Цигулар
Какви чудни звуци!... Не съм очаквал да съществува нещо толкова нежно и красиво... Не заех кой вълшебник свиреше тая мелодия. Не знаех и как го правеше и ми оставаше само да се възхищавам на таланта му. А може би е бил някой ангел?
Сляпо се доверих на тая хубост и завих зад ъгъла на каменната сграда, до която се намирах. Завървях към звука като омагьосан. От цигулката на музиканта излизаха омайни звуци, които не бих могъл да опиша. Под дървения лък се редяха чудни ноти, които като малки птички политаха и запленяваха всеки случаен минувач, карайки го да спре и да послуша. Музиката пълнеше деня с радост и караше хората да се усмихват.
До малкия фонтан, замръзнало от студа, седеше малко бедно момче. Седеше и слушаше... Не знаех откъде е намерил двете монети, които държеше в посинялата си от студ ръка, но с очите си видях как детето се изправи, отиде до музиканта и с лека усмивка пусна монетите си в дървения калъф за цигулка, който от известно време се намираше в краката на онзи около двадесетгодишен цигулар.  Той свиреше тъй чудесно!
Когато монетите издрънчаха в калъфа, цигуларят спря да свири. Той погледна бедното момче, вдигна монетите и му ги подаде. Вместо да ги вземе детето заплака.
-    Не, вземете ги, та вие свирите толкова хубаво!
Мъжът го погледна и се усмихна, а лицето му изразяваше умиление и радост.
-    Добре, ще задържа парите, но ти ме направи много щастлив и затова ще ти се отблагодаря. Аз и без това скоро няма да свиря тук и няма да мога да радвам хората с музиката си.
Усмивката на музиканта стана още по-голяма и искрена, а очите му заблестяха. Те светеха от радост. Мъжът събра парите от калъфа, изсипа ги в джоба си и започна спокойно и прилежно да подрежда своите листи с ноти. Момчето недоумяваше защо цигуларят спря да свири и погледът му се изпълни с тъга. Мъжът вдигна дървения калъф от земята и го подаде на детето с думите „Ти ме направи щастлив”. Той се усмихна, а стъписаното момче погледна към вече отдалечаващата се мъжка фигура на цигуларя. Момчето прошепна.
-    Благодаря, някой ден ще ви изсвиря нещо.
Детето не разбираше защо мъжът му е дал цигулката си, но си обеща да се научи да свири като него.
***
Няколко години след тази изумителна случка напуснах града. Пътят беше дълъг, а във влака не беше много уютно. Един млад господин се намести на седалката до мен. Носеше цигулка и аз взех да го разпитвам разни работи. С най-голямо изумление разбрах ,че той е онова бедно момченце, което бях срещнал преди толкова години. Колко е малък светът! Сега беше прочут цигулар и пътуваше из цяла Европа. Имаше спретнат вид и носеше голямо бомбе като на изтънчените господа по онова време.
Когато пристигнах, се сбогувахме, но никога няма да го забравя. Сега седя на стола в малката си трапезаря и гледам към огъня, който гори в камината. Сещам се за чудния ден на тази случка и за срещата във влака и си мисля колко прекрасно би било някой ден да срещна отново този, чиято музика сега се оценява от най-големите критици за невероятна и съвършена. Момчето, което стана Цигулар.