8 min reading
Мълчеше Даница, като утринна звезда по несъбудено небе. Рано бе познала самотността. Животът я бе погълнал и асимилирал в недрата си. Оголяла бе като поле... А какъв ли бе онзи цвят на огъня, който изпепелява човешкото време? Тъмен като вишна или ален като кръв...
Та и първата кръв, която я посвещаваше на живота, на света на възрастните, я уплаши. Че който е живял със смъртта, не познава друго, освен нея. Сви се, не излизаше да нагледа огъня. Сънуваше. Ясна я викаше на портичката. А в шепите ù слънцето, приличаше на копринено влакно. Че стиснеш ли по-силно юмруче, влакното реже дланите. И през прорезите кръвта изстива. А после идва забравата. Засяда като сух хляб и дълго не можеш да поемеш дъх...
Мито и Весна посадиха вишна, за да напомня на Даница за родния дом, но момичето оставаше все така затворено като пясък в мидена черупка. Мито пак лееше калай, но сякаш със смъртите, които срещна, все повече се вкопчваше в оставащото земно време... Гостуваше му се.
От Шумен пристигна арменката ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up