Часът беше невероятно скучен.
Стоях и барабанях с пръсти по корицата на учебника... Туп... туп... Туп... туп... (тези две бяха по-бързи)... туп...
Получи се ритъмче, напомнящо We Will Rock You на Queen, с един липсващ удар. Хареса ми и го повторих, притваряйки очи. Гласът на учителя ми се струваше далечен, а ритъмът изпълваше мислите ми.
Колкото повече обхващаше съзнанието ми, толкова по-надалеч се отнасях...
Туп... туп... туп... туп... туп...
Връзваше се идеално със стихчето, което бях надраскал в тетрадката си по алгебра предния ден.
Туп... туп... туп туп, туп...
Тъмнината пред затворените ми клепачи се изкриви, придоби сенки и форми.
Пред очите си виждах тълпа.
Залата беше тъмна, но аз можех да огледам всички силуети през бариерата от тънък бял плат, която ни делеше. Ритъмът беше затихнал, заменен от тихичка мелодия, едва надвиваща виковете на тълпата. Звучеше магично, сякаш разстилаше някакво заклинание сред съществата...
- This is what I brought you, this you can keep…- аз пеех. Аз, да. Аз. Скъсаните ми дънки и избелялата тениска бяха някъде, забравени в историята... В часа по история. Там, на сцената, облечен в бяло, аз блестях.
Не приличах на себе си, но знаех, че съм аз. Бях... не бях тийнейджър, не. Представлявах един възмъжал вариант на съществото си... доколкото някой може да възмъжее в тесни бели панталони и грим... Цикламен. Грим.
Тълпата крещеше името ми...
- Дейвид Пасаро, слушаш ли ме изобщо!? - Не... това не беше моята тълпа. Беше гласът на учителят ми по история, опитващ се отчаяно да ме върне в своята реалност.
Но аз не присъствах там, не...
- ... I promise to depart, just promise one thing... - продължавах да пея в своята реалност. На огромната сцена, пред публиката, крещяща името ми: „Дейви! Дейви!”
Дейви Хавок, да. Аз. Такъв, какъвто исках да съм... Крясъкът на тълпата се промени, когато те извикаха следващите редове на песента.
- KISS MY EYES AND LAY ME TO SLEEP!
Потреперих, когато бариерата между мен и публиката падна и прожекторите светнаха. Огледах всяко едно жадно за моята музика лице, протегнах ръка и продължих да пея. Продължавах, ритъмът ми се усилваше, магическата мелодия също...
- This is what I thought, I thought you’d need me… This is what I thought, so think me naïve…
Не виждах останалите от бандата си. Виждах само хората пред себе си, протегнатите им ръце и молещите за още лица... Бях на колене пред тях, сбъдвайки своите и техните желания в един и същи миг.
- ... you’d promise to keep, kiss my eyes and lay me to sleep… Kiss my eyes and lay me to… sleep…
Последните думи се откъснаха от устните ми и сведох очи, дишайки тежко.
- Дейви... Дейви... - чувах гласове, викащи името ми.
- Дейв! - чух глас, викащ в ухото ми и рязко отворих очи. Светлината ме заслепи и оглеждайки се, установих, че съм в празната стая по история. Пред мен имаше само един човек. Един съученик с рус перчем, който ме гледаше напрегнато.
- М? - примигнах. Не можех да издам звук... Концертът ми бе отнел гласа.
- Къде беше? - разсмя се Джейд.
- Лонг Бийч... - смънках. - Концерт... Те викаха името ми, Джей. Обичаха ме.
Джейд Пюджет се разсмя. Такъв беше той, най-добрият ми приятел. Попиваше всяка една дума от мечтите ми, възхищаваше се и ахкаше, а след това допълваше: „Човече, това никога няма да стане!”
- И ти беше там, Джейд - настоях, когато тръгнахме по коридора към следващия час.
- Какво, и моето име ли викаха? - разсмя се скептично той.
- Не. Но те усещах до себе си, през цялото време. Беше от ляво, точно както сега...
Усмихнах се. Знаех, че където и да отида и който и да стана, Джейд ще бъде отляво, точно както тогава. Бях убеден...
... вярвах също и че един ден ще има кой да крещи имената ни и да ни обожава. Ние просто го заслужавахме...

„… so think me naïve…”

__
¹ вдъхновено от AFI ©, разказано от името на вокалиста им Дейви, песента е Prelude 12/21
² историята не е реална и не е по факти. Мястото Лонг Бийч, заглавието и сюжета на концерта са взети от DVDто на AFI: I Heard A Voice, Live In Long Beach Arena
³ посветено на Габи, защото вероятно ще оцени...