Да пием…!
Да пием за годината, която бавно, ала неминуемо загасва, да пием за всичките лоши преживявания през нея. Да пием, че да не се повтарят.
Една голяма чаша, моля. Хайде още половин после…
Половин залез, половин изгрев, щипка слънце, залято, обвито с облаци. Да пием за горчивия вкус на себеотрицанието, за псевдопатриотите, да пием за всичко, което отричаме и презираме, за всичко, което пренебрегваме и отбягваме, за всичко, от което се страхуваме, за всичко, което нападаме безпричинно, да пием!
Тост, моля, тост, някой иска ли да започне? Смятам, че всеки човек трябва да вдигне поне един такъв през живота си.

- Ти какъв си?
- Е, какъв да съм, човек съм.
- Ама какъв човек точно?
- ЖИВ!
- Живееш или дишаш, или дишаш и живееш? Има разлика, сигурен съм.
- Знам ли… Заблудата е първият предвестник на смъртта.

Да пием за смъртта, казва той, Човекът, вдигнал високо чаша червено вино. Вино, отрова, вино, отрова или просто безпредметна игра на руска рулетка? Няма значение, слушаме сега, защото тостът още не е свършил. Аленият цвят проблясва на бледата светлина и всички виждат желаното вътре. Смърт, живот, любов и приятелство, и успех, и кариера, и много, ама наистина много пари. После не ги слушайте като разправят, че цветът на парите бил зелен. Чисто червен си е, тези, които ги печатат, са далтонисти, или цялото земно кълбо е побъркано, вероятно и двете. Но едно е сигурно. Парите са кървавочервени – и лъхат на омраза и на богохулство, и на саможертва, и на пари.

- Да пием! (мехурчета кръв се надигат). Да пием за всички гимназиални любови, които така и не свършиха както ги бяхме запланували. Да пием за плана на любовта, за нагласените морални ценности, да пием! За платените безплатни минути по празниците, за промоциите по магазините. За фалшивите костюми, маски и лица. За фалшивите и безвкусни очи, шарещи безцелно по стените. Да пием за изхабените нерви и за всички онези, които ги късат всеки ден. За всички онези пъти, когато любовта си отива, без да ни предупреди и ни кара да се съмняваме в самата екзистенция. Нека пием за всичко преходно, за всичко, що тече и отминава. За ладията на живота, за вечният кораб, за тези, които плават, вместо да плуват срещу течението. Да пием за седемте смъртни гряха, префасонирани в модерното време.

Мехурчета кръв, преливащи чашата. Безизразни лица. Студени очи и замръзнали усмивки. Скули, изваяни като на статуи. Ще ме потърсиш ли, ще ме намериш ли, тъжно пропява чашата. Още кръв – и приятелска, и вражеска, така е сладка – на вино има вкус, само дето на външен вид още прилича на телесна течност, но нищо! Ние сме над тези неща, ние търсим вътрешната хубост и доволни ще изпием чашата на смъртта, чашата на живота, чашата на света. Ще ги смесим едно хубаво, пък каквото ще да става, всичко по силите си сме направили.

- Ти човек ли си?
- Човек съм …. Май.
- Защо?
- Е, виж, това не знам.

Счупена чаша и хиляди отломки. Отломки на загубени светове, крещящи с призрачен единен глас, проклинайки свободата и независимостта. Търсиш себе си, намираш безплътен призрак. Отломки на Стария Свят, протягащ жално длани – отломки на отровата, пъплеща от него. Ела, ела да ти дам малко от своето вино, шепне Старият Свят, отивай, човече! Отивай, влизай смело във вълните, нагълтай се с пясък.

- Човек ли си?
- Какво съм. Би трябвало… Но и аз не знам.

И мирише на отровата н стария свят. Парчетата от Новия падат, после се връщат отново, като във филм на забавен каданс. Повторението – утре вечер, има време, но главната емисия е най-сладка.
Кап, кап, кап, капят тихичко счупените стъкълца. Падат в чашите вино и нищо – неподозиращата публика ги поглъща като жадувани хапчета Ксанакс. Или не ги забелязва. Е, разни хора, разни идеали.
Струните на любовта болезнено се оплитат една в друга, търсят красиви небеса под мрачното небе. Лъч слънце, тонове облаци. Скъсани връвки, отчаяно търсещи се, полъх на вятъра, неуловим. Красиво тяло, удавено в река от златни листа. Човек. Все прости нещица.
Свършва представлението, остават само червените петна разлята течност по масите. Но сега няма кой да ги види. А е жалко, жалко, защото далеч от зорки очи, са показали истинския си характер – кръв, кръв, кръв, направо вонят на мръсна кръв.

- Човек ли си, или не си?
- ОПИТВАМ СЕ ДА БЪДА!

Каза Човекът на хората.