Дъщерята на Сянката и Слънцето- част 4

“Не ме мрази. Не още.”

Думите ѝ кънтяха в главата му докато пришпорваше коня си към селото, следвайки Елейара, без какъвто и да е реален шанс да я достигне преди да е извършила онова, което бе планирала.

Когато зората пукна, те двамата напуснаха странноприемницата с негласната уговорка случилото се помежду им да остане тайна. Защото в противен случай и двамата можеха да изгубят не само главите си, но и безсмъртието на душите.

Мирандел щеше да удържи на думата си, разбира се. Ако се разчуеше, че е позволил на Сянка да се храни от него, можеше да се стигне до там, че да премахнат целия му род. Не само него и баща му. Повелителят на Слънцето и наследниците му бяха дали клетва да останат неопетнени. Докато не дойдеше времето на Великия сблъсък— събитие, определящо накъде ще се наклонят везните на Баланса през следващото столетие. 

Но това щеше да е после. Засега, Мирандел със сладостен трепет си припомняше и преживяваше отново и отново миналата нощ. От момента на идването на Елейара при него, до розовия изгрев, който те посрещнаха с преплетени тела.

Беше като фантастичен сън. Полунощ преваляше, той не можеше да заспи и се молеше на Слънцето да го дари с покой. Сякаш усещаше, че нещо необратимо се случва, а той не може да го предотврати.

Тя потърси убежище при него. Влезе безшумно, непринудено. Не беше убеден дори, че вратата му се бе отваряла. Сякаш безплътният ѝ образ бе проникнал през стената. Бавно, като видение, което не иска да бъде разпознато веднага.
В мрака робата ѝ изглеждаше изтъкана от дим и опалесцираща светлина — материя, която се променяше с всеки неин дъх.  Под нея се движеше тя самата — не жената, която бе виждал, а нещо друго. По-старо. По-истинско.

Ароматът ѝ бе сладникав— на малини, виолетов ирис и ванилова орхидея.
Когато прекрачи прага, въздухът се сгъсти, светлината угасна почти напълно. Само очите ѝ останаха видими — злато и бездна, два противоположни полюса, които се срещаха в една душа.

— Елейара... — прошепна той и името ѝ отекна в цялото му същество.

Тя не отговори. Приближаваше се — стъпка след стъпка, почти без доловимо движение на краката си. Като че летеше над земята.
Всеки неин жест приличаше на мираж, роден в размътения ум на полудял творец. Когато спря на крачка от него, илюзията се разтвори и Мирандел видя лицето ѝ — бледо като слонова кост, със сенки около очите, които не биха могли да принадлежат на смъртно създание.

В светлината от догарящата факла чертите ѝ не бяха красиви в обичайния смисъл — бяха прекалено красиви, преобръщайки изцяло представата за красота. Симетрията ѝ беше нечовешка, почти хищна. Устните — твърде червени. Зениците — твърде дълбоки. А когато се усмихна, Мирандел усети как по кожата му премина тръпка, сякаш нещо древно в него си спомни що е то първичен страх.

— Какво…— прошепна той. 

 — Ш-ш-т… Не се съпротивлявай и обещавам, че ще приключи бързо… — отвърна тя, гласът ѝ бе като далечен камбанен звън, разтеглен от време и болка.

Когато се приближи с още една крачка към него, той видя отражението ѝ в стоманената повърхност на меча си.
Но отражението не беше същото — там се виждаше жена с очи на чудовище от ада, с черна аура, която изяждаше собствената ѝ сянка. И неговата.
Мирандел примигна — образът изчезна, но смразяващият студ остана.

Елейара се спря на една ръка разстояние. Мирандел понечи да хване меча си, но тя разпери длани и отхвърли оръжието му в най-далечния ъгъл на стаята. А самата тя, развърза връзката на нощната си роба и тя се свлече от нея, разкривайки пред погледа на Мирандел неземна красота.

Мраморна кожа, гладка като коприна и нежна като утринна роса. Осанка, тъй изящна, че можеше да е притежание  единствено на висша изкусителка. Стегнати гърди и бедра, които сякаш бяха сътворени  да яздят само породисти жребци. Без изключение.

Елейара му даде няколко мига да ѝ се полюбува, след което най-безцеремонно го възседна, сля устните си с неговите и умело започна да го освобождава от дрехите му. Всяка целувка беше неописуемо сладка, а милувките ѝ замъгляваха разсъдъка му до степен да не може да каже дали сънува или случващото се с него е истина.

Елейара, гореща и влажна, пое мъжествеността му в себе си и се заизвива в страстния танц на зажадняла за ласки дива. Телата им се сляха като два потока, които за миг са повярвали, че са едно и също море. Сякаш с всеки тласък, тя набираше още и още мощ, а стенанията ѝ се превърнаха в гръмовни викове. За кратък отрязък от време Мирандел дори си въобрази, че усеща как цялата сграда се тресе от сливането им.

Той се подчиняваше безропотно на повелята на тялото си. Не му беше нужно много, за да стигне до върха на екстаза си. С такава жена, блаженството бе повече от божествено. 

Елейара извика от удоволствие и в момента, в който Мирандел щеше да отприщи своето, тя заби няколко реда изключително остри зъби във врата му.

Започна да смуче жадно, ръмжейки нечовешки. Учудващо за Мирандел, това не му причиняваше болка. Напротив. Съвсем необяснимо за него, мъжката му сила се бе възстановила почти веднага и Елейара, без да губи време, се зае да оползотворява новата възможност за наслада.

Отново и отново. Сумрачницата сякаш бе разпростряла тъмна магия над слънчевия воин. Защото последното, което той можеше да твърди, бе че е изтощен. Нито той, нито тя щяха да могат да преброят пътите, в които гладът на телата им едно за друго беше утоляван, а с него и гладът за кръв на Елейара.

Сумракът на Вал`Мира постепенно избледняваше, докато най-сетне не се появи бледото розово-лилаво подобие на слънчев изгрев. Междинницата най-после се беше заситила и, усещайки нуждата на Мирандел за нежност, се отпусна в обятията му.

Не си казаха и дума. Нито тогава, нито по време на закуската. Нито когато поеха отново на път.

Елейара не се обърна нито веднъж. Беше потънала в мислите си. И те никак не ѝ се нравеха.

“Това не биваше да се случва. Но се случи. О, Тъмни Господарю! Ти никога няма да свалиш проклятието си от мен. Не и докато не падна в краката ти.”

След като Тенебрил си тръгна от покоите ѝ, нещо в нея се бе пречупило. Тя се опита да си поеме въздух, но не успя да облекчи задуха си. Всяко вдишване беше тежко, плътно, изпълнено с нещо, което не можеше да изрече. Тялото ѝ помнеше — не топлината, а трепета. Сякаш под кожата ѝ живееше друг ритъм, чужд, но съвършено познат.

“Не мога да го забравя. И не искам.”

Опита се да се убеди, че това е само следа от мрака, остатък от силата му, отрова, от която още не е успяла да се изчисти.
Но знаеше, че не е така. Той не я беляза— бе я събудил.

“Толкова години живях между светлина и сянка. А сега не мога да се побера в нито едната от тях.

Положи ръка на гърдите си.
Сърцето ѝ биеше неритмично — като две същности, които спорят чий ритъм да следват.
Топлина и студ. Спокойствие и буря. Жажда и вина.

“Защо го искам отново? Него ли искам всъщност или…”

Тя си представи яздещия зад нея Мирандел. Но образът му бързо прие други, до болка познати очертания.

Мисълта я прониза подобно на кинжал. Не, не го искаше така, както човек желае друг човек.
Тя жадуваше да го усети отново, да чуе гласа му, да потъне в присъствието му, което караше света да мълчи.
Да го разбере. Да го разчете. Да го докосне, дори ако това означава да се изгуби.

“Колко е страшно да желаеш онзи, който те прави по-силна, само защото може да те унищожи.”

Притвори очи. Зад клепачите ѝ всичко бе черно. Но там, в мрака, проблесна отблясък — като отражение на нещо, което не би трябвало да свети.
Неговият поглед.

“Тенебрил... защо те чувствам тук, дори когато те няма?”

Вътре в нея се надигаше нещо като прилив — нежен, но неудържим. Не болеше. Беше по-лошо— опияняваше.
Кръвта ѝ пееше. Песента му.

“Сякаш си се вмъкнал в мен с дъха си. И не мога да те издишам.”

Тя скръцна със зъби и тръсна глава.

“Дори небето не може да бъде еднакво навсякъде. Винаги е в Светлина и в Мрак. Тук, във Вал`Мира. В моето царство. Тогава защо въобще да се опитвам аз да бъда единна?

Ръцете ѝ потрепериха, но стиснаха по-здраво юздите. Още усещаха неговия допир.
Желанието не беше плътско. То беше същностно — копнеж за цялост. За сливане, което надминава формата и оставя само дъх.

“И ако това е грях, то нека съм най-святата грешка на света.

Очите ѝ се навлажниха. И когато първата сълза се търкулна, тя не бе светла, нито тъмна — беше сребърна.
Падна върху гривата на коня и засия като мъничка звезда.

 Затова го стори. Поквари слънчевия син. Тъмният властелин бе пробудил у нея незаситим глад. Не за власт, не за нежност, а за Мрак.
След онази нощ, в която бе позволила на Тенебрил да се приближи прекалено, у нея се разбушува яростна изпепеляваща стихия. Сега този огън искаше храна. И само чрез Мирандел тя бе успяла да го овладее — поне временно.

Слънцето още не се бе издигнало, когато той успя да я настигне и наруши мълчанието:
— Елейара… Не, моля те! Не бягай от мен! Няма да те тормозя с излишни въпроси и да настоявам за обяснения. Просто ми кажи… Успя ли да се нахраниш?
Гласът му беше тих, но в него се усещаше напрежение, сякаш всяка дума му костваше неимоверно усилие.

Елейара не отговори веднага. Погледът ѝ бе вперен в хоризонта, където светлината на новия ден се бореше с мъглата.
— Да. Засега. Благодаря ти. Мирандел, аз… Не мога да застана изцяло нито на страната на светлината, нито на Мрака — рече тя накрая. — Затова непрекъснато изпитвам този глад.
— Глад? — повтори той, сякаш се страхуваше от думата.
Тя кимна.
— Тъмнината в мен не е зло. Но е жива. И когато я оставя гладна, тя изяжда мен отвътре.

Мирандел замълча, търсейки правилните думи.
— А… аз? Защо избра мен? — попита той.
Тя се усмихна едва забележимо.
— Защото твоята светлина е чиста. С нея мога да нахраня Мрака в себе си, без да се изгубя напълно. Ако го бях потърсила другаде… той щеше да ме погълне.

В гласа ѝ нямаше извинение. Само спокойна яснота.
Той я гледаше дълго, после отвърна:
— Значи това беше нужно?
— Да. — тя се обърна към него. — За да спася майка ти.

Мирандел наведе глава.
— За да я изцелиш?
— Да. Но силата ми не е възстановена напълно. Онова, което направих снощи, беше само началото. Ако не заситя глада докрай, заклинанието ще ме убие, преди да я излекува.

Между тях се разля тишина — тежка, неподвижна, като дим след канонада.
Мирандел впери поглед в нея — не осъдителен, а съчувстващ.
— Ще направиш каквото е нужно — каза той. — Но кажи ми… какво ще стане, когато гладът поиска повече от това, което мога да ти дам?

Елейара не отговори веднага.  Само затвори очи за миг и прошепна:
— Тогава ще трябва да се изправя срещу него. И срещу себе си.

Тя не каза нищо повече, а пришпори жребеца си до краен предел. И за Мирандел вече бе невъзможно да я догони.

Вятърът развяваше пелерината ѝ като крило на нощна птица. Мирандел я следваше — не толкова като спътник, колкото като пазител, който вече не беше сигурен кой и от кого пази.

Когато стигнаха селото, хората ги посрещнаха с мълчание. Сякаш ги усещаха като нещо повече от странници. Светлината по лицата им трептеше — плахо, колебливо.

Елейара спря в центъра на площада. Обърна се към Мирандел. Очите ѝ горяха в двете си половини — злато и черно, светлина и бездна. И продума онова, от което кръвта на слънчевия воин се смрази. За пореден път.
— Не ме мрази. Не още.

Той не попита защо. Само кимна бавно, със свито гърло. Вече знаеше. Усети го в мириса на въздуха — сладникав, метален, обещаващ ужас.

Тя изчезна със скоростта на мисълта. Превърна се в непроследима сянка като онази, от която самата тя бе произлязла. Хората се разбягаха ужасени по къщите си. Предчувстваха трагедията и отчаяно се опитваха да предпазят най-скъпите си. За тяхно нещастие, имаха си работа с особено могъща Междинница. А значи, трябваше да се даде жертва, за да бъде умилостивена.

Когато отново я видя, небето бе потъмняло. Елейара стоеше до кладенец, насред площада. Косата ѝ бе полепнала по лицето, а по устните ѝ блестеше червено сияние. Кръв се стичаше по брадичката ѝ и капеше върху белия плат на робата ѝ — сякаш нощта я бележеше като своя.

— Какво си направила… — прошепна Мирандел.

Тя вдигна глава. В ръцете си държеше обезглавено бебешко телце, което притискаше силно към гърдите си. Погледът ѝ беше ясен, спокоен, но в него се четеше болка, омерзение, което не търси прошка, а умолява за справедливо наказание.
— Заситих глада. Иначе щях да се разпадна пред очите ти.

Той се приближи  бавно, сдържайки дъха си. Мирисът на кръв беше навсякъде по нея— не жесток, а някак… скръбен. Като искрено разкаяние.
— Това ли е цената на силата ти? Как живееш така? Та ти си същата като тях! Сенките на Тенебрил.
— Това е наследството ми, Мирандел. Да, не съм по-различна от сенките. Когато приемам зова на кръвта си. Но аз имам правото да се боря. Просто… Не сега. Не още.

Елейара седна на ръба на каменния кладенец. Вятърът премина през нея, вдигайки черните кичури на косата ѝ.
— Искаш да знаеш защо съм такава? — попита тихо.

Мирандел, си беше позволил да ѝ съчувства. Затова и усещаше все по-силно раздиращата я болка от вината като своя. Кимна ѝ мълчаливо вместо отговор.

— Добре. Ще ти кажа.

Тя притвори очи и заговори с глас, в който нямаше гордост, нито вина — само умора от знание, което тежи повече от живота.

— Майка ми се казваше Ноксиа. В Ноарет я наричаха Върховната Сянка. Тя беше най-близката наложница на Тенебрил — неговото вдъхновение, най-умелата му изкусителка и ученичка. Но гордостта ѝ бе по-силна от покорството.
Солариан и Ноарет са били във война. Великият сблъсък. Всяко столетие е белязано от поне един такъв. За да се определи чия половина ще доминира над света ни. Когато по заповед на Господаря пленили тогавашния Повелител на Солариан — Архаел Вериос чрез коварство и с помощта на предатели измежду най-приближените му, тя е била тази, която трябвало да го пречупи. Вместо това се е влюбила в него. Или, може би, са се влюбили един в друг— това никой не може да каже.

Очите ѝ се замъглиха.
— Казват, че е използвала древни заклинания от Извора на Плътта. Магии, които оплитат душата чрез докосване и целувка. Мракът се превърнал в неин съучастник. Архаел паднал на колене пред нея — не от покорство, а от жажда. И така тя забременяла.

Мирандел стоеше неподвижен. Слушаше я, без да я прекъсва.

— Тенебрил научил. Гневът му бил толкова силен, че самата земя на Ноарет потънала в мъртвешко безмълвие. Нарекъл я предателка. Заповядал да бъде лишена от безсмъртие и плодът ѝ — унищожен. Но Ноксиа измолила от него милост. Не само с думи. — Елейара погледна встрани, сякаш виждаше материализиран особено болезнен спомен. — Казват, че след това коленичила пред него и целунала самия Мрак. И той я пожалил.
Само че милостта на Тенебрил винаги има цена.

Мълчанието между тях тежеше като надгробна плоча.

— В замяна — продължи тя, — той поискал душата на Архаел. Да я претопи в огъня на сенките и да я направи своя. И още — детето им, щом се роди, да бъде обречено на Мрака. Навеки. 

Това съм аз. Плодът на мерзкия съюз на слънчевия властелин и тъмната слугиня. Сумрачница по рождение, обещана на Черния Господар още преди да поема първия си съзнателен дъх.

Елейара погледна към ръцете си. Кръвта по тях беше засъхнала, оставяйки червени линии като древни руни.
— Когато съм се родила, баща ми вече бил сянка-роб, пленен в дълбините на Ноарет. Солариан останал временно без водач. Впоследствие, на власт дошла вашата династия, а Тенебрил получил видение — кръв, багреща като зора  черното небе на Ноарет. Това било пророчество, че един ден ще господства над цялата земя чрез мен. Чрез дете, родено от Слънце и Сянка.

Гласът ѝ потрепери, за пръв път.
— Такава е съдбата ми, Мирандел. Кодирана в кръвта ми. Всяка моя битка е безсмислена, защото нося в себе си неговия печат. Където и да отида, Мракът ме следва. И живее, и върши делата си чрез мен.

Мирандел стоеше насред прашната улица, вятърът развяваше наметалото му.
Погледна я дълго — и отвращението на лицето му се смени с болезнена гримаса.
— И въпреки това… — каза тихо, — ти още се бориш. Не мога да те мразя затова. Но и няма да ти позволя да се предадеш.

Тя вдигна очи към него.
— Няма да се предам. Защото ако го сторя, той ще победи.
— Не само. — той поклати глава. — Ако се предадеш, ще отприщиш Мрака му и той ще го разпростре над целия Еларион. И светът ни ще потъне във вечна Тъма.  Можеш да предотвратиш края на света ни единствено, ако останеш  такава, каквато си. Двойнствена, противоречива, но непокорна.

 Елейара се усмихна с онзи тъжен, безкраен блясък в погледа.
— А може би точно така ще погубя така обичания от теб свят, Мирандел. 

 — Ако се изправиш сама срещу него. Но аз няма да те оставя. Свързани сме с теб, Елейара. За добро или зло — все още не зная. Но в последната битка, аз ще бъда до теб. Кълна се.

Вятърът премина през тях, носейки мирис на прах, кръв и далечно гръмотевично ехо.
А някъде далеч, отвъд светлината на двете небесни тела, в сърцето на Ноарет, Тенебрил отвори очи.

„Значи си си спомнила, Елейара… и вече не бягаш от това, което си. А значи, съвсем скоро ще се завърнеш у дома, при мен…“