Прозирни мечти и копнения кацаха като пеперуди по люляка... Нежно белите цветчета закачливо галеха тънките ръчички, които се стремяха към съвършеството им... Уморена от тичане, тук сред гордо изправените мраморни кръстове, тя намираше успокоение...
Нежното приласкаване на люляка я караше да забравя за попиващата в рохката пръст тишина... Не се страхуваше от сенките, от пълзящия по земята хлад...
Идваше тук, когато за пореден път като трън в душата и се забиваха хорската злоба и лицемерие... Зад мрамора те вече бяха усмирени, загърбени и опростени...
Мислеше за хората, за всички тези, които с насмешка поглеждаха на изгорената и дясна половина от лицето... Физическата болка отдавна бе изгубила значението си... Опитваше се да не мисли за нея, за пожара и задушилия мечтите и дим...
Само като плесници болезнено я зашлевяваха думите им... Децата я гонеха от игрите, възрастните я избягваха като прокажена... А как и се искаше просто да видят зад белега... Да докоснат пеперудената и душа... Да ...