5.

- Няма ли да отидем за обяд? – попита Бог и кимна към внезапно потеглилите количките си Хенри и Томас. На двайсетина метра зърнах Ади и Сара, също запътили се към кръчмето…

- А как? Представяш ли си какво ще стане, когато се появя в два екземпляра…

- Спокойно…

И наистина – аз си седях в бараката, разглеждах вестник някакъв и изобщо не давах признаци, че ще тръгвам нейде си. А и минувачите не поглеждаха към прозорчето – за тях явно там нямаше никого…

- Но ти? Пламен трябва да е заминал вече…

- А кой ти е казал, че сега сме днес? Още сме вчера и Пламен е все още част от компанията…

Въздъхнах. Не беше лесно да разбера какво става в тоя изменящ се свят…

В кръчмата пак беше пълно с хора, задушно, шумно. Големият Иван лапаше гръмко, младият Иван скромно загребваше от странната сива кашица, Сара деликатно поемаше лъжица след лъжица от кафеникавата чорбица, останалите умело дъвчеха, гълтаха и говореха…

Лека врява ни посрещна:

- Хайде, бе! Че като изстине манджата – хептен на нищо заприличва – каза внезапно появилия се отнейде Марин. Никак не ми хареса присъствието му – знаех, че е тук служебно. И ще доведе или до нов бой – а Големият Иван вече го оглеждаше стръвно, или ще тича в специалната сграда, за да доложи какво е чул или измислил…

Седнахме, компанията приветства Пламен – явно бяха го харесали за два дни, ако днес беше пак третият. Дядо Чинги вече ни носеше чинии с ядене. Което не възнаградих с поглед дори – все тая какво ще е, важното е да се хапне. Но подадох на дядото двата сребърника. Не обичам да ме черпят. Чинги ги напъха в пояса и пак се отпусна скромно на края на масата до дядо Тими. Старците обичаха да седят при нас, но не се месеха в разговорите. Ако ги попиташ – ще ти отговорят, иначе само слушаха. И не участваха в сбиванията – мисля дори, че мразеха насилието. Толкова тихи и добри старчета…

Както и скромната Изабела. Тя понякога се отбиваше при компанията ни, бъбреха си по женски с Юлина и Сара. Но сега седеше до съседната – малка, скромна масичка, заедно с Давид. Празнувахме сватбата им пак тук – къде другаде, преди две-три седмици. Или някъде там. Красива двойка – той мургав, семитски тип, тя руса и пищна…

В тоя момент при нас се стовари уморен Абрахам и помаха на приятелчето си Джони за обяда. Джон работеше в кръчмето, в задълженията му влизаше и сервирането, но толкова се увличаше в театралниченето при поднасянето, че хората предпочитаха да вземат сами чиниите, вместо с гладни очи да следят разиграваните етюди и пантомими. Иначе Джон беше добра душа – не се увличаше от нищо, беше спокоен и много, много толерантен. Третият в компанията им беше Мартин – едър негър, който през деня работеше като пощальон…

И така си говорехме, обсъждахме намеренията си – дали в неделята да отидем за риба на Дяволската река или просто да заседнем пред телевизора в дома на Големия Иван. Иван беше влюбен в телевизията и можеше цял ден да гледа екрана – понякога и на изключен апарат, особено, ако преди това е пийнал…

Всъщност, неговият телевизор беше най-хубавият, който притежаваше някой от компанията. Доста голям, тежащ нейде към 60 килограма, често показващ дори полуцветен образ – преливащи едно в друго синьо, зелено и жълто. Важното е, че се виждаше нещо…

Пламен ме побутна:

- Хубава компания имаш…

Огледах се. Ясно – пак сме изолирани, пак невидими за сетивата им. Всички говореха помежду си, аз ръкомахах, Пламен слушаше, Марин беше наострил уши и дори се облизваше хищно…

- Защо го допусна тук, Господи?

- А защо не? И той е нужен. Намира си занимавка. Нима смята, че Аз не виждам, не чувам, имам нужда от доносници и провокатори? Оставил съм го да прави каквото ще – може би някой ден ще се сети за елементарните неща в живота и ще се промени…

- Някой ден?

- Да, все някой ден… Скоро… По моите мерки…

Подсмихнах се вътрешно. Наистина – за подобни хора трябват векове – вселенски мигове…

- Виж младите там – побутнах го – Щастливи са. Обичат се… Надявам се – за дълго? – погледнах го въпросително…

- Тя е получила заслужена награда – каза Той – Влюбена е в Давид… След толкова време тук е успяла да намери път към себе си…

- Не разбирам…

- Изабела… Изабела Кастилска…

Изтръпнах… Жестоката испанска кралица, изгонила евреите и маврите от държавата си, създала Инквизицията… И най-после намерила покой… Без да знае коя е – тя беше получила наградата. Любовта. И нов живот – различен от забравения…

- Тя се е разкаяла?

- Защо е необходимо? Тук тя не знае коя е. Живее така, както е решила – използва възможността да се промени. И никога няма да разбере какво е вършила в тялото на испанската кралица…

Даааа… Колко лесно и колко трудно… Да намериш себе си – такъв, какъвто искаш да си. Но – без да знаеш какъв си. И без клетви, планове, желания. Просто да си ти…

Трудно…

И възможно…

Няма някакви писани закони, няма проповеди, няма външни прояви, няма видим и гласен избор…

Просто ти трябва да си ти…

Без евентуална награда на хоризонта, без заплахи – ако не изпълняваш това, което някой човек ти е предписал…

Бог и ти… Той ти дава възможността, ти избираш…

И отговаряш…

- Започвам да се страхувам кои са в компанията ни…

- Защо? Нормални хора. Едни са били на оная Земя, други тук, трети ще са в новата Земя…

- Новата?

- Не се ли досети, че щом хората говорят за прераждания – трябва да е вярно? Никаква фантазия не може да създаде това, което Аз съм създал…

- И всички се прераждаме?

- А защо е необходимо всички да се прераждат? Нима в края на една ваша учебна година всички ученици са на поправителни изпити? Нима още в началото не се усеща кой как ще завърши?

- Но често има и изненадващи промени…

- Има… И точно за тези хора съм дал възможностите. Не успеят ли веднъж – ето ти втори път, понякога дори трети…

- А после?

- А после ще дойде. Винаги има ПОСЛЕ… Въпросът е как ще го използваш…

Загледах се към дядовците в дъното на масата. Те се появиха при нас неочаквано. Дойдоха един ден, седнаха пак така скромно на ъгъла, мълчаливо се нахраниха. Сетне пак, и пак… Не говореха много, готови бяха да услужат всекиму, с явно удоволствие прибираха дарените им пари. Работеха в една детска градина – общи работници. И, както ни каза Сара, децата много ги обичали – дядовците били готови винаги да направят нещо за тях. От играчка до игра. Хич не се засягали от детските щуротии, но и се държали с децата праволинейно, говорели мъдро, така че малките усещали духовната им сила…

- Чинги и Тими сигурно са били будистки монаси? Или въплъщения на Далай Лама?

Пламен се засмя. Никой не ни обръщаше внимание, та той заговори спокойно:

- На Земята са били много, много известни. Чингиз хан и Тамерлан… Завоеватели, безкомпромисни, жестоки, агресивни, хищни…

- Те?

- Да. И тук са си те – но вече различни. Избрали са другата възможност и ето ги…

Загледах се към старците. Дребнички, приличащи си малко – с отпуснати мустаци, внимателно присвити тесни очи, сухи скули…

Добри хора…

Сега и тук…

6.

- Не разбирам – казах и се огледах – Толкова сложно е всичко. Застопоряваш времето, отделяш го за разговори с мен, обясняваш ми много неща, които – поне аз така смятам – не е нужно един толкова обикновен човек да знае…

- А обикновени хора са само онези, които са избрали да са такива. Онези, на които им харесва тази форма и са привели съдържанието на душите си към калъпа. Вярно – повечето са такива. Но – необикновените, ненормалните, са тези, които имат малко поне от мен – и сами строят своя живот и свят…

Поклатих глава скептично:

- Ласкателно, но се познавам…

- Малко се познаваш…

- И това е възможно да е вярно…

Погледна ме бързо и изпитателно:

- Възможно?

Но и аз усетих логическата си грешка…

- Да, зная, зная – за теб всичко е възможно. И точно това ме вълнува. След като можеш всичко, защо не ме направи… Или поне подтикна, подпомогна… Просто да бъда вярващ…

Той се разсмя:

- Какъв вярващ? От коя религия? От коя църква? От коя секта?

- Казах ти, Господи, сложно е. Но аз изобщо не вярвах в теб. И след смъртта си дори не повярвах – въпреки че бях тук, в Чистилището. Някаква сила има – в това бях убеден. Но – каква? Коя?

- Как се наричам са определили някои хора преди много години. Аз име нямам и на име не държа – та нали съм ЕДИН, защо трябва да се различавам и по име? И вярата в мен не е определена – системите, обредите, каноните пак хората сте измислили. Някъде много интересни, другаде скучновати, на трето място особено оригинални и забавни…

Помълчахме. Чудех се как да го запитам. И дали ще ми отговори… Да, ясно е, че ние – хората, сме създали правилата на вярата. Обаче…

- Все пак… Аз не бях вярващ. Конкретно вярващ. Не съм кръщаван, църковна сватба не съм правил, децата не съм кръщавал също…

- Зная…

- Тогава? Защо смяташ, че подобен агностик е по-добър от кръщаван вярващ? Или от повярвал в последния момент?

Бог се позасмя:

- Много ми харесва това вярване, че дори най-лошият човек, покаял се искрено преди смъртта, отива в Рая… Дава някакъв шанс… Стига да беше истина…

- И аз съм се чудел…

-  Зная, зная… Слушал съм твои разговори с един земен свещеник. Старият отец Стоян. Който много човешки се мъчеше някак си да те приобщи. А това беше твой аргумент – защо е необходимо непременно да бъдеш класически вярващ: с всички обреди, за да бъдеш приет при добрите хора…

- Та, Господи, и сега не мога да разбера. Един се стреми цял живот да е някак си близо до идеала… Близо, не да го постигне. Отдавна зная, че идеалът е недостижим… Друг пък върши злодеяния. И накрая – добрият, защото не е кръстен по ритуала, отива в Ада, лошият се разкайва и ей го в Рая…

Наоколо беше тихо. Хората пак бяха застинали. Миг на мир, за да можем да говорим. Нали ви казах – времето около Бог беше свободно понятие…

- А кой определя правилата за отиване в Рая, Чистилището, Ада? Ония книги, писани някога от някого? Или Аз? Та в Рая има немалко православни, католици, мюсюлмани, кришнаити, будисти и какви ли не… Там за религия дума не се споменава. Хората са там, за да живеят достойно – както го разбират. И както са живели на Земята… Неписаните правила са опората. А писаните… Интересни, понякога полезни, най-често граници за религията, не и за Живота…

Погледнах го. Погледна ме и той…

Мисля, че разбрах. Човек трябва да живее така, както смята, че трябва да живее. А Бог решава дали е добро или не това живеене. Нещо като игра на сляпо. Но уповаваща се на собствения морал и опираща се на вярата най-напред в душата човешка…

Сложно? Много просто като разбиране. И наистина трудно за следване…

- Чувал ли си за сиромаха Лазар? – внезапно ме попита Той…

- Притчата за бедния и богатия? Помня я…

- И, все пак... Живял някой си богаташ – както той умеел. Богат дом, богато облекло, богата трапеза. От пиле мляко. И до дома оцелявал сиромах Лазар. С една мечта – дано падне някоя трошичка от трапезата на богаташа за него. А кучетата, що живеели с него, ближели раните му – друго лекарство нямал… После умрели – и двамата. Лазар попаднал в Рая, богаташът в Ада. И видял богатият как Лазар е щастлив, пък помолил Авраам – да си намокри Лазар пръста, да му даде капка вода да близне…

- Помня…

- Натам ще ти цитирам вашите книги: „Спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар ­ злото; сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.“

- Даааа… Ти си дал възможностите, но кой да знае…

- Е, освен възможностите и някои други неща съм дал. Книгите, да речем. Да се чете, да се мисли, да се оформя човекът…

Внезапно шумът се стовари върху ми като гръм от ясно небе. Всички бъбреха, някои напускаха кръчмето, други влизаха. Появи се Юлина, взе си чиния от гишето и седна до мен. Кимна на Пламен, вдигна лъжицата и я остави. Завърза разговор със Сара, по време на който успяваше да лапне някой залък…

Жени… Затова са постоянно на диети – да имат време за приказки…

Бог ме погледна и каза тихо:

- Как ти се виждат Сара и Ади?

- Ами… Не сме много близки с тях. Юлина е приятелка със Сара, Ади се движи с нея, та покрай жените общуваме. Тя е добра жена – грижи се за мъжа си, чистница е. И Ади не е лош човек. Но е малко шумен – обича да разказва вицове, не е пияница, но без чашка не сяда, а на гости ли сме… Направо ни затрупва с храна. Убеден е, че ситото ядене е основа на всичко. И най-обича скарата. Цвърчат мръвки… Не знам отде ги намира – сам знаеш как е тук с продоволствието, но успява…

- Не си ли мислил кои са били те в Оня живот? – лукаво се подсмихна Бог…

Явно искаше да ме изненада. И успя. След кимването ми, че нямам понятие кои са били двамата ни приятели, ме смая:

- Сара е обикновена жена. Еврейка от Украйна. По време на войната е просто застреляна от полицаи при акция в селото й. Ади е друго нещо. В Оня живот нито е пиел, нито е обичал вицове, камо ли месо. Бил е художник, вегетарианец, трезвеник…

Усетих накъде отиваме…

- Той?

- Той!

- Ади?

- Адолф… Да, сега е друг. И тогава е можело да бъде друг, но… Имал е пред себе си много пътища – избрал е този на Адолф Хитлер…

Замълчах…

Пламен ме побутна:

- Време е да вървим. Още много неща има да видим, още много има да си говорим…

И защо?