ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ: НЕЖНИЯТ ВАМПИР

       Да, зная и такива истории, не ме питай откъде. Не знам дали са истински, просто някога работех като санитарка в Кръвния център, а там се носят легенди , могат да ти настръхнат косите от историите, които се разказват. Където има кръв, има и престъпления, има и подвизи, има и спасени или погубени животи...

       Казваше се Елемар. Нежни вампири няма. Всеки знае, че обмяната им изисква кръв, а тя тече в живи същества и  са ти нужни зъби, за да разкъсаш съда. Той ги имаше. Стараеше се да ги скрие. И дори да не ги използва.

       Работеше като лаборант в един кръвен център. Крадеше бракувани банки кръв и така съществуваше, без да нарани никого. Щеше да опита да извади зъбите и да си постави металокерамика с нормална форма, но не знаеше как  да намери достатъчно добър зъболекар с невъзмутимо равновесна психика. Освен това, щеше да му е необходима и рентгенова снимка, лекарят щеше да поиска да види как са устроени  рождените му зъби и какви корени имат... И ето ти още един свидетел на истинската му същност. Всичко това струваше пари, а той не беше богат.

      А зъбите си ги биваше! Веднъж проби консерва с тях. Чувстваше се като човека с ядреното куфарче. Може би нямаше да се въздържи в най- неподходящия момент... Нуждаеше се от една банка кръв на два- три дни. Не беше лаком.

        Мислеше да предложи сделка на някого от дарителите. Те и без друго даваха кръв, за да се изхранват. Храна срещу кръв, храна срещу друга храна. Можеше да е сделка като всички други. Толкова хора съвсем законно живееха за сметка на други...

         Най-добре щеше да е, ако си промени обмяната. Да разреди периодите на зареждане или да го клонират с една малка  генетична поправка... Можеха и да го замразят, докато измислят нещо подходящо. Но кой ще замразява вампир!

        И преди всичко, както вече казах, това ставаше с много пари.

        Не общуваше с други вампири, нито с хора. Беше много самотен. Стоеше между два свята. Не знаеше защо го привлича светът на хората. Там злото беше многолико и привидно благопристойно. А в неговия само зъби и смукане до насита. Установи, че вампирите щяха да са много по- добри от хората, ако не им се налагаше да се хранят по този начин. Знаеше, че ако намери начин да им помогне, щеше да създаде съвършената раса. Той самият щеше да бъде съвършен и  способен да се влюби в съвършеното момиче. Без да го убие.

        И един ден успя. Вече не се нуждаеше от толкова много банки кръв. Зареждаше се от космическите лъчения с необикновена енергия, а клетките му се обновяваха веднъж на петдесет години. Тогава трябваше да прекара няколко дни в непрекъснато кръвопийство. До този ден беше далеч и той се надяваше да промени и това.

          Един зъболекар все пак му смени зъбите. Беше способен, безскрупулен и любопитен. Не беше чак толкова трудно, но изяде всичките му спестявания. Можеше да се усмихва широко както всеки.

        Съвсем естествено дойде денят, когато каза на Фрайя , че я обича. Мислеше да й признае всичко за себе си и трудната  борба с природата  , нещо, с което  оправдано се гордееше, нещо, на което беше способен само вампир. Но кой знае защо, отложи за по- късно.

     Тя се нуждаеше от зъболекар и той я запозна със своя. Представи я като  жената, за която скоро щеше да се ожени.

• Пазете се,госпожице, каза докторът, щом вратата се затвори зад Елемар, той е вампир, макар и без зъби!

       Тя си тръгна ужасена и започна да го избягва. Срещнаха се случайно и той я запита защо.

• Защото ще станеш на петдесет години, почти изплака тя. Обичаше го.

- Защото след двадесет и пет години ще си на петдесет и нищо не може да промени това!

       Така той разбра, че тя знае. Може би нямаше друга толкова съвършена. И нямаше в кого да се влюби. Тя се колебаеше. Може би щеше да остане толкова нежен и мил като сега. А беше и силен. Вселената можеше да е негова...Може би никога нямаше да я нарани.

       Тя знаеше, че повечето хора нараняват, без да са вампири. Даже и ако се обичат...Тогава защо да не приеме да я нарани той? По неговия си начин?

          Бяха щастливи и имаха приятели. Те знаеха какъв е, но му вярваха.

          Минаха двадесет и пет години. Елемар не откри начин да премахне нуждата от кръвопийство , макар че работеше упорито и беше станал известен учен. Все по- често мислеше за самоубийство. Нищо друго не му оставаше. Не можеше да убива. Не беше успял и трябваше да си плати.

          Подготви се грижливо. В една стаичка скри пистолет, въже, отрова , нож. Искаше да е сигурен, че ще успее. Когато денят настъпи, глътна наведнъж цялото съдържимо на шишенцето и стреля в слепоочието си. Веднъж, два пъти...изпразни целия пълнител, докато разбере,че някой е сменил патроните с халосни. Изглежда и отровата не действаше. Въжето се скъса, а ножът се разпадна от необяснимо появилата се ръжда. Тогава се сети за тръстиковия кол. Нали така убиваха вампирите  във филмите? Но беше късно. Пък и кой знаеше как се убива същество, което се зарежда от Космоса?

        Гладът за кръв все повече го завладяваше. Видя заспалата  Фрайя и ужасен избяга навън. Беше започнал да съжалява , че с тия зъби не може да разкъса и най-малката веничка. Вече не можеше да мисли. Щеше да намери някого...скитник или пияница...непознат за никого, самотник...да не го търси никой...Излезе на шосето. А може би някой закъсал шофьор?

         Не видя камиона. Не видя и лицето на човека, който попадна под гумите, нито на този, в когото убитият беше стрелял преди това. Два трупа, две локви кръв...

           Коленичи и залочи направо от напечения асфалт.

           Виждали ли сте лочещ вампир?

            Беше спасен. За още петдесет години. Друг беше убил заради него, а трети беше убил убиеца...