите, изписани на екрана, табелките на кабинетите, титулуванията…

Затова е и йерархията – познато, формално, структурно определящо и изясняващо лесно кой какъв е…

- Но защо говориш за ненормалните хора?

- Има норма. Която е всеобща. В нея влизат всички – формата е по тях. По-сетне те се пригаждат по нея. И тия всички спазват всеобщата норма. Навред. При движението. При храненето. При ученето. При всичко в нормалния живот. Нормата спомага, нормата налага, нормата унифицира…

- Модата?

- И това… Не си ли виждал колко хора се смятат за еталон на модата, а всъщност са щамповани по определени от друг правила?

Разбира се… Сетих се за бръснатите глави, за „ирокезите“, за сасона, за късите или дълги коси… Еднообразие, което спомага да се различи една група от друга…

При което всеки смята себе си за нормален…

- А ненормалните?

Той се изправи и потърси рамене. Бог, но и Бог се схваща в една поза…

- Ненормалните… Малко са. Много малко… Тези, които не пасват на нормата… Векове поетите се стремят да изгладят стиховете, да постигнат сложни форми – с рими и класическа подредба. И се появяват различни – пишещи бели стихове, с ритъма на които изразяват своите емоции…

- Но не забравяй – казах аз – че самите поети са ненормални, нали? Та кой нормален човек ще стане сутрин и, вместо да отиде на полето с мотиката, ще зяпне към небето, ще преживява, ще записва и оформя преживяванията си…

- Наистина – не е нормално… Което обяснява защо нормалните хора се отнасят и снизходително, и презрително към поетите. Типична човешка логика – аз съм умен, много умен, най-умен, но… Не мога да разбера това. Значи – то е простотия, то е глупаво…

- Религиите? Те не са ли ненормални явления?

- Става все по-сложно…Знаеш – всички религии са все за мен. Наричат ме как ли не, но все Аз съм основата в тях. И, разбира се, зная коя религия кога и защо се е появила. Помня – наскоро беше, преди век, век и нещо. Един човек създаде нова религия. В която присъствах Аз, естествено – основен Бог. Но – в някакви особени форми и правила, образ, комуто трябваше човек да се кланя. А тъй като Бог не е материален – всичко материално на поклонниците преминаваше в собственост на босовете…

- Търговска фирма?

- Да… Създателят й беше уж писател. Но един ден му хрумнало – защо да се труди усилено над думите, когато може да измисли религия и да забогатее… Забогатя…

- А твоята реакция?

- Че защо да се меся? Очаквах го, дори го знаех – не забравяй кой съм… Интересно ми беше само да наблюдавам не „създателя“ на новата религия, а другите. Ония – на кукичката…

- Но, Боже, ти одобряваш подобни неща?

- А защо да ги възпирам? Аз съм ви създал… Някога… Оттогава имахте много време, за да се развиете. И да се издигнете във висотите на духа. Вие предпочетохте друго… Вие заработихте за себе си – но само материално. Виж змиите – какъв слух имат. Виж прилепите – какъв усет в пространството. Виж бълхите – какъв отскок. Виж делфините – разговор на разстояние… А човекът създаде подслушвателни апарати, радари, пружини, телефони… Разви външното, забрави възможностите на вътрешното… И се насочи към удобствата…

4.

И пак замълчахме. Но мен ме вълнуваше един въпрос – доста важен в момента въпрос:

- А защо дойде като Пламен? Защо при мен? Защо позволи да наруша реда с вестника? Защо…

- Да, да… Зная какво те интересува. И очаквах въпросите… Все пак…

- Бог си…

- Именно… - засмя се – Ти имаше всички възможности да станеш нормален човек, но не пожела. Не си орисан за нещо извънредно – потомък на нормални хора, с предвидима нормална съдба. Доста след раждането ти забелязах някои отклонения от правилата…

Погледнах го учудено. Да нарушавам правилата не е в характера ми. А пък като малък – хептен…

- Ти четеше…

- Всички четяхме. Такова беше поколението – на книгите…

- Вярно… Но ти четеше не до сюжета и героите. Станалото каквото станало – и почти всички спират до там. Ти продължаваше. Развиваше историите, строеше нова съдба на героите, много често се поставяше не вместо тях, а сред тях – изграждаше нов образ, който променя всичко…

- Но кое дете не си е представяло, че е герой някъде?

- Само че много малко бяха тези, които изграждаха едва ли не нов свят заради себе си. Не добавяше апликация в съзнанието си, а изграждаше подобен, но в същото време различен свят…

- И това ли е?

- Това беше основата… Натам – знаеш живота си. Учение, работа, битови подробности… И друг свят в съзнанието ти. Двоен живот – в два твърде често различни свята. Аз надничах в тях и се учудвах какви фабули изграждаш… И си мислех, че трябва да станеш писател…

- Защо? Всеки може да направи нещо в съзнанието си…

- Там е работата, че не всеки. Почти всички хора – публиката, живеят в определения свят. И се мъчат да направят дребни промени – само в удобствата. В личните най-вече. А ти постъпи другояче – просто напусна тая планета…

- Не съм мислил за това…

- Не е така… Усети го… Неведнъж си разсъждавал върху възможността Земята да е част от квантовите закони. Тоест – да има много, безброй Земи. За всеки човек по една. А където искат хората да са заедно, да са в един център, да имат групово общество – планета за милиони…

- Да, така беше… Но – само мечта…

- А мечтата е реалност… Ти знаеш какво е сънят. Спиш и попадаш къде ли не. Случва ти се какво ли не… Това измислица ли е?

- Май… Да… Сън следа не остава…

- Остава… В теб… И, между другото, помня, че ти веднъж се чудеше кое е реалното – сънят или след него…

- Помниш?

- Нали ти казах, че съм Всемогъщ? Та как няма да помня мислите на един човек – ненормален, но обикновен… И ще отговоря на терзанията ти. И сънят, и след него – всичко е реалност. Мнозина са преминавали от съня в моя свят – къде в Ада, къде в Чистилището, къде дори в Рая… Как смяташ сега – има ли живот след смъртта?

Нямаше нужда да се замислям. Но…

- Точно така… Усещаш… Ние сме в една реалност… От която може да се премине другаде…

- И… - преглътнах, устата ми пресъхна от внезапното разбиране за невъзможността да се обхване Вселената – И колко такива свята има?

- Аз ти споменах – не зная колко са с мислещи същества. Не зная – АЗ не зная… А ти питаш за световете изобщо…

- Нима има и още някой… Като теб?

- Това също не зная…

Замълчахме. Бях като цапнат от чутото. Трябваше ми време да се освестя…

- И ме наблюдаваше само заради четенето и фантазирането?

- Та нима това е малко? Вашият свят е наистина скучен свят. Е, имате любов и омраза, повърхностно възприемане на красотата, елементарно разбиране за някаква цел в живота… И толкова… Затворени сте в техниките и технологиите. Знанията ви е възможно да се предават и запомнят. Липсва скокът – скокът през видимото. Царува индивидуалното. Не личностното – индивидуалното… В този свят малцина са осмелилите се да разкъсат облаците на материалните правила…

Сетих се за стара рисунка – монах, пробил с глава небето и поразен от чудесата зад небесния параван…

- Аз не съм кръщаван. И не съм вярващ… Май не бях вярващ… Защо мен избра, а не праведниците?

- Че какво от това? Имаш една баня в живота си по-малко… Религиите са в моя чест, но не са мои. Религиите са на правилата си. Събрали се хора, обединили вижданията и вярванията си, написали си някакви свои книги, развили философии… Е, и? Няма да ги накажа за това, нали? Оставям ги – и ги наблюдавам… А истинските хора, ония за Рая, намирам навред. След някои изпитания, след разговори…

Проблесна ми…

- Именно! Нещо такова…

- Но… Жена ми… Приятелите от Чистилището…

- Нима вече не разбра кои са те?

Поклатих глава. Наистина – не знаех…

- Ами… Да се поразходим, а?

Надигнах се от креслото внимателно – да не събудя котето…

И се озовах на улицата пред моята барака за вестници. Почти подпрян на дървото. До мен – Пламен…

А в бараката – пак аз. Подават ми хората пари, аз им пъхам вестниците през гишето, денят си върви нормално… С първия поглед определих – нейде към обяд е. Повечето бяха минали от тук, взели задължителните вестници, заели отдавна работните си места. Както и Хенри и Томас. Единият на левия тротоар, другият на десния. Размахваха методично метлите, събираха купчините боклук, изсипваха лопатите в големите кофи на колелца…

- Познаваш ли ги? – попита Бог…

- Разбира се…

- Не съм убеден…

Впрочем, и аз не бях. Да, познавах Хенри и Томас – тия, с метлите и кофите. Но – другите? Онези – земните?

- Ще ти разкажа една история. Ваша, земна. Неотдавнашна. Няма и хиляда години оттогава. В Англия царувал крал Хенри II Плантагенет. Сложна личност. Със сложна история. Син е на богат френски граф и дъщерята на английския крал. А този крал имал само син и дъщеря. Синът загива при странни обстоятелства. Дъщерята не може да е наследничка на трона – все още законите не го позволяват. И местните аристократи не го желаят. Така на престола стъпва племенникът на краля – по женска линия, но мъж…

- Мисля, че се сещам – казах – То си е направо като приключенски роман… Дюма…

- По-скоро Уолтър Скот – и, като прихвана учудения ми поглед – Казах ти – привлече вниманието ми с четенето си. Аз също чета. Да, зная, че искрата, пламваща в някой от вас и превръщаща се в четиво, идва от мен. Но – Аз я давам, а вие я претворявате. Казано направо – книгата я пишем двама. И, ако стане нужната и красивата, заслугата не е само моя…

- А ако…

- И Аз греша… Иначе – защо щяхте да се появите…

Картината напреде ни беше застинала. Не се учудвах. За нас можеше да минат часове, за хората напреде ни мигове – сетне времето се сливаше в един поток. Започнах да свиквам със странните на пръв поглед ситуации…

- Та – за Хенри. Майка му започнала война с новия крал, братовчед си. Битки, коварни схватки, интриги… Накрая се договорили. И след смъртта на краля, престолът бил зает от Хенри… Трябвали му сигурни хора за управлението на държавата. Поради което неговите приближени му предлагали свои верни люде – с определена цел, разбира се. Кентърбърийският архиепископ му предлага млад човек – само 15 години по-възрастен от краля. Който млад човек вече е издигнат за архидякон и се отличава с усърдие, изпълнителност и здрав разум…

- Томас Бекет…

- Да, за него говорим… Назначен е за канцлер и се отдава на черен труд в полза на краля. Въвежда данъци, търси и намира пари, успява да стане лидер в кралските веселби – съвсем неподходящо за свещенослужител. И тогава архиепископът умира. Кралят решава да подчини църквата, а и да поприбере парите й – имал огромна нужда от тях. Веселби, войни, строежи… Натам – знаеш…

- Зная… Станал архиепископ, Томас Бекет се променя рязко. Изправя се срещу краля и със зъби и нокти засилва позициите на църквата, отправя горещи укори срещу довчерашния си сътрапезник. И кралят се чуди как е станала тая промяна. Веднъж той въздъхва пред група придворни: „Кой ще ме отърве от тоя човек?“. Четирима от тях веднага тръгват и в самата църква убиват Томас Бекет…- и замълчах, сетил се за вика на ядосания Хенри в кръчмата: "Кой ще ме отърве от тоя човек?"...

- Натам е класика… Архиепископът е обявен за светец, кралят публично се разкайва…

Гледах двамата приятели. На вид почти еднакви – тук разликата във възрастта не личеше, всеки беше на неизвестно как определено число години. Високи, слаби, леко брадясали, весели. Много, много весели. И почти неразделни. Живееха нейде близо до кръчмето ни – Хенри с някаква доста суха, мълчалива, но, както казваше понякога Томас, скандалджийка. И Томас сам в малка стая на партера в същата сграда. Фактически не се деляха през деня, защото вечер Хенри попадаше в лапите на съжителката си и се превръщаше в мечтан за жените послушен мъж…

- Защо ми го разказа?

- Просто пример. За Чистилището, Ада и Рая. Тук малцина са тези, които са били на Земята. Не се променят, а стават такива, каквито са. Там, на Земята, хората са различни. Имате възможности да бъдете каквито искате – дори през смъртта. Но малцина ги избират. Повечето се подчиняват на времето, на околните, на собствените си страсти, страхове, желания…

- Не зная как да попитам…

- За себе си? Всички говорите за другите, но най-напред се интересувате от себе си. Може и за добро да е – зная много случаи, когато хора са се питали дали биха могли да издържат гледката на страдащите около им. И сетне са умирали в стремежа си да помогнат на тия страдащи…

- Егоизмът на страха ли ни спира?

- Ако си войник и те очаква сражение, храна за гладен ли ще тръгнеш да търсиш или оръжието си ще подготвиш? Защото жертвайки времето си да му помогнеш в момента, ти губиш възможността да му помогнеш за бъдещето…

- Сложно е, Господи, много е сложно…

- Такъв е животът – сложен… Дори на еднодневките… И няма как да го опростиш. Да, има хора, които се опитват да живеят колкото се може по-простичко. И аз не ги укорявам. Нормално е. Невъзможно е всички да са свободни личности, да са създатели. Няма как една пирамида да е само връх… Трябва и основа… Но, понеже и те са създадени от мен, понякога се опитвам да им помогна – да материализирам желанията им…

- Мечтите в реалност?

- Не, те нямат мечти. Повечето хора имат желания, които наричат мечти. Богатство, жени, власт… Това не са мечти… Мечтата… Ти я знаеш – и затова си с мен сега… Мечтата не е материална. И най-важното – тя не се сбъдва. Сбъдната мечта – това е материализирано очакване за нещо. А очакване, когато някой е вече при теб, няма… Очакването е във времето – невидимо, усещащо се, изживявано… Срещата е материя. И делник…

- Тогава излиза, че никога нито една мечта не е сбъдната?

- Защо? Сбъдват се… Но не в реалността…

Ох, това пресичане на реално и духовно, това преминаване от едното в другото, което за Бог беше лесно… Но не за мен – човекът…