- Има Бог - със светнали очи възкликна доктор Димитров, с когото разговаряхме в кафето на главната в Пловдив.
- Има Бог! Той е в нас, в нашите сърца! - отвърнах без колебание.
С доктора бяхме прекъснали връзката си близо три години, като че ли сега трябваше да се срещнем. Искаше да сподели голямата си радост пред някой близък. Явно, намери го в мое лице.
- Преди години - продължи той. Почувствах болка в гръдния кош. Трябваше да се обърна за помощ към колега-специалист. Навярно нямаше да ми кажат истината. Кой ще подпише смъртната присъда на лекар, знаещ последствията. Помолих доктор Захари Николов да нареди на своя асистент - колега, да направи рентгенова снимка на мой близък. Фактически, това бях аз. На определения ден се явих пред асистента. Не ме познаваше. Беше млад кадър.
Снимката вещаеше тежкото ми състояние, което можах да разчета. Прекарана пневмония, с петно на белите дробове - тенденциозно развиващо се. Не загубих самообладание. Някой ме подтикваше към живот.
Обиколих почти в ...