ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ: ГАДНО, ГРОЗНО, а накрая си отдъхваш

• Ето ме и мене, тук съм и вече разказвам... Но ти все така си мълчиш и не ме упрекваш... Самарянката се настани на стола до леглото му. Беше съвсем близо, а не можеше да й покаже облекчението си. Не защото щеше да чуе поредната история за хора, които  може и да не познава, а може би заради неразумното си привикване към гласа й, към едва доловимата миризма на ментол от дъвката в устата й. Тази история е грозна, от тези,за които се говори с недомлъвки и възмущение, никой не общува с такива хора, дори и в най- примитивните общества те са прокълнати и изолирани.
•     История за кръвосмешение.

    Май ти казах,че преди работех като детска учителка, за такава съм учила, но имаше един период, когато закриваха детски градини, младите напускаха страната, не се раждаха деца и аз останах без работа. Понеже много си харесвах професията, не исках да се залъгвам, че пак ще ме потърсят или че ще мога да се прехранвам като гувернантка на някое богаташче. За тази цел наемаха обикновено студентки по педагогика без договор. Започнах работа при социалните, ходех по домовете на бедняците в гетото да проверявам наистина ли са толкова закъсали, че да получават помощи. Нямах никакви спънки в дейността си, предишната ми работа беше в циганската детска градина и мнозина от родителите ме разпознаваха. Търсех къщата на една самотна майка с две деца, бяха ми посочили един коптор на върха , но никой не ме придружи. Учудих се, обикновено циганите са отзивчиви и идваха с мене, пък и къщите са незаконни , няма план, имената на улиците и номерата са условни.Нямах избор, трябваше да поема нагоре. Изведнъж чух някой да ме вика:

• Госпожо Церовска, какво правите тук? Да дойда ли с вас?

 Беше Зоя, някога дъщеря й беше в моята група. Момичето отдавна беше пораснало и омъжено, а Зоя ме помнеше.

• Ако не си заета...-Зоя не беше работила повече от пет години в живота си, беше прекарала тежка туберкулоза и се пенсионира по болест. И сега дишаше на пресекулки , докато идваше към мене.- Ще ме заведеш ли при София Стефанова, децата й са Стефан и Кремена, близнаци...

  Като чу името, Зоя се промени, усмивката й изчезна, сви устни и вдигна ръце като че ли да се предпази от нещо.

- За какво ти е? Тя не отваря на никого, ако баща й го няма.

- С него ли живее? Подала е молба за помощи, трябва да попълня анкетата.

- Ще те заведа, ама...никой не ходи у тях, да знаеш. Предупредила съм те.

- Отивам по работа, в нейна полза е...Ако има нещо, кажи ми!

- Не, те са много бедни, наистина, а и тя е нещо болна напоследък... Хайде да вървим, да си свършиш работата, пък после ще седнем в барчето и ще ти кажа каквото зная.

  Съгласих се, вече бяхме наблизо. Нямаше улица, само камениста пътека и покрай нея вада с мръсна вода, мърляви кучета,  легнали под сенките на струпаните една до друга къщурки с по една стая и въжета с пране около тях. Зоя почука неохотно. Разбрах, че го прави  само заради мене, а тъй като никой не ни отвори , ние просто бутнахме вратата. Беше тъмно, както предварително ме предупредиха, електричеството беше изключено. Две деца на около пет години спяха на единично легло, всичко беше овехтяло, включително и дрехите на тях и завивките.

 От другото легло се надигна млада жена, много слаба и крехка, с огромни тъмни очи и гъста къдрава коса, завързана на опашка. Лицето й блестеше от пот, ръцете и пръстите й бяха толкова тънки, сякаш всеки момент щяха да се пречупят.

-Софче, госпожата е от социалните. Ама ти май много си болна?

  Жената се опита да стане, но това се оказа непосилно за нея и главата й отново падна на възглавницата. Притвори очи, пое си дъх и повтори опита си  да стане.

- Зоя , трябва да извикаме лекар, тя е много зле...Дали имат личен лекар?

- Нямаме- обади с София,- Не сме осигурени, татко остана без работа и не е плащал осигуровките...- закашля се и тънка струйка кръв се плъзна по ъгъла на устата й. Избърса я с тоалетна хартия-Не се плашете, не съм заразна, имам Хочкин...

  Кръвта беше от напуканата й устна. Тя най-после можа да се надигне, подпря се на възглавниците и продължи:

• Сестра ми и мъжът й ще ме водят на химиотерапия в София. Те ще вземат и децата...Може и да не се върна вече...

 Положението й съвсем не изключваше такъв вариант.

- Знаеш ли кой е мъжът на сестра й? Васко бе, дето пеят „Любов и огън ,пепел и смърт,“ сещаш ли се? А сестра й е танцьорка, те са много известни, чудя се как са я оставили да стигне до това дередже...

- Те нищо не знаеха, баща ми не искаше да казваме...Ама леля им се обадила...

   Зададох си въпросите, през  това време децата се събудиха, станаха, намериха си две вафли и ги разопаковаха. После със Зоя седнахме в едно барче. Това, което чух, ме потресе. София била по- малката сестра, родила се, докато баща й бил в затвора. После майка й забягнала с друг мъж , така че Стефан я отгледал сам, по- точно, нея и сестра й, Анастасия, танцьорката. Не се оженил пак, помагала му майка му, но получила инсулт и умряла млада. После омъжили голямото момиче, чак някъде из благоевградските села. Не след дълго  и София я поискали, едно момче от Чирпан, било сирак и затова младите живеели тук. Родили се децата, но един ден младият баща си събрал багажа и си тръгнал. Казват, че отишъл в Италия с някакви свои роднини и оттам в Испания. Така или иначе не се върнал, не се е чуло и пари да е изпращал. Стефан работел в един леярски цех и вземал хубави пари, грижел се за внуците си, играел с тях. Нито дума за зетя, все казвал, че не им трябва, че ще се оправят  сами и че докато той може да работи, всичко ще е за децата. Докато един ден една жена от махалата се върнала от гурбет в Испания и казала, че срещнала там мъжа на София, Илиян, живеел с братовчедка си и нейния мъж. И тя донесла новината...

- Знаеш ли, госпожо, защо избягало момчето? Ами той, баща й на Софчето, спал с нея още преди да се оженят! И после само дебнел него да го няма и...Братовчедка му на Илиян разказала всичко на Денка, според нея,децата са от баща й!

- Наистина ли? Слушай, слушай, ами майка й къде е?

  Зоя вдигна рамене. Не знаеше, май и тя е в чужбина.

   След няколко дни някой ме потърси по телефона. Беше зетят на София, Васил Кацаров. Искаше да се срещнем и да направим нещо, за да ускорим лечението й. В момента била в болницата и трябвало да й се прелее кръв. Но можело да се стигне до костен мозък и тогава...

- Ние със сестра й не ставаме, каза ми при срещата той, несъвместими сме. А уж казаха, че братята и сестрите са най-подходящи...ще я изтървем Софчето...Искаме да извадим съдебно решение за децата и да ги вземем, но баща й не е съгласен.

- А...бащата на децата?

- Те нямат брак и не се водят на него, с него нямаме проблеми, ама тъстът се заинати и...

- Чух нещо , не знам дали е вярно...

 Васил ме погледна изненадано, но само за миг изненадата отстъпи място на дълбоко притеснение.

• Виж какво, много е сложно, ако можеш да помогнеш, да пишеш, че той няма условия да ги гледа...Ами той е и без работа, токът е прекъснат...

   После  ми разказа и своята версия. Някога, когато жена му, Анастасия, била малка, един от чичовците на Стефан посегнал на детето. Но не можал да стори нищо, защото точно тогава той се върнал от работа. Сграбчил една дебела цепеница от дръвника и замлатил стария сладострастник с нея. Убил го пред очите на дъщеря си, пред очите на съседите. Не го осъдили на много, защото всички свидетелствали в негова полза, бил и при облекчен режим, работел и се прибирал понякога в домашен отпуск.

-А да ти кажа ли как срещнах  жената?- на лицето на младия мъж се появи замислена усмивка.- Тогава бях ученик в Музикалното, баба ми направо с бой ме вкара там. На мене не ми се учеше, исках да свиря по сватби, по веселби...Ама тя ме водеше чак до класната стая, после сядаше на един стол пред нея и ме чакаше да свърша. Само че през лятото хич не можеше да ме спре, ходех с един оркестър из цяла България. Един ден свирехме тук, в махалата, на една богаташка сватба. И както си свиря и пея с пълно гърло, изведнъж виждам две момичета, които играят като професионалистки, едното беше по-голямо, към петнадесетгодишно, а другото, съвсем малко, я има, я няма десет години. Бяха Анастасия и София, направо ми взеха акъла, особено Анчето. Отидох при баба и го ударих на молба:  да я вземем, та да я вземем! Един ден баба се грабна, хвана влака и дойде да проучи момата. Върна се и каза: “Дума да не става, баща й е убил човек!“, на което аз отговорих: “Какъв човек, човек може ли да посегне на петгодишно дете!“ Не отстъпих от своето, бягах непрекъснато от училище и тя се съгласи да я вземем в къщи докато завърша, но без да я докосвам!

   Разказът на Васил беше интересен, но той самият още повече.От време на време , за да онагледи думите си, ставаше и жестикулираше, тананикаше някои мелодии, свирукаше с уста други.

-Ние изобщо не знаехме какво става, майка им каза, че тоя срам не може да го понесе и си тръгна, сега е женена за друг. Виж какво, искам само да помогна, жената се скъса да плаче...

   Нещата наистина не търпяха отлагане, майката беше много зле, а Стефан се канеше да заминава за Гърция да пасе овце. Съдът се произнесе и лелята взе децата като приемна майка.

    Това, което се случи после,прилича на най- банална сапунка. Налагаше се да се изследват всички роднини на София, за да спасят живота й. Изненадата беше пълна, според  кръвната група, Стефан изобщо не можеше да бъде неин баща. С кръвна група АВ и нейната нулева, това просто нямаше как да стане. Разбира се, подробностите ги научих от Вида, нали помниш моята приятелка Вида, лекарката?  Казах ли ти, че ние сме няколко приятелки-Вида е лекарка, Нора е социална работничка, Фани е журналистка, бяхме заедно в основното училище. Между нас никога не се появи мъж , нито си съперничехме в кариерите...

   Както и да е, Васил успя да намери майката на София и да я докара в болницата. Нямаше голяма надежда , но трябваше да я изследват. Бях любопитна да разбера какво ще ми каже тя, защо досега е крила истината и е накарала всички да повярват, че баща и дъщеря имат кръвосмесителна връзка и дори поколение. Седнахме да пием кафе, под предлог да обсъдим бъдещето на децата, защото лекарите вече не даваха големи надежди за София. Не беше болестта на Хочкин, както й бяха казали в началото, а много тежка левкемия.

- Отиде ми детето...- въздъхна тя , но очите й останаха сухи , а тя самата изглеждаше  странно облекчена.- Как така са я оставили, защо не се е лекувала...

- Тя кога се роди, Стефан тогава беше ли в затвора?

- Беше, ама го пускаха от време- навреме. Работеха в тухларната и можехме да се виждаме.

- А ти къде работеше тогава?

- Аз ли? Как къде,в консервната, всички жени от квартала работеха там. Ама не плащаха много...А и бригадирът беше един...само гледаше да прекара някоя в складовете!- и бързо добави: Мене не ме закачаше, знаеше, че Стефан лежи за убийство, че няма да му мигне окото и на него да посегне!

- София не прилича на него, нито на тебе, или само така ми се струва? Виж какво, Ганке, няма да увъртам повече, направихме едни изследвания на София и тя не може да е дъщеря на Стефан!

- Какво?- Искаше да покаже учудване , но не успя.- Той си е, кой да е, няма кой друг да е. Можех да си хвана любовник , докато е в затвора, ама аз...Хубаво де, ще ти кажа всичко, и без това ми тежи вече толкова години...да ти кажа, аз все се надявах да е негово дете...Но откак научих, че живеят като мъж и жена, се моля да не е така...Истината ти казах, нямах любовник.

- Как тогава...

- Изнасилиха ме. Докато бях на работа... не, не  беше бригадирът, той дори не знаеше нищо, никой не знаеше...Бяха група мъже, пиеха заедно с този, дето Стефан го преби, май двамата му бяха синове , не ги зная и не искам да ги зная...Решиха да си отмъстят, хванаха ме, запушиха ми устата и ми се изредиха...Не помня колко бяха, един дори се върна и повтори...След това ме хвърлиха на мръсните чували в двора, смяната беше свършила и всички си бяха тръгнали. Как съм се оправила, аз си знам, добре, че успях да се довлека до в къщи...

   Замълча за малко, чудеше се дали да продължи.

- Не казах на никого, пък и детето трябваше да пазя. Да кажа на Стефан, какво ще им направи, можеше  да го убият...След два- три дни той си дойде в отпуска, правихме любов  и после разбрах, че съм бременна. Мислех да го махна, но той толкова се радваше, мислеше, че може да е момче...Това е, не знам кой е баща й и не искам да знам, а и те всичките си отидоха, измряха!  До един!

- Нали каза, че не ги познаваш?

- После полека- лека ги разбрах кои са...Ходих  при една гледачка и тя ми каза нищо да не правя, само да се моля на Бога. Но не знам, ако нещо стане със Софчето, трябва да кажа и на Анастасия...

  Не се наложи на никого да казва, защото София почина скоро след това, а Стефан го наръгаха при пиянска свада някъде в Северна Гърция. Анастасия и Васил осиновиха малките , заведоха ги заедно с техните деца в Кипър, където оркестърът свиреше по заведенията целогодишно...Още са там, ходят на училище и май почти не говорят ни български, ни цигански...Не знам дали е редно да знаят кой им е баща, може би вече са забравили живота си в България... Какво да ти кажа, бяха нещастни хора, живяха в бедност, насилие и презрение...Но ето, че за децата се появи изход...а  нали те са най-важните?