Jul 24, 2015, 9:27 PM

Човек и врана 

  Prose
498 0 2
14 мин reading

ЧОВЕК И ВРАНА

 

Изобщо няма да му се оплаквам. Той най-вероятно знае всичко. Те, банкерите на високи постове, имат уши навсякъде. Нали са богати, назначават си бивши и настоящи ченгета, имат подръка дори бъдещи политици, защото те ги произвеждат. Даже ги фабрикуват на конвейер. Банките са манифактури за производство на политици и ченгета, твърдят някои, но и те сигурно са банкери, щом знаят това. Затова ще го излъжа, че съм добре, той уважава лъжата, ще я оцени. Децата ходят на училище, учат се, ще кажа, жена ми си работи на същото място, няма да му кажа, че това е мястото, където я съсипват от сутрин до вечер, където не й повишават заплатата вече пета година и където... Няма значение всъщност. Навсякъде е така. Да не се оплаквам. Всичко е наред, ще кажа.

Каква зима само. Отдавна не беше валяло толкова. Снегът промени света, студът го направи стегнат, малък и уединен, сякаш вселената се свиваше.

- Ще се видим след три или четири дни, ти пак се обади. Виж какъв студ е навън – така беше казал банкерът при поредното му обаждане. Не можело да се видят сега, студено било.

Ясно. Отлага срещата. Пак ще звъня, няма как.

- Ще го търсиш отново, моля те – настояваше жена му, когато се върна от работа. – Не издържаме вече с една заплата. Виж децата на какво приличат, не те ли е срам?

Срам ме е, каза си. Срам ме е за много неща. И от мене си ме е срам. Гледам да не ми личи.

 

Няма да му казва, че знае как и защо го уволниха. Знае, че именно той, банкерът, който се пишеше негов приятел, го бе натопил с едни манипулация, която само болен мозък може да измисли. И то не за друго, а за да го смаже. Да го смаже не просто ей-така, по женски, а за наказание: да знае мястото си. Да разбере, че е нищожество. Че трябва да е благодарен, задето има приятел като банкера. Да благодари за това всеки ден, всеки час, да носи подаръци, да се подмазва, да клечи пред него и да лази... Това е то, приятелството: осъзнато и необходимо преклонение пред чуждото несъвършенство.

„Как може да ти хрумне, бе Мишо? Аз корумпиран? Как ти влезе в главата? Това ли успя да измислиш?” – „Няма значение дали е вярно или не. Така се говори. Няма дим без огън. В банковия свят слухът е по-важен от реалността, нематериалните активи са по-стойностни от материалните.”

 

Няма да му напомня, че благодарение на него стана известен. Като дойде на работа в банката, изобщо не приличаше на банкер. Дойде от някакъв институт, умно момче беше, будно, но още лапаше мухи. Трябваше да мине време да разбере, че наистина е лапал мухи, но не за друго, а защото бе влечуго, те така се хранят. Сприятелиха се. Той го запозна с всички в банката.

- Ето, виждате ли какви млади хора идват на работа при нас. Запознайте се, това е Михаил Поптодоров, един ден ще се гордеем с него.

Така го представяше. В счетоводството му помогнаха да усвои международните стандарти, научи се как да дебитира и кредитира основните групи сметки, после с юристите обсъждаха договори, цесии, особени залози и тем подобни. Момчето бързо схващаше. Той се радваше, защото някак неусетно станаха приятели, а само важните неща стават неусетно. Покани го на гости вкъщи.

- Ще ме обидиш! Мишо, моля те, настоявам...

- Не знам дали е удобно, жена ти, децата... По-добре да го отложим. – Михаил знаеше как да се съгласява, като отказва.

На следващия ден цъфна с букет цветя точно в седем вечерта пред входа на апартамента. Прие поканата за гости.

- Жена ми е сготвила сафрид, щото сме били банкери, трябвало риба да ядем. Абе какви банкери сме ние, ама карай. Важното е да изглеждаме така.

Отвори доста трудно виното, защото беше в картонена кутия и кранчето бе скрито вътре.  Седнаха, отпиха, завързаха разговор. Михаил не можеше да повярва, че новият му приятел притежава толкова много неща – две деца, момчета, малко грозновати, но иначе лъчезарни и добродушни, съпругата му беше хубава, много по-хубава, отколкото той заслужаваше. Апартаментът беше скромно обзаведен, но приятен, дори имаха нещо като статуетка-слон в коридора, своеобразно бижу. Никак не е малко, никак, каза си Михаил и завидя, макар че не искаше да завижда, но пък и не желаеше да се съпротивлява. Когато заговориха за пари, жената деликатно се оттегли, а момчетата отидоха в другата стая.

- Самоцелната доброта няма място в нашия свят – отсече Михаил. – Тя е невеществена, не е актив, от който да очакваш изгода. Да си виждал на някоя банкнота да пише: „Обезпечена с честност и добро”? Няма и да видиш. Пише: „Тази банкнота е обезпечена с всички активи на банката.” И макар, че вече няма златно покритие...

- Не е така – възрази стопанинът. – И за кой свят говориш? Да, живеем в материален свят, той е такъв по произход, но нали ние се смятаме за духовни същества, парите са наша измислица, те не са част от природата.

- Така, така – парите са наша измислица, за да превърнем света в по-удобно и по-управляемо място. Затова преди малко ти възразих – разбери най-после, че доброто е въпрос на пари, нищо повече. Най-правилното място да споделиш, че вярваш в Господ, е като го напишеш върху банкнота: така правят американците. Нали по времето на Студената война се надпреварваха с руснаците да произвеждат повече атомни бомби, за да могат да затрият цялото човечество – и всичко това в името на мира и за доброто на човека. И парите, и бомбите са за доброто на човека, нещо повече – те произвеждат доброто.

- Не, в никакъв случай не съм съгласен. Как лошо го каза, Мишо. Не си прав.

Поговориха, поспориха, времето напредна.

- Хареса ли ти виното? – попита го на изпращане.

- Да – излъга Михаил, - но рибата беше превъзходна.

  

Погледна през прозореца. Снегът бе спрял. На улицата нямаше много хора. Една врана вървеше важно и наперено по пустия тротоар и се оглеждаше. Черно и бяло. Да, най-добре беше да си облече черния костюм и да сложи бяла риза. Малко ще прилича на сервитьор, но няма значение, може пък да изглежда тематично. Официално си е. А и другите костюми вече не му ставаха – бе отслабнал, висяха му като на закачалка. Отвори гардероба – тук е всичко. Три години минаха, откакто не беше обличал костюм, имаше три броя, и трите стояха като нови, ризите до тях изпрани, изгладени, чакаха някой да ги закопчае и да ги изведе навън, там, където имаше други ризи, вратовръзки, където кипеше животът и се раждаха решения, където бъдещето беше неизбежно и интересно. За тези три години дори дрехите му го намразиха, те обичат да мразят, защото не вярват, че са важни само при посрещане.

- Ало, Мишо, ето обаждам ти се след четири дни, както се уточнихме – звънна му той пак. – Как си с времето? Няма да ти отнема много, само да изпием по един чай.

„Знам защо ми се обаждаш, да не съм идиот. И понеже не съм идиот, ще ти дам да разбереш, че ти си идиот – да бъдеш добър без причина е дарба на идиотите”, скръцна със зъби банкерът. А на глас каза:

- Добре, да не го отлагаме вече. Ела в петък, в единайсет часа. Ще те чакам в офиса.

Офисът на банката не беше далеч от жилището му. Ще отиде пеша, нищо че бе толкова студено. Обувките му са здрави, няма как да позволят да се подхлъзне, да падне и не дай Боже да провали тази важна среща. Среща, която се опитваше да осъществи от една година, а преди това още една година обмисляше как точно да се обади, с какви думи, в кой момент, за да не прекъсне нещо.

- Ти никога няма да му се обадиш! – крещеше жена му. – Не виждаш ли, че времето минава? Нищо не става от тези обяви, които пускаш или посещаваш, не знам дори какво точно правиш. Няма да стане с обяви, не си на трийсет години, кой ще те вземе на работа просто така? Да не си Нобелов лауреат? Или си решил да ставаш горделив на стари години? Да не би да очакваш той да ти се обади?

 

Беше именно на трийсет и няколко, когато го повишиха, премести се в друга банка, по-голяма, с висока заплата, служебен автомобил и разни екстри. Тогава – отново неусетно, някак обективно, без да го иска, като смяна на сезона, - той започна да се отдалечава от Михаил. Не го правеше съзнателно, наистина имаше много задължения, отложи няколко срещи с него, не го канеше вече на гости, започна да се обажда по-рядко, а когато все пак се виждаха, той бе разсеян, уморен.

- Аз май ти досаждам – каза му веднъж Михаил, банкерът, към чийто офис сега се готвеше да тръгне. – Стана важна клечка и забрави приятелите си.

- Сигурно наистина така изглежда. Но не е така – отговори той. Беше искрен. Той дори нямаше сили да задържи приятелството си, енергията му отиваше в работата. – Сега пиша студии за едно издание, а в банката заемам две длъжности по съвместителство.

Михаил, изглежда, беше разбрал това. Той завиждаше и злобееше така естествено, както богатството ипотекира дарбата, за да я финансира и присвои, знаеше как да го удари най-болезнено, как да отмъсти – като му отнеме и работата, и бъдещето. Да му счупи гръбнака, да го накара да се моли. Тогава от него вече няма да има нищо, дарбата му да е добър без причина ще бъде обществено опозорена, изкарана на публична продан, обезстойностена. „Добротата е привилегия на парите, тя ги овластява”, в това вярваше банкерът Михаил Поптодоров и затова бе започнал работа в банка. Нямаше да позволи на когото и да е да променя принципите му: само богатият има право да бъде добър, а добро е това, което произтича от богатството.

 

Въздухът бе чист и остър – влизаше в гърлото като нож. Сложи шала през устата си, наистина беше много студено. Ботите му скърцаха в снега. Враната изграчи и подскочи на съседния тротоар. „Не сме в една посока – каза ù той наум. – Аз отивам в банката, а ти хващай гората.”

Стана му весело. Най-после имаше повод да стане рано сутринта, да се обръсне, да облече костюм и да излезе. Колко е хубаво да имаш работа, да си зает, да имаш среща!

 

Отначало не разбра защо го уволниха. Просто шефката му го извика в кабинета си и каза:

- Това, което си чул да се говори за теб, е истина. Подай си молбата.

По устата й имаше варена царевица. Така се слиса от чутото, че не забеляза металната консерва с варена царевица в ръката ù; в другата държеше малка лъжичка.

Дори не посмя да попита за каква молба става въпрос. То е ясно за каква. Обадиха му след половин час, че документът е одобрен, в края на деня вече беше на улицата, едва си попълни обходния лист.

Предполагаше – близо половин година предполагаше, че все пак ще го извикат, ще му предложат друга работа: ако не в банката, поне в някое близко до нея предприятие, в някоя фирмичка, може и с по-ниска заплата, така де, кой е той да придиря, но все пак ще е на работа, защото две деца има, нали трябва да се грижи...

Изобщо не му се обадиха.  На четвъртата половин година разбра от вестника, същият вестник, който навремето публикуваше неговите проучвания в областта на банковите информационни технологии, че приятелят му, бившият му приятел, господин Михаил Поптодоров, е назначен за шеф в същата банка, от която го уволниха.

После не спа цяла седмица. Започна да реди фактите като домино – единият факт пасваше с втория, а третият ги подкрепяше, четвъртият факт слагаше основа на петия, а като стигна до единадесетия факт, нещо му просветна, той разбра всичко. Слухът, че е корумпиран излизаше от едно място; димката без огън беше умишлено пусната.

Няма да му казвам как съм стигнал до истината за него, каза си той, докато вървеше към банката. Нека да си мисли, че не съм разбрал, по-добре ще е така. Понякога е по-добре да живееш заблуден, когато си намерил, отколкото осведомен, докато търсиш. Ще го помоля да ме вземе на работа или поне да ме препоръча някъде. Не съм първа младост, но още не съм за пенсия. Искам да работя, мога да работя, той знае. Тъкмо той знае, че работя честно, именно той. Съгласен съм и да не е по специалността, може нещо втора ръка, просто да докарвам една заплата вкъщи, че жена ми, нали я знаеш, ще вземе да ме изгони... Така ще му каже. Той ще го съжали, сега нали е големец, големците обичат да съжаляват другите, защото ги превъзхождат, ще го потупа по рамото и ще му предложи нещо сносно. Така сигурно ще стане.

Дори няма да споменавам, че съм ходил по обяви за работа, ще олекна съвсем. Ако разбере, че съм бил съгласен дори като нощен пазач да работя, ще има да ми се присмива. А може да го спомене и пред общи познати, за смях ще стана. То аз съм си за смях, де, но не бива да си давам вид, че го зная. Бил съм преквалифициран, казаха ми на две места. Какво ли означава това? На мен ми звучи като прецакан, като претоплен. „Прекалил си с живота, човече, преял си, трябва да я караш по-иначе, да опознаеш и други професии, да слезеш от стълбата, стига си брал плодове, да погледнеш нещата по-отблизо, да се заземиш или занулиш.” Нещо такова звучеше от устата на потенциалните му работодатели, тези, които посещаваше по обяви за работа. Думите не бяха такива, но казаното бе същото; какво значение имат нотите, дори да са различни, когато музиката е все една и съща?

- Ти си си виновен – казваше жена му. – Защо допусна да си загубиш всичките контакти? Къде са приятелите ти? Преди време всяка събота излизаше да се срещаш с кого ли не, сега телефонът ти изобщо не звъни. Как го допусна?

Същата музика. Нотите различни, дори авторът е друг, но мелодията – същата. Как съм го допуснал ли? Има ли значение? Може би така е трябвало да стане. Може пък точно така съм изпитал приятелствата си. Всъщност, казваше си после, когато емоцията притихваше, аз мисля глупаво, защото търся оправдание. Жена ми е права, разбира се. Кръгла нула съм, занулен човек.

 

Вече беше пред банката. Млада и красива рецепционистка стоеше на бюро до охраната, той съобщи името си, показа личната си карта, тя погледна нещо на монитора и каза:

- Да, името ви е записано. Навреме идвате. Моля, качете се на петия етаж.

Той благодари, натисна копчето на асансьора и тръгна нагоре. Лъскав асансьор. Върви бързо и тихо, разни малки лампички в него светят в жълто и червено като светофар. Почука на вратата и като влезе, се озова в голяма приемна. Още едно младо момиче. И то красиво.

- Много съжалявам, господине, но се налага да отложим срещата. Спешен ангажимент наложи отсъствието на господин Поптодоров...

Така значи. Изпързаля го. Нямало го в офиса. Каза му да дойде точно в единайсет часа, точно в този ден, петък. Беше съобщил този факт на секретарката си, тя – на другата красавица, тази долу, рецепционистката на входа, може би цялата банка вече знаеше, че идва да се моли за работа и всички си шушукаха зад вратите – „Ето го, нещастникът, дошъл е да се моли, отвсякъде го гонят, никой не го иска, а какъв специалист беше...”

Лъскав асансьор. Върви бързо и тихо надолу.

На улицата една врана се изпречи на пътя му – черно-сива и грозна на фона на искрящия сняг. Започна да подскача и да крачи бързо до него, без да се страхува, сякаш го следваше. „Не сме в една посока, врано - каза й той. – Аз хващам гората, а ти оттам идваш.”

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря, Снежана.
  • Владимир, чудесен разказ за нещата от живота и точно за това много тъжен.Според мен, ако започнеш историята малко по-от рано и продължиш по пътя, който изминават двамата-/ успелия и аутсайдера/ ще стане интересен роман за днешната действителност. Ако приемаш моето предизвикателство, желая ти успех.
Random works
: ??:??