ДАНИЕЛА КАТАСТРОФИРА

... Думите изплющяха. Внезапни и странични. Плиснаха наоколо и се разляха. Заувиваха се около мен и ме стегнаха до задушаване...

“Даниела катастрофира.”

 ... бях сама  в стаята и едва успях да осъзная, че дойдоха някъде отвътре – ясни звуци – без емоция, без срам и свян – чисти, точни и безпристрастни като... присъда.

“Даниела катастрофира.”

... почти спрях да дишам. Успях да си поема дъх, а времето се разтегли. Не знаех накъде. Протече като меласа – тъмно и лепкаво... Назад ли? Или напред? Миг? Час? Ден или няколко дни?

Ако е било...? Колко Даниели познавам. Една, две, три... Паметта се запревърта бясно назад.

Защо точно аз? Защо точно сега? Станало ли е вече или ще бъде?

“Даниела катастрофира.”

Този път течеше напред – раздвои се, разтрои се – заглавие във вестник, телевизионна новина, обаждане по телефона...

Защо точно аз? Ако още не е станало – какво мога да направя? Господи, помогни ми!

Едната Даниела беше някак неистинска. Зад спуснатите клепачи се процеждаше нещо не нейно, чуждо. Всъщност нямаше как иначе да е – трябваше да прикрие толкова много неща... със спестените думи да затули щедрите болки, с притворените очи да пресече пътя на нови предателства, с изречените звуци да сложи маската на безразличие...  Господи, моля те! Недей!

“Даниела катастрофира.”

Другата Даниела...  С нея беше различно. Има хора, с които я си разменил десетина изречения, я не – а невидимо присъстват в живота ти непрекъснато.

Така беше и с нея – няколко офисно-стандартни фрази, като изключение промъкнали се лични емоции, почти по мъжки сдържано. Извън работата – всяка в своя си свят, понесли семейства, деца и надежди.

И в един ден, когато ми се струваше, че светът се срутва върху ми, когато се чувствах като гола на градския площад, по гърба ми плющят камшици, а тълпата се забавлява да брои ударите; когато в миг осъзнах, че съм изгубила себе си и дори не съм разбрала кога и как е станало  -  протегнатата ръка на Даниела – “Не губи кураж, не може все да е така!” - няколко думи, един телефонен номер – “Непременно се обади!” Помощ – малка и непоискана, а ми помогна да върна моето си Аз...  Моля те, Господи! Не! Не и тя... Не!

“Даниела катастрофира.”

Третата Даниела – хъмм, обърках се, това всъщност е Даниел – едно малко момче - мургаво, с маслинени тъжни очи и дяволита усмивка. Понякога идваше в магазина. Отваряше вратата плахо и заставаше пред щанда. Бавно, бавно отварях голямата стъкленица, пълна с шарени бонбони “Избери си!”, а дяволчето още по-бавно посягаше, без да сваля поглед от мен, усмихваше се и дълго, дълго се чудеше кой бонбон да вземе. След това изстрелваше един откос “Благодаря! Ще дойда пак!” и  изхвърчаше, като изстрелян от собствените си думи навън – с пълна уста и неизменната футболна топка в ръце.  Не, Господи, неееееееееееее!  Моля те, Господи! Моля те! Пази децата!

“Даниела катастрофира.”

Може би някъде някой каза на някого “Даниела катастрофира.”

И аз чух!

“Даниела катастрофира.”

Станало ли е или ще бъде?

Времето се върна. Сви се като в детска шепа и се притули в мен. Думите останаха да свистят. Не ги изгоних. Чакаме заедно...

Ноември 2009, Бургас