Да довършим играта

Не можеш да ме забравиш? Знам. Незабравима съм. Веднъж влюбиш ли се в мен, ще ме помниш завинаги. И се питаш с какво съм по-различна от другите. Нека ти подскажа. Аз  създавам симфония там където липсват музикални инструменти. Защото те карам да чувстваш, въпреки че отдавна нямаш сърце. Нали така? Не. Извинявай, не съм права. Ти си от  безчувствените. Добре. Аз също. Едно на едно. Играем играта. Няма губещи, но няма и спечелили. Но сега сме квит, нали? Играта е жестока. Отнема ни всичко. Здравия разум, сърцето…и оставаш без чувства. Вече не живееш с такива. Вече не живееш. Само минаваш между хората, по-блед и от призрак. Сякаш са невидими за теб. Поглед. И мъглата изчезва. Поглед встрани. Отново се появява. Играта продължава с все същата сила. Но с различни правила. Сега шансът за победата е на моя страна. Но въпреки всичко се губя. В очите ти, в усмивката ти…и потъвам в океан от чувства, свиря  най-нежната симфония, на която съм способна. Умирам. Бавно и мъчително. Вече почти се удавих в океана…в шума на вълните намирам лек за душата си, но раната не зараства, а се разраства все повече. И изведнъж става огромна. Кърви…изсушава чувствителността ми, променя мисленето и поведението ми…Играта е към своя край. Вече съм почти мъртва. Да не повярва човек, че понякога и ние силните, и гордите, претърпяваме загуби. А ти? Спечели ли или също умираш?...