Чуваше се само дъждът. Беше тъмно, но те виждах, очите ти искряха. Усещах те... лицето, ръцете, мислите ти - в мене бяха. Вече не чувах дъжда...
Чувах учестения ти дъх, нежните слова, които шепнехме. Бяхме там, но и не съществувахме, всичко друго бе изпепелено, или ние самите бяхме вече мъртви? Мъртви за този свят, в който само жестокият оцелява, но живи за надеждата, че заедно ще продължим... Напред или назад? Несигурна е нашата посока... А времето ни със собствен ход върви, сякаш с целувка спираме часовника...
Застинали във времето, а в самите нас - миг, траещ цяла вечност. Ала това е само сън... да не се събудя - нямам сили, как да го предотвратя? Да бяхме умрели още там, тихо шепнейки в нощта...
© Хрис All rights reserved.