Даница - II глава
Мълчеше Даница, като утринна звезда по несъбудено небе. Рано бе познала самотността. Животът я бе погълнал и асимилирал в недрата си. Оголяла бе като поле... А какъв ли бе онзи цвят на огъня, който изпепелява човешкото време? Тъмен като вишна или ален като кръв...
Та и първата кръв, която я посвещаваше на живота, на света на възрастните, я уплаши. Че който е живял със смъртта, не познава друго, освен нея. Сви се, не излизаше да нагледа огъня. Сънуваше. Ясна я викаше на портичката. А в шепите ù слънцето, приличаше на копринено влакно. Че стиснеш ли по-силно юмруче, влакното реже дланите. И през прорезите кръвта изстива. А после идва забравата. Засяда като сух хляб и дълго не можеш да поемеш дъх...
Мито и Весна посадиха вишна, за да напомня на Даница за родния дом, но момичето оставаше все така затворено като пясък в мидена черупка. Мито пак лееше калай, но сякаш със смъртите, които срещна, все повече се вкопчваше в оставащото земно време... Гостуваше му се.
От Шумен пристигна арменката Манушак, главната тъкачка на килимарската работилница. Наемаше жени за тъкачницата. Видя Даница, под вишната, и я покани със себе си. Девойчето кимна с одобрение. Работата щеше да разсее самотата, която на талази пълнеше очите и...
Заминаха. В приземния етаж на стара постройка, бе тъкачницата. Дървени въртележки размотаваха гранките. По здраво закрепените станове се изпъваха тъканите. Нишките им се редяха като войници в прави редици, затегнати от кросното. Зъбати гребени притискаха вътъка, който се преплиташе в основата. Боите на килимите искряха. Стилизираните жълти цветя, които се сгъстяваха под ръцете на едно от момичетата, напомниха на Даница жълтите слънца по бащината стомна, както и онова голямото слънце, което се побираше в шепа на дете...
По-старите тъкачки гледаха неодобрително новите. Че занаят не се дава. Краде се. Само Флора, няколко години по-голяма от Даница, вземаше под опека новодошлите. Бе некрасива, леко прегърбена, но трудолюбива. Показваше им как да намотават прежда по китките си, и с каква сила да забиват гребените, така, че тъканите да заздравяват. Флора се държеше приятелски и с Даница. Защитаваше я и поправяше, ако момичето сгрешеше. А Даница притискаше нишките с обич. Като разнищени огньове ги приласкаваше... Да овладееш едно изкуство, е да осъзнаеш силата на обичта към това, което вършиш. Все едно да укротиш или разпалиш огън...
Дъщерята на калайджията, се страхуваше от опитомяването. Чувствата ù бяха неокосени ливади, под които лежат мъртви. Защото всяко приятелство, рано или късно, се стопява като лъч през шепа... Да приемеш някого, е все едно, да се учиш на болка пак и пак...
Манушак харесваше работа ù . Пращаше с писма впечатленията си от момичетата, до собственика на тъкачницата, едър французин, с тъмни гъсти вежди. Господинът дойде да нагледа работа им, поиска да вземе Даница със себе си. Тя остана няма като черно-бяла фотография. Знаеше, че там, където цъфтят родните вишни, има и огън, по който разбираш сърцето си...
През лятото на 1937г, когато царица Йоанна роди, тъкачките заработиха по килим за наследника. Конците им бяха груби, неподходящи за царчето.
Манушак повика Даница и Флора. Заминаха за силистренския, манифактурен дюкян на брат и Жирайр, където имаше платове, конци, копчета, железария, сапун, сол, най-потребното.
-Какво те води насам, теменужката ми? – попита застаряващият търговецът, който обичаше да превежда името на сестра си.
Виждаха се рядко, не си и говореха. Като деца, избягаха през една горичка от кланетата. После пътищата им се раздвоиха. На Жирайр му се роди момче, а Манушак бе многодетна майка на дъщери - тъкачките...
-За подаръка. Копринени конци трябват... - каза Манушак и представи Флора и Даница на брат си.
Жирайр знаеше , че и по коприна да стъпват хората, те все са диви животни, с вълчи усти...
-Ще те захапят! За нищо хабиш децата... - каза търговецът и посочи момичетата.
Манушак взе конците и с горда крачка се отправи към пощенската кола. Даница се усмихна, смутено на Жирайр и настигна главната тъкачка. На прага момичето се сблъска с млад мъж, но от притеснение видя само върховете на лъснатите му с вакса, обувки.. Успя да чуе само „купихме го”... Че хората биха купили и буцата кал, от която са направени. Плашеше се от покупко-продажния живот на градските, от безбожието им, от заучените им емоции...
А мъжът, бе синът на търговеца – Вахан. Бе купил къс земя в полуопустяло, някога населявано от мюсюлмани, силистренско село Стан, където строеше къща с дюкян, по-късно канцелария и обор за коне. А там пъстрееха нивята и полята като влакна на черга. И слезеше ли слънцето от облаците, първо посядаше на къщния праг, дето разпилени осъмнаха Вахановите ризи, с ножица рязани от невярната му жена. В румънско иди я търси. Там избяга,че я задуши селото. Слънцето поклащаше глава и залязваше, така както залязват надеждите…Оставаше светлината на белите свещи, да води душите на селяните до първи петли...
Вахан имаше чираци, които работеха по нивите му. Един от тях, Кан го викаха, си открадна жена и я скри на тавана на къщата.
-Какво си направил, Кане? Ще я търсят! - питаше го, неодобритрелно Вахан.
-Откраднах си щастие! И да дойдат да си я искат, моя си е. Ето, тук!-Кан заявяваше гордо и посочваше сърцето си.
А Вахан сякаш никога не бе имал смелост да заяви “мое си е”, да бяга след щастието, па макар и да улови крайчеца на крилото му. Когато жена му си отиде, коленичи сред разхвърляните парчета плат и дълго гледа в прашната пътека, която се виеше отвъд брезовата гора, та чак в румънско. Бе опънал в душата си щит за чувствата. Вахан бе някак студен, на пръв поглед деспотичен, сякаш само към земята не бе безразличен...
След подписването на Крайовската спогодба от 1940 г., се отвориха Тулча и Бабадаг и от Южна Добруджа запристъпваха емигранти. Станаха собственици на пустеещите турски земи в Стан. Оформяха се добруджанска и македонска махала, но заради липсата на училище, а и план за електрификация, повечето се разселиха в околността … Че животът е готовността да пътуваш , да тръгваш, да търсиш, да се завръщаш. И в тези тръгвания и връщания, да губиш, но и да печелиш по нещо за себе си. Да надграждаш...
Тракането на стана унасяше Даница. Разресани, влакната се опъваха като жили. Рехежа мислите й, сетивата и... От коприненото платно, я гледаха благите очи на дете. И сякаш слънцето поспираше във вселените, които примамливо искряха в тях.В шепите му белееше клонка люляк, посребрена от росата. А времето е пепелището, на което изтлява невинността, приятелството, копнежите...
В неделите, Даница се връщаше под вишната, с нарязани от коприната длани. Весна ги обливаше с вишновка и ги целуваше, сякаш за да ги пречисти... А Мито я приканяше към огъня за свещенодейство...
В края на лятото на 1942г., когато птиците се нанизваха по жиците като броенични зърна, а светът се клатеше от топовни гърмежи, в тъкачницата пристигна Вахан. Дойде да съобщи на Манушак за болестта на баща си. Поспря да погледа люляковата клонка в ръцете на детето, на платното, което тъчеше Даница. Понякога и студените, търсят себе си в нечии очи - небе. Погледът на Вахан полази като пламък по гърба, вряза се в тила на Даница, та чак я заболя. Момичето се обърна, сякаш да прогони нахлулият през отворения прозорец вятър. Замря. Онзи, който купуваше буци кал да вае съществуване, се взираше в нея. Страните му бяха покафенели от полския вятър и слънцето. Очите му напомняха на луни по пълнолуние, някак живи и вечни. Хората, които бе срещнала и изпратила, Даница носеха отпечатъка на смъртта, на свършека, на войната, но мъжът на среща ù, бе останал незасегнат. Сякаш с земната пръст, полепяше по себе си безсмъртие...
-Какво искате? Буците ли свършиха ... – попита неопитомената.
-Понякога слънцето поспира и се крие от света... Уморихме го!- каза Вахан взрян в килима, после отмести поглед в сърнените зеници на Даница.
-И то умира, господине! Стиснем ли го в шепа... – каза тихо Даница и продължи да затяга нишките.
А Вахан остана загледан в нея сякаш му се искаше да извика „остани”. Неволно разтвори длан и се загледа в плетеницата върху ръката си. Всяка среща и разминаване са отпечатъци върху дланите, парят или изгарят сетивата...Да преминеш покрай топлината, е все едно да се обречеш на вечно взиране в угаснала жарава ...
Даница замина с Манушак, да се сбогуват с Жирайр. Под мишница понесе и килима с люляковото дете, че царчетата благодарят и после захвърлят подаръците. А умиращите се хващат за краищата на тъканото, сякаш за да издърпат нишките на живота...
Като прясна къртичина, пръстта прегръщаше Жирайр, докато Вахан, коленичил, гледаше отвъд брезовата гора, сякаш събираше парцалите от собствената си душа... Даница протегна длан, едно копринено влакно белеше на слънцето. Бог прощава на мъртвите, а живите ловят живота с копринени примки... С влакното момичето привърза ръката си за Вахановата. Че и тихият огън, с пламъци гравира клетви за вярност пред съществуването...
Даница сподели с Вахан самотността си. Роди му две деца и едва тридесет годишна, напълнила престилката си домашни курабии и обич, заболя. Седна на слънчевата люлка, която и спусна Ясна. Двете момичета се затичаха по облаците. Даница забрави да се върне... Че тръпчива като вишна, е самотността, неидването, забравата...
Заради липсата на план за водоснабдяване до 1960г., селото се разтури. Жителите му трайно усядаха в други села. Последни тръгнаха Вахан с децата, руснакът Фьодор с възрастната си майка и полуслепият Адем ходжа.
-Живи да преминете отвъд! Пътят ми е само връщаше. Ще остана, че скоро ще си ида...- твърдо каза ходжата и седна, уморен в тревата, от ляво на пътя.
Едното от децата, скъса няколко вишни от близкото дърво. Пусна ги в шепите на стареца... С нескрито любопитство, момченцата се обръщаха към забравения, докато не го изгубиха.
-Тате, - каза по-малкото – ако ти се умориш по пътя, ще събера клечици за огън, да ти е топло, докато се върнем...
Вахан се усмихна. Разроши гальовно косата на малкото. Прегърна двете момчета през вратлета и се загледа отвъд брезовата гора. Към бъдещето...
© Петя Стефанова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Нина, здравей!<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1278147879.html"><img src="http://s20.rimg.info/0fe898d0a71945e8a0cdd12627b409ad.gif" ></a> <a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-57432999.html"><img src="http://s.rimg.info/519f3d40ba229eb9be499e13eba22e11.gif" ></a>
-
Благодаря за пожеланията, Веси!
Спокойна нощ на всички! -
Елена, благодаря за прочита!
-
Прикрасена разказвачка си.Вмьква6 увлича6, завладява6.Браво!
-
Дали съм мъдра? Едва ли! Просто, за да дам живот на героите,на местата, на случките, разравям онова, някак съвършеното, което ми се иска да има в човешката природа...
-
Възхищавам ти се, и се чудя, и няма да спра да се чудя, от къде толкова мъдрост в такова младо създание...
Прегръдки, слънце!
-
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-1275361095.html"><img src="http://s20.rimg.info/98d5daa559350a6dc1f2aaf7858540a0.gif" ></a>
Усмихнат ден на всички! -
<a href="http://smiles.33b.ru/smile.156461.html" target="_blank"><img src="http://s19.rimg.info/43a0c68a42ec3d95215dce0db3774a4d.gif" border="0" /></a>
-
Много време мина от последната ни среща в сайта, Васко! Радвам се за светлото ти присъствие на моята страничка!
-
Успях досега да прочета само няколко от новите ти разкази, но ще прочета в следващите дни и другите. Пишеш все така увлекателно и с много мъдрост. Поздрави, Петя!
-
Петя,трогваш ме!
-
Талантлива си, спор няма!
Прехвърлих се там, съпреживях...
Стискам ти ръка, адашката ми! -
Радва ме,че написаното е достигнало до вас!
-
по човешки тъжно, трогателно...силен разказ
приказно пишеш и истинно, мила Петя...
сърдечно.. -
Подарявам ти го,Ив...И прегръдка на всички за съпричастието!
-
А Вахан сякаш никога не бе имал смелост да заяви “мое си е”, да бяга след щастието, па макар и да улови крайчеца на крилото му. Когато жена му си отиде, коленичи сред разхвърляните парчета плат и дълго гледа в прашната пътека, която се виеше отвъд брезовата гора...
Мой си е този откъслек от текста, петинко. Със сълзи в сърцето: Барона -
-
Поздрав!
-
Доче,Донко,Кръстина,Силви, радвам се, че споделихте моя свят...
-
Много ми хареса, прочетох с удоволствие!
Поздрави за талантливата авторка!
БЪДИ! -
Много хубав разказ, чувството е несравнимо.
-
"Да овладееш едно изкуство, е да осъзнаеш силата на обичта към това, което вършиш. Все едно да укротиш или разпалиш огън..."
Овладяла си го... По-красиво описана човешка тъга отдавна не бях чела.
-
Рени,Светле,Гале,благодаря ви момичета за прочита!
Като напев е всяко същестуване... -
Поздравления, Петя! Много ми хареса разказаното от теб. Като напев е, приближава се, отдръпва се, оглежда се в очите на читателя, за да го "помири" с пътищата в душата му... Сърдечен поздрав!
-
И втората част е пак така прекрасна, както и първата! Ужасно талантлива си, със златно перо!
-
Благодаря за отзива, слънце!Не знам до колко съм овладяла разказването, но нали знаеш, че когато пиша съм по-силна...
-
"Да овладееш едно изкуство, е да осъзнаеш силата на обичта към това, което вършиш. Все едно да укротиш или разпалиш огън..."
След този цитат виждам, че ти си овладяла едно рядко изкуство да оставиш в душата на всеки един твои читател едно късче от истинска човечност, която той да носи дълбоко в себе си, за да оцелее.
Благодаря ти за един истински миг! -
Илко, благодаря за прочита! Доколкото забележката за граматическата неточност на текстта, приемам я.Малко ме е срам, че има нередност от пунктоационна гледна точка... Но всяка чернова преминава през публикуващ редактор, там трябва да се изглади
-
Благодаря за хубавите думи, мила Веси!
Това е родова история, с променени имена , но с почти запазени събития. Когато пиша, аз спирам при моите герои, виждам ги, все едно съм близо до тях...Усещам ги! -
Благодаря за подкрепата ви!
-
Прочетох и тази част,Петя и отново преживях.Поздрав сърдечен!
-
Нека не стихва жаждата ни за знания и светлият зов на българщината у всички ни! Честит празник,приятели и благодаря на прочелите!
-
Завладяващо пишеш! Честит Празник!
-
Благословена от Бог си, Петя! Пиши!
-
"Понякога и студените, търсят себе си в нечии очи - небе." Пишеш много красиво и увлекателно. Поздравления. Много силна творба.
-
Удоволствие е твоята проза... Сякаш всеки пасаж първо си го почувствала и вместо да го изразиш в стих, си го написала разказно - затова така пълни душата и омайва с красотата на изказа си.
Поздравления за великолепната творба и за най-хубавия Празник!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
