Събуди се на обед с главоболие и болки по цялото тяло и пак заспа. Доколкото разбираше, живееше в непозната къща и всички крушки бяха изгорели. Тя търсеше светлина, щракаше подред копчетата, но вътре оставаше все така тъмно. Тогава намери един стол и реши да пробва да ги завинти. Светна само тази на терасата. На терасата имаше млада жена. Тя седеше на земята мъртво пияна, потънала в празните си мисли, гледаше в любима точка и не искаше да знае нищо повече за живота. Когато отново се събуди превъртя съня и предната вечер и започна да разпределя кое се беше случило наяве и кое насън. Стигна до заключението, че Насим със сигурност седеше на крайчето на леглото. Тя повръщаше.  Това не влизаше в съня. Но си спомняше търкулването по стълбите. Тялото ѝ го помнеше.

                                          ***

    Планината посрещна с гръд първия мощен рев на тонколоните, а след малко, когато дойде и оркестъра, цялата земя потрепери. Ветрец почти не лъхваше. Мястото беше прашно, с пожълтяла в средата трева, през която сякаш бяха минавали стада с овце.

  В далечината едно високо наперено момиче държеше друго по ниско за ръката, водеше го напред и проправяше път през шарената тълпа. По-ниското момиче беше забулено с тъмнолилав шал и стъпваше някак несигурно до другото. Димът от скарите се виеше над главите им като хоро от духове, смесваше се с миризмата на карамелизирана захар и опарваше очите на струпалите се на купчини хора по сергиите. Двете момичета бяха стигнали почти до заслона на гората, която пък обграждаше голямото сборище. Тук не беше толкова осветено и Найдена с облекчение свали шала от лицето си. Вървяха двете по крайчеца на събора, хванати за ръце, спирайки поглед поглед ту на виенското колело, ту на въртящите се синджири, украсени с хиляди лампички. От там им се усмихваха безброй детски лица. Смеховете и виковете им екнеха в омаята на вечерта. Лица, които приличаха на тях двете, преди няколко лета. 

  По някакво странно стечение на обстоятелствата, след кяколко крачки пред взора на Надя отново изникна русия Светльо с дръзкия си поглед и я заговори. От нивото на високия си ръст Цвети го измери с поглед – строг и обстоен, сякаш не го познаваше от малък, а за първи път го виждаше и сега преценяваше, доколко той е достоен да разговоря с нейната сестра. Наоколо беше шумно и прашно. Миришеше на кебапчета и кюфтета. Бяха се спрели леко встрани, покрай други младежи, които използваха тъмнината, за да си устройват свои пиршества далече от шумотевицата на осветените дълги маси и пейки. Пейки и маси заети, освен от близки и роднини, но също и много непознати хора, докарани и изсипани с няколко автобуса на едно място. Надя се държеше сдържано и спокойно, предвид краткото резюме на Цвети за изминалата нощ и, че този, който беше предложил услугите си да остане до леглото на Надя, сега стои пред нея, стараейки се да поведе някакъв разговор. Но изглеждаше така, сякаш момчето не намира в този момент тема за такъв. Стана ясно, че беше решил да се оповава на на своята глутница, която пък стоеше на стотина метра зад него.

- Елате, ако искате да седнете при нас, там са и другите. – Посочи най накрая към една покрита с тъмни фигури неокосена ливада, почти до гората. Двете сестри погледнаха. На Цвети тъкмо ѝ се стори, че там неотъпканата още трева беше толкова висока, че мечка можеше да се скрие в нея,  когато мислите ѝ бяха прекъснати от махащото, затичало се към тях момиче.  Цвети пусна ръката на Надя.

В същия момент светлина опари очите на Светли и той се опита да ги закрие, но светлината не се отместваше от лицето му и Надя се обърна в посоката, от която идваше. В този момент, едва не се счупи на две. Притъмня ѝ, а сърцето се обърна, сякаш с цялото тяло се огъна, но изведнъж извърна очи, от този, когото беше видяла.

- Лошо ми е, Цвети. Отивай ти. Аз ще потърся майка и татко къде са.

              - Какво ти е?

Надя не отговори. Докато се раздели с приятелката си Цвети, огледа се, а Светли беше изчезнал. Тя хвана ръката на Надя. Лицето ѝ беше зачервено и я запита, какво се е случило. Надя сякаш изведнъж се съвзе и започна да се държи така, сякаш е станала някаква шега – такава шега изобщо не бивало да я касае, още по-малко да им разваля вечерта. Но Цвети не смяташе така, защото беше уловила, че Светли изведнъж беше изчезнал. Нямаше никаква шега, според Цвети, нито безотговорното държание беше обичайно за Найдена. Забравила си беше шала в ръцете ѝ и вървеше с бързи крачки пред нея, провирайки се през тълпата. Цвети едва я догони, за да я предпази. Появиха се тогава отнякъде още приятелки на по-голямата сестра. Обсипаха по-малката с комплименти за шала, преструвайки се, че бил много елегантен, а на Надя я беше обзело особено чувство и шарените сергии, окичени с какво ли не, се въртяха около нея като черно-бели въртележки. След два часа разходки, приказки и музика, тя се почувства депресирана от впечатления. Нямаше сили да се спира с другите на всяка сергия, да купуват дрънкулки, да усеща всичките тези миризми от храни, да се взират в нейните очи различни хора. Изплашени бяха сетивата ѝ – от музиката, от шумотевицата, от объркването. Беше в шок и сякаш не в цивилизацията беше влязла, а в студена и страшна гора, пълна с напрежение. Не си беше представяла по този начин празничния ден и, когато след малко се намериха с приятеля на Цвети, Найдена не гореше от желание да ги следва. Затова ги увери, че е добре да походи малко сама и тръгна да намери масата, на която се бяха се настанили нейните родители.

  Странно! Сега за първи път от два часа насам имаше време да премисли какво точно се беше случило. Отговорът не ѝ даваше мира. Нима беше влюбена в него? Така ли си бе представяла мъжът, в когото щеше се влюби, когато порасне? Ревнив арабин, държащ я под контрол, без никакви обноски, при това страшно нахален? Не! В никакъв случай. Хиляди пъти – не! – повтаряше си тя, но за свой ужас установи, че не спира да се оглежда за същия. В романите мъжете бяха съвсем различни. Имаха собствени компании, ходеха на ски в Алпите, пиеха скъпи питиета, но преди всичко имаха обноски!

    Но с какво точно беше облечен?! Само за 5 минути, ако можеше да поговори с него сега. Първо – да му обясни, че не се намира в Йордания! Второ – да не си е помислил, че си е у дома, влизайки в къщата й, когато си поиска и да я вижда в нелицеприятно състояние! Не! Не! И не! Трето…  За малко оставаше и да се спъне в кабела на певицата и да се пльосне по лице в тоя прахоляк. Трето! – мислеше си в какво още да го обвини, но се беше извило едно голямо хоро. Тя се опита да се промуши незабелязано покрай весели и зачервени лица, някои от които сякаш я подканяха с блесналите си очи, да се хване да играе с тях. Вълните на хорото прииждаха и се отдръпваха. Чакаше да уцели удобен момент, за да мине покрай върволицата. Само това ѝ липсваше! Да танцува тук с тоя воал на лицето, та да ѝ се присмеят и тия дето не я познават. Чак смешно ѝ стана, когато видя, че някои я поглеждат като полезно изкопаемо, все едно я съжаляват. Промуши се най накрая и се втурна напред да дири волгата на баща си. Някъде там трябваше да е, до горичката, до другите паркирали коли. И масата ето я в далечината. Запалили са огън. Повтаряше си тя, когато Насим я събори на тревата.

- Шшшшт! – долепи пръста си до устата и смъкна шала той, тъкмо когато сърцето ѝ щеше да изскочи от гърдите.

- Какви ги вършиш? Мразя те! – изсъска под него и цялата се обля в топлина.

- Вече ме мразиш. А, добре, добре. А не ти липсвах?

- Изобщо! – пламна отново лицето ѝ срещу неговото. От очите ѝ святкаха безброй парещи звезди. А той толкова много я желаеше в този момент, че изобщо нямаше значение какво мисли тя за него.

  Това тя го осъзна още щом я целуна и я притисна към себе си. Още щом я погали, започна да се стопля нейната кръв . Не знаеше защо така му говореше. Зъл дух трябва да се беше вселил в нея, за да му говори така. Ах, как само го желаеше! Колко много ѝ беше липсвал, а беше минал само един ден, само миг без него и като че ли някой беше откраднал самоличността на Найдена. И друга някоя се беше настанила в нейното тяло. Някое зло момиче, неспособно да усети живота в себе си, още по-малко наоколо. Не знаеше колко време е минало, когато той отлепи устните си от нейните.

- Успокои ли се вече? Добре ли си?

Надя поклати глава. 

   Очите на Насим бяха остров, от който тя не знаеше как да си тръгне. Той лежеше почти върху нея, леко настрани, горещ, парещ като въглен,  обвил я от всички страни, пазещ я от някакви невидими сенки, чиито смехове и гласове долитаха от далечината. Досещаше се как се чувства той, но сега видя в очите му всичко, което беше изпитал, докато тя го държеше настрани от себе си. И ревността, и гнева, и отчаянието. Ах! Почувства ги още повече, когато я грабна да я целува още, после пак, и пак… ту я галеше нежно, ту ѝ се нахвърляше, ръмжеше, хапеше я като животно, без за спира да я укорява за русия Светли. Ето, тя му се даваше кротка. До този момент през дрехите, но ако той пожелаеше да ги свали, не би се поколебала. Защо я ревнуваше от човек, когото ни най малко ѝ допада. Галеше лицето му и го целуваше. Безрезервно вярваше, че няма по-хубаво място на света от това да стои в неговите ръце. Не можеше да ѝ  хрумне нито, че всеки момент може някой да се появи и да ги види, нито че… Той я пусна и изведнъж цялото му лице се измени. Насим се подпря на лакът и я погледна точно като баща, който се готви да се кара на дъщеря си.

- И какво правеше с тоя блондин? Май него подстригват без пари, а? Видя ли, че щеше да се напика от страх, като му светнах в лицето? Изчезна на секундата! Сега стана ли ти ясно, колко те харесва?

Надя мълчеше. Сети се, че тази случка може да завърши зле, ако Светли се досети и се заприказва. Какво имаше да му обяснява. Беше ѝ жал за момчето, но в същото време беше чела нещо за Алфа вълк. О! това трябва да е било. Беше я накарал да се изпоти няколко пъти и да го пожелае още повече.

- Харесваш ли го?

- Може и да го харесам, ако продължаваш да се държиш така.

- Ахаа! – прободе я с поглед – И как се държа аз? – замисли се изведнъж. Реши, че това е била неговата най-естествена реакция и по друг начин не би могъл да постъпи.

- Трябва да вървя. Струва ми се, че не ми е добре. Ще ми пожелаеш ли лека нощ или поне приятна вечер? – размърда се Надя.

   Насим мислеше. Да си отива щом иска! Чудеше се защо не си намери по-подходящо момиче. Някоя, с която нямаше да се налага да се крият из нощите. Искаше да каже на целия свят, че е с нея. Беше планирал да излязат заедно някъде в града, за да си купят еднакви дрехи, или поне тениски в еднакви цветове, а тя се беше шегувала с някаква анимация за банани с пижами.

    Надя се повдигна и се огледа. Ставаше ѝ все по-болезнено да му каже: "чао". Едно простичко: "чао", което дори някъде се възприемаше и за здравей. Защо бе толкова трудно да го откъсне от устата си?!

- Ще ми пожелаеш ли?

- Не.

- Как така - не? - Застана също на лакът Надя, чудейки се какво следва.

- Кажи ми, че си моя.

- Твоя съм.

- Пак го повтори. Кажи го с повече желание, не така сърдито и ме гледай в очите.

Тогава тя си помисли, че от всичко най-много мрази да слуша заповедите му и първоначално гордостта ѝ се възпротиви. Но после той я придърпа към себе си. Тя имаше усещането, че я пие с очи и едновременно виждаше как проблясва нещо безсърдечно в погледа му. Нещо стихийно, което я караше да притихва и да му се подчинява като на огън, обгръщащ я от всички страни. А гордостта на момичето беше метал, готов да бъде извит всеки момент.

- Аз съм твоя. Само и единствено твоя. – повтори бавно Надя.

- Обичаш ли ме?

- Не знам.

- Не знаеш? Ха – ха! – разсмя се той, но смехът не му достави удоволствие, заболя го и заедно с това нещото проряза и Надя под ребрата. Как можеше да не знае? Разбира се, че знае. – А какво чувстваш? – попита тихо арабина.

    Тя го гледаше спокойно. Той също. За миг Насим се сети, че е някакъв воин. Воин, който доброволно се разгърдил сега пред нея и чака тя да замахне и да го прободе с кама в сърцето. Отблясъците на светлинките падаха по лицата им. Чуваше се от време на време някой да минава. Пред тях имаше наредени коли. Стояха така притихнали. Той усети, че тя не може да бъде жестока с него. Държаха ръцете си, без да смеят да ги пуснат. Беше им хубаво. Насим установи, че тя изглежда като момиче, което не съзнава чувствата си, но се хвърля вероломно като в опасна река. Играе си там без грам усещане за време и реалност. Скача – отново, и отново, без да предполага, че може да се удави или, че скоро ще мръкне и ще започнат да я търсят. От друга страна се запита, къде е нейната вина, като сам той се държеше така.

- Добре. Не е необходимо да ми казваш сега. 

Надя го целуна. Беше му благодарна, защото може би тя само се заблуждаваше и не искаше да дефинира на глас чуства, които сама не можеше да си обясни. Вероятно щяха да отминат съвсем скоро. И утре, когато се събудеше, Насим едва ли щеше да бъде първия човек, за когото би си помислила.

(следва)

https://youtu.be/JxBsIBgfREY