Да виждаш със Сърцето

Беше време, когато нямаше ни интернет, ни дискотеки, ни някакви по-особени забавления.. Това, което се случи, беше в едно забутано село преди мнооого години. Ще ви го разкажа тъй, както на мен ми го разказа бай Иван, дядото на Ставри - внук му, който го разказал на буля Евдокия, а тя на вуйната на жената на дядо Иван. А жена му... то се знае. На всички. За Момчил става въпрос. Единствен син бил. Гледали го като писано яйце. Все у момите се въртял, но мома трудно прихващал. Инак, работливо било момчето, харно. Веселяк бил, пълнил душите на всички по седенки и беритби. С жените само не му идело отръки. Не можел ги разбра и туй то. Уж правел всичко каквото трябва, ама... ей тъй на, на кутсуз му идело винаги. И с тази нещо не му провървя.

С Маргарита де, дружбата им беше няколко месеца вече. Хората в селото се подсмихваха, амен - амен да ги оженят вече, когато тя го поля със студена вода, скри се у тях си и дума никому не обели. Поболя се този ми ти Момчил. Помръкна сякаш. Усмивката му изчезна, по седенки не ходеше, по беритби не пееше. У селото имаше една циганка. Тогава още врачки не знаеха, съдилища нямаше, при нея всички ходеха акъл да вземат. За болка и за радост.

Карамфилка се казваше, на края на селото живееше и не всеки приемаше. Престраши се Момчил. Отиде. Първият път не му отвори. Вторият път нарамил армаган отиде. Пак не щя. Не се отказа той. Трети път отиде.

- Карамфилке ма, моля ти се, отвори. Въздух ми не стига вече.

Помощницата й го пусна. Приведе го през китната градинка натъкмена с шарени китки и подправки. Склони глава той и мина през ниската порта, прекръсти се три пъти и сърцето му се изпълни с надежда. Влезе при Карамфилка. Беше седнала по турски на един миндер с шарена покривка. Зад нея икони, икони. Безброй. Свещичка гореше винаги близо до нея. Сляпа беше тя. Със сърцето всичко виждаше.

- Ма не се отказа ти, а? - почна го тя.

- Не можех, Карамфилке. Обичам я.

- И що иска тя? Тая ми ти Маргарита, а? Защо мълчи таквазе?

- Не знам, Карамфилке, затуй при тебе съм дошъл, да помагаш да се сберем отново.

- Откога мълчи тъй?

- Три месеца вече.

- Три месеца?! И ти чак сега ми идеш? Закъснял си!-отряза го тя.

- Идвах, Карамфилке, но ти не отваряше.

- Не те чувствах - каза тя - ей тука не чувствах - посочи гърдите си. Една жена щом млъкне веднъж тъй, значи много зор е видяла от тебе. Трудна работа е туй. Скъпо ще ти струва. Иди си сега и се върни, най-милото си ми донеси. Тръгнал си Момчил. С приведени рамене, омърлушен и тъжен се прибрал. Мислил, мислил, кое е най-милото му и след няколко дни затропал пак на вратата ѝ.

- Какво си ми донесъл? - попитала Карамфилка.

- Земя имам, китна, плодородна. Добитък 600 глави. Ще ти ги дам. Друго нямам. Засмяла се Карамфилка.

- Не ти ща имането. Върви си.

Тогава цялото небе се стоварило върху него. Загубил той всякаква надежда. Прибрал се вкъщи и си напълнил кана с вино. Пил, пил, а пред очите му все Маргарита. С лице бяло като утрин. С коси черни като гарван. А очите ѝ, сякаш нож, режели го право в сърцето. Виното смелост му дала. Тръгнал при Карамфилка посреднощ.

- Карамфило, отваряй! Ще ми кажеш как да я върна, инак ще те запаля! - викал той. Усмихнала се Карамфилка. Скокнала като младо булче, отворила му, сякаш това само е чакала...

- Обичаш ли я?

- Много!

 - А каза ли ѝ?

- Не.

- Не те обича вече тя. Забравило те е сърцето ѝ.

- Какво говориш ма, лъжеш! Всички цигани лъжат! Пуста да опустееш дано, бял свят да не видиш!

Изпратила го помощницата ѝ. Заключила три пъти вратата. Върнала се при Карамфилка и с тъжни очи я попитала:

- Защо каза тъй на момчето ма? Не виждаш ли, обичат се двамата?

- Тииии в мойте работи глава не тургай -ядосала се Карамфилка - Обичал я той!

А не знае какво да прави, а? - засмяла се тя силно - Сълзите си изплака Маргарита, а той мисли, че дъжд вАли. От глава я обича той, не от тука! - ударила се тя в гърдите.

- Добре де, защо така го излъга? Защо го рани така? - не отстъпвала помощницата.

- Любовта влиза през болката. Трябва да боли, ма много силно да боли, та белким разбереш себе си ли обичаш повече ил другия. Айде отивай да спиш сега. Виж кое време стана! Ей, сега ще запее петела.

Заболя го Момчил. Много го заболя. Не можеше да повярва, че неговата Маргарита вече не го обича. Спомняше си всичко, което му беше казвала. Тихите вечери, когато потни в хамбара се търкаляха върху сеното. Как чистеше изсъхналите тревички от косите ѝ, а все в очите ѝ гледаше. И в устните. Как щеше да живее без нея? Въздух не му стигаше. Не. Не може да е вярно! Карамфила лъже! Може на другите да познава, но на него не можа. Знаеше той как го обичаше Маргарита. Нямаше свян за нея, ни гордост, ни сметка. Всичко му даде тя! Всичко. И като каза всичко, за себе си се сети. Какво ѝ беше дал той? Все се измъкваше, на улав се правеше, момите по седенки закачаше, а тя скачаше и дома се прибираше. Тогава сърцето му се пълнеше с кеф. Щом я болеше и ревнуваше, значи го обича. Ходеше като напет петел помолен за разплод. Сега я разбра. Сега. Като я нямаше вече. Ядоса се той! Почервеня! Излезе навън въздух да подиша. Огледа къщата си. На три етажа беше. Земя, добитък, всичко си имаше. Плювна! Не струваше и грош без нея! Край! Утре ще отиде в тях, реши той. Ще отиде и ще се разберат. Всичко ще бъде както преди. Успокои се тогава Момчил. Въздъхна няколко пъти и с усмивка заспа. На другия ден се приготви. Обръсна се. Контра си тури. Подвикна на старата си майчица най-бялата риза да му донесе. Облече я той, изпъчи гърди и викна: Маргаритоооо, дръж се! Идвам! Подвикна той пред портите й. Вика, един път, втори път... Излезе майка ѝ.

- Що дириш ти тука бре? От кой камък изпълзе, гадино проклета?

- Пусни ме, майко! За Маргарита съм дошъл!

- Майка ли?! Майка викай на майка си! Няма Маргарита тука за тебе! Друг ще я вземе! Пръстен ѝ донесе!

- Пръстен ли?

Блъсна портите Момчил. Втурна се към къщата. С един ритник отвори вратите и право при Маргарита.

- Маргарито? Къде си? - викаше той - Дошъл съм тебе да взема!

Влезе в нейната стая. Запъхтян и червен, а сърцето му бумти, та се не търпи. Спъна се сякаш о прага ѝ. Приклекна, краката не го удържаха. Седнала беше тя на стол до масата. На другия стол Радой от горната махала. А на масата пръстен лежи. Блести такъв, сърцето му поряза. Маргарита в земята гледаше. Главата си дори не вдигна. Ръката си протегна. А тя като лист трепереше. Пръстена взема. На пръста си го надяна. Сълзата й падна. Изгори го. На стената се опря Момчил. Кръвта му играеше. За малко да хване Радой с един замах да го размаже, ама... устата му тъй пресъхна... Разлюля се целият. Свят му притъмня. Обърна се. И навън проходи. Тук историята свършва. Никой не помнел какво станало после. Казват само земята на две се разделила. В една бразда като буквата М. Два върха, хем разделени, хем свързани. Оттогава някои хора се раждали с буквата М на ръката. Те можели за двама да обичат. А останалите, че могат, не знаели. .....