8 min reading
Сънуваше Мито. Пламъкът любеше медените тасове и сахани. Като обичана жена, медта стенеше, разнежена. Че и в съня се иска майсторлък, да запаметиш цвета и силата на огъня и да ги пренесеш в делника. Разгори ли се като страст, огънят опожарява дланите... А калайджията Мито го укротяваше с погалване, за да не горят съдовете.
Излизаше на ранина, когато слънцето будеше птици и хора. А нощта бе посипала земята с вишнев цвят, крехък като пух. Така и времето разсипва съществуването...
Мито се навеждаше и загребваше рохка пръст, по която личаха росни сълзици. Обичаше аромата на пролетна трева и вишни. В гърдите му затреперваше вълнение. Под посивелите му вежди заблестяваха очите му. Той бе от хората, които всеки ден се удивляваха на живота. Всичко за тях е ново - и болката, и радостта. Така разнасяше и калая, с треперлива обич по живеенето... Въпреки идващата старост.
Сядаше под вишната. Загледан в кафеничето на огъня, изчакваше и стопанката да посрещнат новия ден. Скоро на прага излизаше Весн ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up