-         Колко струва този букет?

     Гласът, който напомняше повей на пролетен вятър в студения ден, извади момичето от вцепенението, в което беше изпаднало. Въпреки това, остана с наведена глава и промълви:

-         Левче, господине, заповядайте!

-         И защо да си купувам тези плевели?

-         Не са плевели, господине, това са...

-         Виолетки, хубаво. Хващам ги за виолетовото с два пръста и са до там. Как се казваш?

-         Аз... ъ-ъ Надежда.

     Смехът му я накара да вдигне глава. Той беше млад и красив, а усмивката му – лъчезарна. Нямаше ирония или злоба. Само искрена усмивка. Надежда се изчерви и отново наведе глава.

-         И на какво се надяваш, Надежда? Да не би да си решила да забогатееш с тези виолетки?

-         Не, господине, но съм гладна.

     Усмивката му помръкна. Не беше очаквал такъв отговор. Често минаваше покрай пазара „Георги Кирков” и се забавляваше с поведението на всички тези търговки, които предлагаха какви ли не стоки, измъкнали ги от кой знае какви складове и цветя, изскубани от земята направо с корените. Днес погледът му беше привлечен от скромното момиче, което стоеше някак настрани от тълпата. В нежните си, бели като сняг, ръце, тя държеше тези виолетови букети. Всеки от тях беше вързан с жълт, вълнен конец. Искаше му се да нарисува ръцете с крехките цветя в тях. Затова заговори момичето – да запечата в ума си картината, която го беше впечатлила толкова много. Последният отговор на Надежда, обаче, го накара да осъзнае колко незначителни бяха неговите нужди в сравнение с нейните.

-         Извинявай. Аз съм Борис. Говори ми на „ти”, моля те. Не съм никакъв господин. Колко букета имаш, Надежда?

-         Пет, господине.

-         Борис – поправи я той с усмивка. – вземи тези пари и продължавай да държиш виолетките, ако нямаш нищо против. Ела да хапнем. Опитвала ли си KFC.

-         Не съм, но, Борис... Ти ми даде десет лева, а аз нямам как да ти върна.

-         Нищо няма да ми връщаш. Ела да хапнем. Аз черпя!

     Борис се замисли колко важни бяха парите в живота на хората. Той не беше беден. Покойните му родители му бяха завещали достатъчно, за да не му се наложи да работи никога повече и той се отдаде на рисуването. От майка си и баща си беше наследил и човещината. Той не се възгордя и не забрави бившите си състуденти. Отвори собствена галерия и им помагаше да организират изложбите си там. Не им взимаше комисионна, а печалбите от собствените си картини даряваше на дом за сираци. Винаги, анонимно. Не му бяха нужни данъчни облекчения и му стигаше удовлетворението, че е помогнал на някого да се почувства по-малко нещастен.

     Увлечен в мислите си, Борис не забеляза, че Надежда не вървеше до него. Обърна се и я видя – едва ходеше. Лявото ù стъпало беше силно изнесено навън и накуцваше. Той спря, подаде ù ръка и те пресякоха булевард „Мария Луиза” бавно, с почти царствено спокойствие. Когато влязоха в закусвалнята, по лицето на момичето избиха две червени петна. Борис се усмихна и си помисли: „Само нежната, бяла кожа може да реагира така на смяната на температурата. Ех, Надежда, колко си красива!” Той я настани на една маса и отиде да купи храна. Когато се върна, остана очарован от изражението на лицето ù. Очакваше да види поглед на хищник, уловил плячка, при вида на толкова много храна, но Надежда приличаше на изящна статуетка, чието лице е застинало в съзерцание. Тя плахо вдигна очи и едва тогава Борис ги видя. Приличаха на бадеми – леко дръпнати в ъгълчетата, светло кафяви, събрали много горчилка.

-         Моля те, постой малко така, само да скицирам ръцете ти с виолетките в тях и после ще се нахраним.

-         Разбира се, Борис. Ти си художник, така ли?

-         Да, Надежда, рисувам. Ти си толкова красива, че...

-         Аз съм саката. Ти си първият човек, който намира нещо хубаво в мен от много години насам.

-         Няма да бъда, обаче, последният, ако ми позволиш да те рисувам всеки ден по малко. Не се притеснявай, Надежда! Виждам, че се срамуваш. Аз не правя актови картини. Искам да рисувам очите ти, устните ти, лицето ти... Разкажи ми нещо за теб.

-         Защо да те занимавам със себе си?

-         Защото си специална, защото ме интересуваш.

     Надежда се изчерви отново. Отхапа съвсем малка хапка, притвори очи, докато я преглътне и заговори.

...

     Аз бях весело и безгрижно дете. Играех много, а вечер мама ми разказваше приказки, докато аз заспивах в ръцете на татко. Обичах да се прибирам, защото един от двамата ме чакаше на вратата и ме вдигаше на ръце. Веднъж, обаче, нямаше никого в коридора. Влязох в хола и видях татко да спи на дивана, а мама да плаче, паднала на колене пред него. Едва когато тя извика: „На кого ни остави, любов моя? Как да те заровя в черната земя?” разбрах, че беше мъртъв. На другия ден го погребаха. Мама ме помоли да не ходя с тях, а да си мисля за татко само с добро. Останах сама у дома и си припомних как си играехме, как ме носеше на конче, как ми купуваше сладолед. Не исках и не можех да повярвам, че това нямаше повече да се случи. Та аз бях само на шест! Заплаках. Тогава вратата се отвори и много хора влязоха у нас. Започнаха да говорят, да пият, да ядат. Не виждах мама. Само непознати лица. Най-после вуйчо дойде при мен.

-         Къде си бе, заек?

-         Вуйчо, къде е мама?

-         Слушай, бебче, на мама ù прилоша и я закарахме в болница. Аз ще остана при теб, докато оздравее.

     Обаче, мама не оздравя. Този път бях на погребението. Спомням си бялото ù лице и цветята в ковчега, а после – как го спуснаха в земята. Още чувам как пръстта падаше върху капака. Мразех земята. Тя поглъщаше мама така, както го правеше ламята в приказките, които тя ми разказваше. Толкова се молех вуйчо да се превърне в смелия юнак, да извади сабята си и да победи ламята, за да ми върне мама. Той само ме хвана за ръката и ме отведе у дома.

     Грижеше се за мен, стараеше се нищо да не ми липсва, водеше ме на училище. Вечер си говорехме много, но той повече не се усмихна. Една нощ, тъкмо бях завършила гимназия, се събудих от шумен разговор, тропане на чаши и приглушена музика. Станах, както си бях – по нощница – и отидох в кухнята, от където се чуваха шумовете. Видях вуйчо да спи седнал на стола, с глава върху масата. Двама мъже, които не познавах, пиеха и си говореха нещо на висок глас. Когато ме видяха, единият от тях стана и мина покрай мен. Мислех, че отива на някъде, но застана зад гърба ми, запуши устата ми с ръка и ме повлачи към банята. Докато ме държеше, другият разкъса нощницата ми. Опитах се да го ритна, но той хвана крака ми за глезена и го усука. Толкова ме заболя, че загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, лежах на пода в банята. Кракът ме болеше, а всичко около мен беше в кръв. Извиках. Малко след това вуйчо влезе в банята. Не каза нищо. Само ме изми, облече ме и ме сложи в леглото. През цялото време плачеше. Когато ме зави с одеялото, той ме целуна по челото и каза: „Прости ми, че не те опазих, бебче. На тези двамата няма да им се размине. Ей там, отгоре на гардероба ти, съм скътал 500 лева. Ползвай ги, докато си намериш работа. Повече няма да се видим, защото след като се разправя с тези двамата, ще се предам. И не идвай в затвора – няма да приема свиждания. Нека изгния там, но ти ще бъдеш отмъстена. Не искам, обаче, да спираш живота си” Как ли не го молех да не прави нищо. Той само ме целуна и... повече не го видях.

     Така останах сама. Кракът ми не се оправи, защото се налагаше да бъде опериран, а аз не можах да събера пари. Опитвах се да си намеря работа, но на никого не му трябваше саката служителка. Говоря английски и френски, работя на компютър, но щом закуцукам, чувам: „Ще Ви се обадим допълнително.” Зная какво означава това. Започнах да оглеждам виолетки в саксии. Вързвам ги с конци от стари пуловери, за да изглеждат по-красиви. Рядко, обаче, продавам повече от два-три на ден. Вечер се грижа за една възрастна съседка, за да мога да си плащам сметките. Само че този месец дъщеря ù се върна от Франция и известно време няма да имат нужда от мен. Така казаха.

...

     Надежда замълча. Борис хвана ръката ù и я погледна в очите.

-         Надежда си. Ти си самата надежда! Зная, че не се познаваме, но ела у нас! Ще си помагаме и вече няма да ти липсват дом, храна, пари. Няма да ти липсва и обич, защото аз те обикнах.

-         Ти на мен ще ми помагаш, да. Как мога аз да ти помагам? Саката съм...

-         Това е поправимо. За да не ти пречи на теб. Ще ми помагаш при идването на чужденци в галерията. Ще ми помагаш у дома – друго си е жена да пипне. Ще ми позираш, за да те рисувам. А ако един ден ме заобичаш, ще бъда много, много щастлив.

-         Борис, аз... не зная... аз...

-         Не всички мъже са лоши, Надежда! Татко ти, светла му памет, е бил чудесен човек! Вуйчо ти също. Просто е бил слаб...

-         Не, не е това. Аз гледам и едно малко котенце.

-         Ако знаеш колко обичам котки! Да вървим, ще ти разкажа...

    И тръгнаха...

19.11.2009 г.