Понякога се събуждам нощем и търся едни светли очи сред мрака в стаята. Понякога се сгушвам като дете между възглавниците, както се сгушвах в теб. Понякога си тананикам онази мелодия, която свиреше, преди да заспя. Понякога си спомням с тъжна усмивка за теб. Когато си тръгнах, не бях готова да те оставя, затова взех  малко от теб за из път. И скрих това парче обич, ей тука, отляво, във малкия джоб на вехтата риза, за да топли измръзналото ми сърчице. Тръгнах на път съвсем сама и боса, тръгнах без посока, само с парченцето обич в левия джоб. Падах, доста пъти падах по каменистата пътека. Плаках, толкова пъти плаках безутешно, прегърнала някой изстинал спомен. Но отказвах да се върна в ония топли прегръдки, дето ме караха да се чувствам жива. С черни акварели заличавах твоя образ и на инат закопчавах оня джоб с парченце от теб. Признавам си - толкова пъти исках да изкрещя, че за мене само ти си животът, но прехапвах устни до кръв и се заставях да мълча. И тоя сподавен вик ме раздираше отвътре, прогаряше ме и в пепел ме превръщаше. Но мълчах, мълчах от страх. Страхувах се, че няма да ме разбереш, че ще се изсмееш и ще ме оставиш разбита, кървяща. И тръгнах. Да, от страх си тръгнах. Аз просто избягах. Но сега се връщам. Връщам се скована от студ, с изранени нозе, зачервени от плач очи, с раздърпани, окъсани дрехи, мръсна и чорлава, с треперещи ръце, в които стискам парченцето обич. Седя тук на прага ни. ЩЕ ме приемеш ли отново?