Той винаги се заслушваше в стъпките й. Това му бе нещо като ритуал. Ставаше в седем сутринта, правеше си кафе и излизаше да го изпие на верандата, където чакаше да чуе стъпките й. Тя тръгваше за работа към седем и половина и минаваше на метри от него, по застланата с плочки пътека между сградите. Понякога му се искаше да протегне ръка и да я докосне, но естествено не се престрашаваше. Вероятно никога нямаше да разбере как изглежда тя.

  Стъпките й бяха леки. Най-често се чуваше потракване на токчета. При бързата походка токчетата явно бяха ниски, при предпазливата – високи. Но, в зависимост от сезона, имаше и поскърцване на маратонки и потропване на ботуши. През почивните дни, лятно време, звучеше приятното шляп, шляп на джапанки. Тогава той си представяше малки, боси стъпала, елегантни глезени, леко загрубели от ходене пети и добре оформени прасци и бедра. Той се възбуждаше от тези образи в съзнанието му, които нищо чудно да нямаха връзка с реалността. Адски му се приискваше да види гледката, но това нямаше как да стане, защото бе сляп.

  Тя може би бе красива, а може би не. Но несъмнено бе дребна и пъргава. Живееше сама, но се случваше да кани мъже на гости. Гадже обаче тя нямаше, това той много добре го чуваше, тъй като апартаментите им имаха обща стена.

  Нямаше представа на колко години е тя, но гласът й звучеше младежки. Всъщност той бе чувал гласа й само няколко пъти. Мек, със специфична „тръпчива“ интонация – глас, в който е трудно да не се влюбиш.  

  Странно бе, че се бе привързал към тази жена, без да знае почти нищо за нея, дори името й не знаеше. Но тя вероятно се казваше Никол. Бе чул някой да извиква това име веднъж, когато тя се прибираше от работа. Пълна мистерия бе какви са на цвят очите й и косите й, но със сигурност бяха хубави. Косата й обаче със сигурност бе дълга– веднъж той бе чул специфичния звук на решене с гребен.

  Щеше му се да си поприказва с нея, но все не намираше кураж да я заговори. Тя навярно се притесняваше, че той всяка сутрин я гледа с невиждащите си очи, и навярно го възприемаше като неадекватна откачалка. Може ми дори я бе страх от него. Здравите хора по принцип се чувстват некомфортно в компанията на инвалиди. Все пак тя веднъж изчурулика „здравей“, докато минаваше с ниски токчета по пътеката. А той толкова се смути, че не успя да й отговори навреме. Тя вероятно винаги щеше да го отбягва, страхувайки се от недъга му, сякаш слепотата е заразна. Но той я разбираше, не й се сърдеше. Все пак мечтаеше да комуникира с нея. Та какво пречеше да я заговаря, да й пожелава „Приятен ден“ или „Лека нощ“? Можеше някоя сутрин например да я покани на кафе. Мечтаеше да е близо до нея, да чува звуците на тялото й.

  Сутрин, заради развитото си обоняние, той надушваше дезодоранта й. Тя ползваше два вида дезодоранти, а когато излизаше вечер, си слагаше парфюм с ефирна миризма на горски цветя. Яд го бе, че не може да види облеклото й, но бе чувал съседа отсреща да й прави комплименти в тази насока. Но бе тъпо той да й направи комплимент, при положение че е незрящ. Незнайно защо имаше чувството, че тя предпочита зеления цвят.

  За него бе важно да се убеди, че Никол, ако името й наистина бе Никол, е умна. Но как да стане това без разговори? Фактът, че притежава велосипед, говореше добре за нея. Че слуша прогресив рок – също.

  Той я чувстваше близка, а тя не му обръщаше никакво внимание, което бе отвратително. Той знаеше, че не е грозен, но това не означаваше, че не е прашещ с тези зареяни в нищото очи. Щеше му се тя да го възприема нормално, но това бе трудно постижимо. Между тях имаше невидима стена, изградена от неговия недъг. Може би тя го съжаляваше, или го смяташе за ниско качество човек, ако не официално, то в подсъзнанието си.

  Нощем в главата му изникваха, мечти, свързани с нея. Той се опитваше да ги пропъди, за да не се мъчи. Казваше си, че не е възможно да се е влюбил в жена, която не е виждал и никога няма да види, и с която дори не е разговарял.

  Но той чуваше всичко, а това подклаждаше чувствата му. Малцина имат представа колко неща се долавят чрез слуха, обонянието и осезанието.

  Той изпитваше ужас, че тя някой ден ще реши да си смени квартирата. Това щеше да означава край на насладата да я усеща близо до себе си.

  Имаше и изключително неприятни моменти, например когато зад стената се чуваха звуците на страстта. Тя бе завързала връзка с някакъв тип. Мъжът миришеше на мотори, свобода, безразсъдство и марихуана, но явно се оказа неподходящ за нея. Всичко приключи бързо, за седмица.

  Бодрите й стъпки сутрин му действаха възбуждащо, а уморената походка вечер – двойно по-възбуждащо. Вечер обаче той рядко я засичаше, защото тя се прибираше по различно време. Тя излизаше със здрави, млади хора като нея – на кино, на театър, на ресторант. А през август изчезна за две седмици, явно отиде на море. Липсата й му подейства адски депресиращо.  

  Той не можеше да й каже какво изпитва, защото тя със сигурност щеше да го отблъсне. По-добре бе да си трае и да се наслаждава на стъпките й, на миризмата й и на рядкото чуруликащо „здравей“. Понякога за да си близо до някого, трябва да се държиш дистанцирано. Лошото бе, че той не виждаше бъдещето си без нея. Веднъж се зачуди дали да не попита някой от съседите как изглежда тя, но в крайна сметка се отказа. Предпочете да я възприема като енигма, като далечен блян. Казваше си, че няма смисъл да завижда на хората, които могат да я видят. Всъщност той знаеше за нея повече неща, отколкото зрящите й приятели и познати, взети накуп. Информацията се бе трупала постоянно, с всеки изминал ден и час. Само дето не знаеше дали името й наистина е Никол и дали косата й е руса или черна. За него щеше да е същинска трагедия, ако тя решеше да си смени квартирата. Край с тези очарователни леки стъпки, и лъхването на хубав дезодорант, и сладкото „здравей“.

  Една сутрин стъпките заглъхнаха и… повече не се чуха. Цяла седмица цареше злокобна тишина. Той киснеше по цял ден на верандата с надеждата да чуе познатия звук. Нищо. Тя като, че ли се бе изпарила. Никой от съседите не знаеше какво е станало. Багажът й бил тук, но нея я нямало. Само едно разбра – че тя наистина се казва Никол. Как можеше да я издири? Адски му бе криво, че няма телефона й. На моменти му се гадеше от напрежение. Дали не се бе случило нещо лошо? В душата му се бе загнездило неприятно усещане.

  Тупурдията настана във вторник по обяд. На улицата спря нещо по-голямо от автомобил, вероятно микробус. Някакви хора слязоха и започнаха да се суетят. Думите им бяха недоловими, заради странно тракане и скърцане. Той слушаше напрегнато и съсредоточено, но не можеше да разбере какво става. После се чу преминаване на количка с големи колела и простенване като от болка. Вратата на апартамента на Никол се отвори и един мъж каза:

  – Хайде сега, внимателно. Леко, по-лекичко!

  Няколко минути по-късно хората си заминаха и незрящият остана сам с образите, които звуковете бяха породили в съзнанието му. Той се опитваше да се самозаблуди, че всичко е наред, но не му се получаваше. Картината бе съвсем ясна. Никол бе докарана с линейка и придвижена по алеята с инвалидна количка.

  Той се бе сковал от нерви, ръцете му трепереха. Опасенията му, че се е случило нещо лошо, за жалост се бяха потвърдили. Призля му при мисълта, че момичето с най-леката походка на света вече не може да ходи. Трябваше да отиде при нея и да я попита как е, да й предложи помощта си. Но от друга страна фактът, че я бяха изписали от болницата, показваше, че опасност за живота й няма. Реши да изчака, защото в този момент тя вероятно не искаше да вижда никого. Обаче неизвестността го убиваше. Замоли се Никол да не е пострадала сериозно и бързо да се възстанови.

  Той не мърдаше от верандата, чакаше търпеливо.

  Привечер вратата на апартамента й се отвори. После се чу ритмично поскърцване на гума и плахо стъпване с ниска обувка, вероятно протъркана пантофка. Той веднага се сети какво означава това.

  Той се надигна от стола, този път бе твърдо решен да подхване разговор. Обаче Никол го изпревари:

  – Защо се усмихвате така? – попита тя леко троснато.

  Хапейки устни, той отвърна:

  – Защото се радвам, че се прибрахте и че нещата не са чак толкова зле, че да се налага да ползвате инвалидна количка. Пожелавам ви бързо оздравяване.

  – Как разбрахте? Мислех, че сте напълно сляп – тонът й бе омекнал.

  – Аз слушам много внимателно. Искате ли да отскоча вместо вас до аптеката?

  – Наистина отивам до аптеката… Не, не, няма да ви ангажирам.

  – За мен ще е удоволствие да ви помогна. Аз се справям отлично с пазаруването.

  – Неудобно ми е …

  – Просто ми дайте рецептата и седнете тук на верандата да ме изчакате.

  – Добре, ето и пари.

  – Сега не мърдайте, за да не ви закача без да искам с бастуна си на слизане.

  Той се прибра след двайсет минути, с торбичка с лекарства в ръка.

  – Благодаря ви. Много сте мил. Щеше да ми е трудно да се мъкна с тези патерици.

  – Как е кракът?

  – Зле, счупен на две места, под коляното.

  – Боли ли много?

  – Боли.

  – Много съжалявам. Пийте си лекарствата и лягайте да си почивате.

  – Добре, ще си легна и ще опитам да поспя.

  – Ако имате нужда от нещо, на линия съм.

  – Защо сте се загрижили толкова за мен, та ние не се познаваме?

  – Аз ви познавам. Минавате често покрай мен. Познавам стъпките ви, миризмата ви, гласа ви, а също навиците и още много други неща.

  – Интересно, но и малко плашещо. А аз дори не знам името ви.

  – Виктор. А вие сте Никол.  

  – Да, Никол се казвам. Може ли на „ти“?

  – Естествено.

  – Ще ми се да си побъбря с някого. Болката сякаш се засилва, когато съм сама.

  – Ама разбира се. Ей сега ще донеса вода да си изпиеш лекарствата.

  – Благодаря.

  – И си вдигни крака на този стол, за да е на високо.

  Чу се изпъшкване, тя се опитваше да повдигне болния си крак. Младежът се наведе, подхвана го и то намести удобно върху стола. Пръстите му се задържаха за момент върху твърдата гипсова превръзка, чиято повърхност бе леко неравна. Натъжи се, че отдолу има страдаща плът. Никол стисна ръката му в знак на благодарност. Докосването й бе меко и нежно като коприна. Той усети как кожата му настръхва, сърцето му бе ускорило ритъма си. Чудеше се по какъв начин го гледа тя в момента. Точно в този момент той силно съжаляваше, че не е зрящ.

  Тя си изпи лекарствата, после си поприказваха – за времето, за политика, за музика, за кино, за свинската чума, за урагана Дориан.

  – Всички ме питат какво се е случило, но ти не.

  – За мен е важно да си добре в момента – миналото е минало, нищо не може да се направи по отношение на него.

  – Защо е важно това за теб?

  – Ами … защото те харесвам.

  – Не си ме виждал. Не знаеш как изглеждам. Може да съм грозна.

  – Не си грозна, човек като теб не може да е грозен. А и външният вид не е най-важното нещо.

   Настана мълчание.

  – Време е да се прибирам.

  – Да, добре. Ще отида да задържа входната врата, за да не те блъсне, нали е с автомат.

  – Благодаря, ти май наистина всичко знаеш – подсмихна се тя.  

  – Знам. После ще отида да ти купя храна.

  – Май си ме взел под крилото си. Странно е…

  – Ще се радвам, ако ми позволиш да ти помагам.  

  Тя се надигна пъшкайки на патериците и закуцука към дома си. Виктор бе вперил невиждащите си очи в нея.

  Следващата вечер пак се събраха на верандата. Говориха си за времето, за политика, за музика, за кино, за свинската чума, за урагана Дориан.

  – Усещам, че не ти е удобно – каза той по едно време. – Мърдаш.

  – Боли ме, затова. Не се притеснявай.

  Той взе възглавница от стаята си и внимателно я подпъхна под крака на Никол. Покритата с дебел слой гипс пета за момент полегна в шепата му. Той се поколеба. После потърка стърчащите от превръзката пръсти. Бяха меки, хладни, помръдващи нервно.

  – Защо го направи? – попита Никол. В гласа й се усещаше остра нотка.

  – Извинявай. Толкова много съм слушал стъпките ти, че… трудно ми е да го обясня… Май просто исках да се убедя, че кракът ти е… жив. Фактът, че вече не го чувам, малко ме плаши.

  – Е, шавам още. Можеше и по-лошо да бъде. Ти ми изглеждаш много чувствителен.

  – Животът ме научи да бъда чувствителен.

  – Добре тогава, кажи ми как „чувстваш“ инцидента, който претърпях? Досега не сме говорили за това.

  – Смятам, че е станало нещо противоречиво.

  – В смисъл?

  – Ти от една страна си горда, но от друга те е яд и вероятно леко се срамуваш.

  – Защо мислиш така?

  – Не знам. Така се е нагласил към момента пъзелът в главата ми. Изглежда подсъзнателно успявам да събера късчета информация.  

  – Ха-ха. Не мога да повярвам! Напълно прав си. Едно момиченце се отскубна от ръцете на майка си и хукна да пресича улицата. Майката беше дебела и не можа да реагира. Аз скокнах и дръпнах малката. Една кола профуча на сантиметри от нас. Майката се разплака се, взе да ме прегръща, да ми благодари. Бях леко неадекватна от вълнение, и от адреналина. Взех си довиждане с майката и, с цялата си глупост, тръгнах да пресичам, без да се огледам. Сещаш се какво се случи…  

  – Все пак си спасила детето. Това е прекрасно! Удивително! Мисля… че те обичам!

  – Господи!

  – Страх ли те е, че те обичам?

  – Не, но…

  – Не исках да те притесня.

  – Не съм се притеснила. Просто се чувствам особено с теб.

  – Защото съм сляп?

  – Не само заради това. Абе човек, разбери, не можеш да обичаш жена, чието лице не си виждал!

  Той стана, приближи се до нея и взе лицето й в дланите си. Пръстите му започнаха да се плъзгат по скулите, челото, носа, устните, брадичката, изследвайки всяка извивка. Това продължи около минута. Никол седеше търпеливо, присвила замислено устни.

  Накрая той каза:

  – Ето, вече знам със сигурност. Красива си. Много симпатично лице имаш. Приличаш много на една актриса… Как й беше името? А, да, Наоми Уотс.

  – Ау! Казвали са ми, че приличам на нея. Невероятен си!

  – Напротив, съвсем обикновен съм.

  Двамата разговаряха до полунощ на по чаша вино. За времето, за политика, за музика, за кино, за свинската чума, за урагана Дориан.

   Когато градските шумове съвсем утихнаха, Никол се изправи на патериците си и каза:

  – Лягам си. Компанията ти ми беше адски приятна и интересна. Искаш ли да ми правиш компания и в леглото?

  – Аз… досега не съм го правил. Жените ме отбягват, нали разбираш. – Той се бе изчервил до уши.

  – Не е сложно. Сигурна съм, че ще се справиш. Аз ще те напътствам, ако се наложи – подсмихна се тя.

  – Добре! – Слепите му очи сияеха.

  Половин час по-късно Никол заохка в прегръдките му, разтрисана от тласъци, забила нокти в голия му гръб.

  – Никол, мила, кракът ли те заболя? Да спра, ако…

  – Не е от крака! Продължавай!