Oct 19, 2008, 12:23 PM

Човекът и Луната

Prose

1K 0 6

Отдавна човекът гледаше нагоре към Луната. Откакто се помнеше, мечтаеше да стъпи на нея. И през целия си живот се стремеше да я достигне.
Когато един ден най-сетне се качи, откри, че там няма нищо. Човекът искаше да се върне на Земята, но вече нямаше сили. Тогава той легна в прахта и каза на Луната:
“Защо ли гледах към теб, като земята е хиляда пъти по-красива?”
А Луната мълчеше…

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

Comments

Ноелия75 (Десислава )

Колкото по-далечно и недостижимо,толкова по-желано!Винаги гоним "ДИВОТО"...Лошо няма!Но кога ще се научим да оценяваме това,което имаме?!

2009-01-26T22:18:22+02:00
mefisto_diabolis (Николай Колев)

Аз го разбирам, че човек осъзнава какво е имал, когато го загуби.

2008-11-14T00:21:10+02:00
malaiskatigrica (Ивалина Трайкова)

Прозата ти ме РАЗБИ! Страхотна тема, пресъздадена само в няколко реда! Чудесно е описан стремежът на човек да се домогне до нещо, което се оказва голо и пусто. Нямам думи да изразя възхищението си!!

2008-10-24T17:44:04+03:00
inakrein (Илияна Каракочева)

Защото животът ни без мечта е лунен прах и нищо. Харесва ми как си го написал. Поздрави! И усмивка за майка ти !

2008-10-20T18:02:38+03:00
dara.h (Дария)

Предизвиква размисли..харесва ми.

2008-10-19T20:41:30+03:00