Да си тръгнеш на инат
Понякога се събуждам нощем и търся едни светли очи сред мрака в стаята. Понякога се сгушвам като дете между възглавниците, както се сгушвах в теб. Понякога си тананикам онази мелодия, която свиреше, преди да заспя. Понякога си спомням с тъжна усмивка за теб. Когато си тръгнах, не бях готова да те оставя, затова взех малко от теб за из път. И скрих това парче обич, ей тука, отляво, във малкия джоб на вехтата риза, за да топли измръзналото ми сърчице. Тръгнах на път съвсем сама и боса, тръгнах без посока, само с парченцето обич в левия джоб. Падах, доста пъти падах по каменистата пътека. Плаках, толкова пъти плаках безутешно, прегърнала някой изстинал спомен. Но отказвах да се върна в ония топли прегръдки, дето ме караха да се чувствам жива. С черни акварели заличавах твоя образ и на инат закопчавах оня джоб с парченце от теб. Признавам си - толкова пъти исках да изкрещя, че за мене само ти си животът, но прехапвах устни до кръв и се заставях да мълча. И тоя сподавен вик ме раздираше отвътре, прогаряше ме и в пепел ме превръщаше. Но мълчах, мълчах от страх. Страхувах се, че няма да ме разбереш, че ще се изсмееш и ще ме оставиш разбита, кървяща. И тръгнах. Да, от страх си тръгнах. Аз просто избягах. Но сега се връщам. Връщам се скована от студ, с изранени нозе, зачервени от плач очи, с раздърпани, окъсани дрехи, мръсна и чорлава, с треперещи ръце, в които стискам парченцето обич. Седя тук на прага ни. ЩЕ ме приемеш ли отново?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Амбър Всички права запазени
