Да се пречистиш в капчица роса...
Прозирни мечти и копнения кацаха като пеперуди по люляка... Нежно белите цветчета закачливо галеха тънките ръчички, които се стремяха към съвършеството им... Уморена от тичане, тук сред гордо изправените мраморни кръстове, тя намираше успокоение...
Нежното приласкаване на люляка я караше да забравя за попиващата в рохката пръст тишина... Не се страхуваше от сенките, от пълзящия по земята хлад...
Идваше тук, когато за пореден път като трън в душата и се забиваха хорската злоба и лицемерие... Зад мрамора те вече бяха усмирени, загърбени и опростени...
Мислеше за хората, за всички тези, които с насмешка поглеждаха на изгорената и дясна половина от лицето... Физическата болка отдавна бе изгубила значението си... Опитваше се да не мисли за нея, за пожара и задушилия мечтите и дим...
Само като плесници болезнено я зашлевяваха думите им... Децата я гонеха от игрите, възрастните я избягваха като прокажена... А как и се искаше просто да видят зад белега... Да докоснат пеперудената и душа... Да я приемат... Да я разберат... Да я обичат...
Тук срещаще преминалите в печал, суета и дребнавост... Пречистваха ли се всички, които си тръгваха от земята?...
Искаше и се и на нея... Едно пречистване... Да имаше роса, която можеше да измие натежалите от калта пеперудени крила...
Минаваше покрай кръстовете, сякаш за да поговори за последно със сенките... Подаваше им по едно люляково клонче и ги изпращаше с натежали очи...
- Ще се видим пак, нали? Само да се пречистя и аз!... Ще дойда! Да! Когато намеря росата!...
До един от кръстовете бе коленичил млад човек, който, без да иска, бе чул обещанието й...
- На кого говориш? - питаше той. - Те не те чуват!
- Чуват ме! - каза набързо тя и подмина коленичилия.
- Какво търсиш тук? - тихо изрече след нея той.
- Мир... Пречистване... Роса...
Младежът я гледаше объркано. Не разбираше налудничавите и думи.
- Какво е това на лицето ти? Заради него ли се криеш? Не бягай! Почакай!
- Не се крия! Тук има това, което търся цял живот!
- Смъртта ли?
- Не, мир!... Тук никой не пита какво е това на лицето ми!... Те се смиряват, забравят жестокостта си, стават по-добри!... Мир!... А ти какво правиш тук?...
- Търся частица от сърцето си!
- Тя не е в пръстта!... Ветровете я отнесоха... Тя е в ония капчици роса, които ще окъпят утре люляка... Да, онази роса... частицата от сърцето ти е вече в слънчевия лъч, който ще изгрее утре... Радвай се, че имаш тая роса, която ще те пречиства, ще те усмирява, ще те прави по-добър... Аз не съм я открила... Защото бягах...
- Защо не се спреш? Виж, съмва се... Нека аз ти откъсна едно клонче от люляка... Виж как блестят цветчетата... Пречистени са.
- Да... росата!...
© Петя Стефанова All rights reserved.
