Сънят ми не беше сън, Господи. Беше просто продължение на приказката дошла от древността. Защото тази приказка е стара като света, като вятъра, който разрошва, опъва косите ни, когато Облак препуска. Тя е стара като конете, без който не можехме да минем през този живот, като старинните монети, който излъскваме, за да разчетем посланието на древността, като магията родена от обич и любов - сплав, над която не само идните, но дори извънземните ще си блъскат главите.
-А,помниш ли нещо от тази приказка, Поете?
-Не знам, Господи! Времето за очите ми стана мъгливо и сивите облаци вече подушват, сребристите ми коси. Разбираш ли ме? Настана време да плащам
пред тези които отгледах с мълчание и изпълнени със сълзи очи. Затварям се в себе си, залоствам черупката за да запазя духовността си. Сякаш този свят,ме тика непрестанно към общия памперс. Да,разбирам,че той(светът около мен) е мелница която се опитва да ме погълне.
-Казваш ми,Поете ,че търсиш една стара приказка. Забравена от човешките ти ...