Емануела се погледна в огледалото – очите ù срещнаха изображението на младото момиче, но този път то беше различно. Лицето ù беше бледо, без дежурния фон дьо тен и пудра, по устните ù липсваше пурпурният гланц, а очите ù бяха чисти и не гримирани. Взря се в себе си – напрежението личеше във всяка една клетка на тялото ù. Нервно потропваше с крак, докато чакаше таксито. Отиде до прозореца и надникна навън – жълтата кола тъкмо наби спирачки и спря хода си. „Моля те, Боже…” прошепна Емануела и хлопна вратата зад себе си.
По пътя към болницата момичето прелистваше в съзнанието си всичко, което се беше случило до момента – внезапните болки в главата, кръвоизливите от носа, моментните състояния на забрава. Няколко месеца бе обикаляла всякакви клиники и доктори в търсене на причината за не доброто ù здравословно състояние. Беше си правила хиляди изследвания, но накрая всички лекари заключваха: „Не виждам нищо нередно, не мога да обясня на какво се дължат симптомите.” Точно когато Емануела започваше да губи надежда, чу за един лекар от Шотландия, д-р Доналд Макконел, който беше на посещение в България този месец. Без да се замисли, тя си записа час за преглед при него. Когато се срещнаха, за пореден път Емануела бе обяснила как се чувства и какво е направила до момента, за да подобри състоянието си. Д-р Макконел я бе изслушал внимателно и за разлика от българските лекари, ù бе направил само един тест с уред от ново поколение, който беше донесъл от родината си. И днес трябваше да ù каже резултатите.
Гласът на таксиджията я извади от транса:
- Седем и педесе. – избоботи той, без да я погледне
Емануела премигна няколко пъти и му подаде банкнота от десет лева, без да чака ресто. Бързо излезе от колата и влезе в болницата. Приемният кабинет на д-р Макконел беше на петия етаж, но Емануела нямаше време да чака стария асансьор, затова се затича по стълбите. Когато застана пред вратата на стаята, усети как сърцето ù бие до пръсване. Погледна наляво, а после и надясно – в коридора се разхождаха няколко стари медицински сестри, а тук-там седеше по някой клетник, навярно също подложен на куп изследвания, чакащ страшната присъда.
Емануела си пое въздух и почука. Отвътре се чу положителен отговор. Тя натисна бравата и д-р Макконел я поздрави на български:
- Добри ден!
- Добър ден… - плахо отвърна момичето
- Как днес, Емануела? – учтиво попита възрастният мъж
- Много съм притеснена… искам да знам какво показаха изследванията, моля ви…
В този момент д-р Макконел стана сериозен и се надигна в стола си:
- Нов уред показа какво има теб. Трудно е на мен да ти обясня..
Емануела се беше ококорила и едва се сдържаше да не избухне:
- Кажете ми какво ми е направо, моля ви!!! – в очите ù блеснаха сълзи, което натъжи чужденеца още повече.
- Тоя болест непозната досега, в света само два такива случай, ти трети човек, който болен. Няма лек за това… наука още не толкова напред…. Зависимост между съзнание и мозък при всеки човек, знаеш? Нормално човек забравя с години… при теб много, много бързо развива болест и ти започваш да не помни нищо, съзнание затваря, не познава приятели, къща, име дори… накрая не помни да говори, нито пише.
Емануела седеше и не можеше да повярва на това, което чуваше. Едри сълзи избиваха от очите ù и капеха по лицето:
- Много съжалява за това, иска помогне теб от сърце, но медицина глупава тук, не може направи нищо.
- Кога ще забравя всичко, колко време имам да живея нормално? – тихо попита Емануела
Д-р Макконел стана от стола си и погледна през прозореца, а после обърна погледа си към момичето:
- Не мога бъда сигурен, но изследвания показва десет ден…
„Десет дни!” Емануела извика на ум. Не се сдържа и се разплака горчиво. Не можеше да повярва, че след десет дни ще се превърне в жив труп и всичко ще свърши. Д-р Макконел се опита да я успокои, но тя бързо излезе от стаята и избяга. Прибра се в квартирата и се заключи в стаята си. Плака с часове – толкова силно и дълбоко страдаше, че на няколко пъти се задави от собствените си сълзи. Това, което чувстваше в този момент, не можеше да се обясни с думи. Емануела имаше чувството, че някой ù е забил бодлив кол в сърцето и го върти в раната, за да раздере плътта ù все повече и повече. И какво ще прави сега, има толкова малко време, а толкова неща, които иска да преживее. Само на 22, а вече обречена на гибел. Не усети как заспа, обляна в сълзи.
Ден 1
Събуди се следобед и установи, че беше спала почти 24 часа. По навик се запъти към банята. Наплиска лицето си с вода и се погледна в огледалото – очите ù бяха зловещо подпухнали, устните бледи и напукани, косата мръсна и разпиляна. Отново няколко сълзи се стекоха по лицето ù. Сега Емануела се чувстваше толкова сама на света, че нищо нямаше значение за нея.
Отдавна беше загубила родителите си, а с останала част от семейството не поддържаше връзка, след като я бяха обявили за „копеле”. От малка ù се наложи да започне да работи, за да се издържа. Беше каква ли не – сервитьорка, магазинерка, барманка. Преди две години късметът ù се усмихна и я наеха като продавач консултант в известна марка дрехи. След няколко месеца шефката ù беше толкова доволна от нея, че я направи мениджър на персонала за цялата страна. От своя страна Емануела ù отвръщаше с уважение, сериозност и професионализъм.
Момичето излезе от банята и отново се затвори в стаята си. Единственият човек, за когото ù пукаше истински, беше най-добрата ù приятелка Алексис. Хвана телефона ù набра номера ù:
- Алоууу, кво стаа? – весело вдигна момичето
- Здрасти… нищо… Тряа говоря нещо с теб, можеш ли да дойдеш към нас?
- Миии ше ходя да се къпя първо, после тряа си опраа стаята и съм фрий. Кво е станало?
Емануела преглътна сълзите си:
- Предпочитам да говорим като се видим.
- Ами добре, нещо искаш ли да зимам?
- Нямам нужда от нищо… - студено отвърна момичето и затвори телефона.
Реши все пак да се изкъпе, имаше твърде малко време, че да го прекарва така.
Вода и сълзи се смесиха в едно, и двете горещи и истински. Момичето искаше да спре да плаче, но въображаемият часовник, който отмерваше времето, я караше да продължава.
След час се намери в стаята си по хавлия. Застана пред огледалото на стената и се приближи максимално. Докосна го с пръсти, а после и облегна чело в него. Отново мътни мисли преминаха през съзнанието ù. Раздвояваше се как да живее през следващите дни – така, какво иска или така, какво трябва. Десет дни, по дяволите! До къде ще ù стигнат?!
Изсуши косата си, след което я изправи с пресата. Извади позабравените гримове и нанесе тънък слой върху лицето си. Накрая обу впити дънки, облече елегантно сако и сложи високи токчета. В този момент позвъни Алексис:
- След 5 минути съм при теб. Горе ли да се качвам?
- Не, ще те чакам пред блока. Отиваме в мола.
- Хуул, айде.
След 30 минути таксито ги спря пред главния вход на един от моловете:
- Отивам само до шефката за бързо и сядаме на кафе.
- Нещо си ми много странна днеска, да не си се дроджнала?
Емануела се засмя зловещо:
- О, идея си нямаш колко…
Двете момичета тръгнаха към познатия магазин и след малко се срещнаха с шефката на Емануела:
- Пепа, трябва да говоря нещо с теб. – започна Емануела
- Кажи, какво има? – отвърна жената
- Налага ми се спешно да замина за чужбина веднага, не мога да ти кажа защо, не искам да те замесвам. Казвам ти го единствено, за да си намериш нов човек, защото аз не мога повече да работя за теб.
Жената я гледаше учудено и не знаеше какво да каже:
- В кво си се забъркала, бе момиче? – майчински попита тя.
- В нищо хубаво. Съжалявам, ако има нещо – не е било умишлено. – Емануела говореше сериозно и студено. Лицето ù беше каменно, очите – без пламък.
- Ех, Емануела, Емануела… дано се оправят нещата, само това мога да ти кажа.
- Благодаря ви. Всичко хубаво. – каза Емануела и заедно с Алексис си тръгнаха от магазина
- Ква чужбина, кви 5 лева, кви ги говориш, ма? – не се сдържа приятелката ù.
- Никъде няма да ходя, просто трябваше да излъжа нещо.
- И за кво? – продължаваше да не разбира момичето.
- Щот не искам да ме съжалява, ей за тва!
- За кво да те съжалява, бе?!
- Щото умирам! – извика Емануела малко по-силно и привлече погледа на няколко случайни минувачи.
Алексис я гледаше втренчено и неразбиращо:
- Кво значи ”умирам”?
- Влизай в тва кафе, няма да ме слуша никой. – Емануела я дръпна в близкото заведение и двете седнаха на най-крайната и отдалечена маса.
След малко дойде сервитьор и ги попита какво желаят:
- Едно голямо мартини, драй, без лед. – отвърна Емануела.
Алексис продължаваше да се втренчва в нея. Тя знаеше, че Емануела не пие, затова поръчката ù я озадачи:
- Водка с кола. – отнесено отвърна тя – Кво става бе, кво умиране, за кво говориш?
Емануела се огледа, за да види дали някой ги слуша, но всеки се беше вглъбил в собствените си грижи и проблеми и не обръщаше внимание на момичетата:
- Обяснявам ти го с две думи, щото иначе няа се сдържа… От няколко месеца ходя по болници, щото главата ме счупи да ме боли и през два дни ми течеше кръв от носа. Наш'те олигофрени ми казаха, че нищо ми няма, ма аз знаех, че нещо не е както тряа. И се свързах с един доктор, шотландец, и той ме изследва на няква машина, дето я няма още в България…
- И кво, казвай!! – нетърпеливо я подкани Алексис, но тогава сервитьорът ги прекъсна, носейки поръчките им.
- Заповядайте, дами.
- Мерси. – в един глас отвърнаха двете.
- … и вчера ходих да си видя изследванията… и се оказа, че имам няква болест, която не се лекува, само двама са регистрирани в света… и ми остават десет дни живот…
В този момент Алексис прехапа устни и се разплака:
- Спри веднага, щото ще почна и аз… – смъмри я Емануела и преглътна сълзите си.
- Ама ти сигурна ли си? Да не е станала няква грешка... – изхрипа момичето.
- Няма грешка, това е положението… след десет дни съзнанието ми ще се затвори и няма да мога да правя нищо.
- Не… не може да го оставим така, къв е тоя доктор? Давай да ходим при него, тряа да има начин!
- Абе ти чуваш ли кво ти говоря? НЯМА начин… Ако ще умирам, ще умирам с достойнство, няма да ходя да се моля на никой!
- Не, ти чуваш ли се кво говориш! Глупости ми говориш! Отказала си се! Не те ли е срам малко...
Емануела усети стрела да преминава през сърцето ù:
- Квоооо? Да ме е срам, от кво да ме е срам бе? Да не съм виновна? Пък и може би съм и ся тряа си платя за глупостите. И не ти казах, за да ми четеш конско…
- Не ти чета конско, разсъждавам, опитвам се да осмисля чутото, не се ли сещаш?!
Двете момичета замълчаха, но яростта в Емануела се надигна и тя поде:
- И в крайна сметка животът си е мой и ще правя квото искам, ясно ли ти е?
- За кво ми се зъбиш ся, дейба!
- Щото ме нервиш!
- И кво мислиш да правиш, я да чуя великия план?
- Всичко ще правя! Мога да си позволя абсолютно всичко, без да ме ебе кво ще стане, разбираш ли! – очите на Емануела блестяха с такъв пламък, че Алексис се стресна
- Браво, Еми, това е най-тъпото нещо, което можеше да кажеш…
- Ооо, що не идеш на майната си! – Емануела грабна чантата си, бързо излезе от кафето. После сви в първата пресечка и влезе в един скъп магазин за обувки.
Започна да оглежда моделите – почти всички бяха по неин вкус. Хареса един чифт високи, червени сандали. Погледна цената – 450 лв. „Майната му, нали ще се мре!”
Плати с кредитната си карта и гордо понесе обувките към къщи.
Когато се прибра, беше около 10 часа. Помота се малко в стаята и реши да иде на парти в едно култово заведение. Отвори гардероба си – трябваше да намери нещо подходящо за новите си обувки. След бърз преглед се спря на черни елегантни шалвари и червено бюстие. Вдигна черната си коса на конска опашка, изви бретона си напред и подсили грима си. Към 1 часа влезе в клуба, който беше пълен. Намери си място на бара и си поръча няколко шота текила. Огледа се – виждаше хиляди лица, но не познаваше никой. За миг се почувства самотна, но с усилие на волята пропъди тази мисъл. Изпи на екс малките чашки и се качи на дансинга. Алкохолът отпусна малко нервите ù и ù даде нови сили. Танцуваше ту с момчета, ту с момичета и за пръв път от много време насам всъщност се забавляваше и не усещаше как минава времето. По едно време, уморена от танците, се оттегли на бара. Поседя малко така и реши да си поръча нещо, но точно тогава барманът дойде при нея с някакъв коктейл:
- От господина с бялата тениска. – каза ù той.
Емануела се огледа и видя хлапак не много по-голям от нея да ù вдига чаша за наздраве. Момчето изобщо не беше неин тип, затова само му се усмихна за малко и си поръча още няколко текили. Младежът явно не хареса отказа ù, защото отново прати бармана при нея:
- Господинът с бялата тениска иска да му дадете телефона си.
- Кажи му, че телефонът ми е последен модел на Самсунг и не си го давам! – избухна в смях момичето.
Явно това още повече мотивира момчето, защото след малко то дойде до нея и я заговори с нахакан тон:
- Нещо го играеш недостъпна ми се струва?
- Хах… ти все с достъпни ли си свикнал? – контрира го тя.
Хлапакът млъкна за секунда, но после отново продължи да нахалства:
- Да не би гаджето да е наоколо, че така се дърпаш?
- Да виждаш да има някой около мен? – пренебрежително отвърна Емануела.
- Ми дай да направим нещо по въпроса тогава, а? – смигна ù той.
„Майка ти дейба, ся ще го набараш!” каза си момичето и отвърна:
- Ела с мен.
Тя тръгна към тоалетната, а момчето с бялата тениска я последва. Бърз поглед, за да се увери, че е свободно, след което го натика вътре и затвори вратата след себе си:
- Искаш ли го, а?
- Много, бейби!
Емануела мразеше всички лигави обръщения, затова грубо откопча копчетата на панталона му и коленичи пред него. След това рязко смъкна боксерките му и започна да му прави френска любов. Момчето се опита да я дръпне за косата, но тя хвана ръцете му и ги изви назад. Продължи да му духа, но младежът беше неопитен и бързо се стигна до кулминация. Тогава Емануела го избута от тоалетната чиния, на която се беше подпрял, и изплю течността в казанчето:
- Бахти, кво си ял, тва беше най-гадната сперма на света!
Момчето я гледаше тъпо с полуотворена уста и не знаеше какво да каже:
- Ама чакай, аз …
- Кво чакай, бе, няа се женя за теб. Аре сега да се разкараш, че ми се пикае, а?
Без да чака отговор, Емануела отвори вратата и го избута навън. После седна на седалката и се разсмя с глас. Поседя малко вътре, за да е сигурна, че хлапакът се е махнал и излезе. Изплакна си устата няколко пъти, за да се отърве от гадния вкус и лапна две дъвки Орбит. След това се огледа в огледалото, пооправи косата си и се запъти към бара. Повъртя се още малко и реши да си ходи. Докато си проправяше път през масата от хора, някой я дръпна за ръката:
- Много сме се разбързали, Ем. – чу познат глас.
- Знаеш как е - днес си жив, утре не. – отвърна тя с усмивка. Човекът, който я беше дръпнал, се оказа бивша нейна тръпка. Казваше се Красен и за кратко миналата година излизаха насам-натам, но той беше от мъжете, които не се задържаха само с една жена, затова Емануела го остави.
- Ха-ха. Радвам се да те видя, скоро си мислех за теб.
- Не съм чула да ми звъни телефона.
- Ех, Емануела, как винаги успяваш да имаш готов отговор за всичко.
- Да кажем, че е талант. Как си ти, какво ново?
- Добре съм, бизнесът върви горе-долу, малко ме спря кризата, но се боря, знаеш как е. Ами ти? Какви ги вършиш в мое отсъствие?
- Ха-ха-ха... Аз ако тръгна да ти разправям за всичко, което се случи, след като започна да отсъстваш, няма да ми стигне нощта.
- Тогава ще ми доразкажеш на закуска. – засмя се той предизвикателно.
- Така ли да направим? – заигра се Емануела.
- Мисля, че е добра идея. Тръгваме ли?
- Да.
Когато излязоха навън, мъжът я покани да се качи в джип „Ауди„:
- Абе не, че нещо, ама хората в криза не карат последен модел коли.
- Ха-ха… знаеш, че някои неща са ми любими.
- Май така беше, забравила съм вече.
- Аз пък не съм те забравил.
- Офф, моля ти се, недей. Нито съм толкова малка, нито толкова тъпа. Що разваляш вечерта.
- Казвам ти истината, ти пак не си доволна.
- Айде пак аз съм лошата. Като толкова не си ме забравил… - Емануела спря за секунда - … всъщност няма значение, минало е.
Красен не отговори нищо, само продължи да шофира. След половин час двамата влязоха в апартамента му:
- И тук си направил промени май. - каза Емануела
- Смених едно-две нещица, трябва да сме модерни все пак. – засмя се мъжът и се приближи до нея
- Хубаво диванче. – отвърна момичето и се насочи към меката мебел – Откога го имаш? – попита тя, намествайки се удобно
- От няколко дни, още му се радвам.
- Случайно да казваш, че е „непорочно”? – предизвика го тя.
- Случайно да. – отвърна той, надвесвайки се над нея.
- Не за дълго. – каза Емануела и се впи в устните му.
Ден 2
По обяд Емануела се събуди в прегръдките на Красен. Не помнеше точно кога се бяха пренесли в спалнята, нито къде са ù дрехите. Надигна се в леглото. Усещаше лека болка в главата. Не знаеше дали беше от текилата или от болестта. В това време мъжът до нея също се разбуди:
- Добро утро... – сънливо поздрави той.
- Мисля, че вече е добър ден.
- Може, ела тука. – той я смъкна надолу и я обгърна с ръце. Целуна я няколко пъти, след което добави – Знаеш ли какво си мисля?
- Не.
- Искаш ли да пробваме пак? Но този път да сме само двамата.
Емануела се ококори невярващо:
- Ти ебаваш ли се с мен?
- Ни най-малко. – отговори със сериозен тон Красен – Как ти се струва?
- Фантастично ми се струва. Ти не си такъв тип, вече го разбрах, а аз не съм типът, който си седи вкъщи и чака мъжът да се прибере. Няма смисъл да се правим на нещо, което не сме.
- Емануела, говоря ти сериозно. Не съм малко момче, знам какво искам.
Тъмна сянка премина през душата на момичето. Нещо ù подсказваше, че този път ще е различно, но тя не можеше да си го позволи. „По дяволите, защо сега!” Емануела си пое дъх и отговори:
- Виж, хубаво ни беше снощи, но не мисля, че ще се получи. Пък и аз не искам връзки, добре ми е така. – тя стана и отиде в другата стая да си търси дрехите.
След малко се върна вече облечена и готова да си ходи:
- Ще ме закараш ли у нас, или да си викам такси? – попита тя.
- Ще те закарам… - видимо недоволен отговори мъжът.
Към 2 часа след обяд джипът на Красен спря пред блока на Емануела и двамата се сбогуваха:
- Сигурна ли си, че не искаш да опитаме? – попита той с надежда.
Емануела не отговори нищо, само го целуна за довиждане и слезе от скъпото возило.
Малко след като се прибра, главата я заболя доста и отново получи кръвоизлив. Легна и остана да лежи няколко часа. После се изкъпа, облече удобната си пижама и реши да посвети вечерта в гледане на класически филми.
Ден 3
Събуди се към 9 часа. Погледна през прозореца – слънцето ведро печеше навън и я примамваше да излезе при него. Квартирата ù имаше хубава гледка към планината, затова Емануела си направи кафе и излезе да го изпие на терасата. В това време се появи една от съквартирантките ù и започна да ù мрънка:
- Твой ред е да чистиш тая седмица, а все те няма. В мизерия ли да живеем? – изсъска тя.
- Мария, първо, счита се за проява на лош вкус или липса на възпитание да не се поздравява с „добър ден” или с „добро утро” в случая. Второ, като толкова те притеснява мръсотията, няма да ти се счупят ръцете да преметеш и трето - чистенето ми е най-малкият проблем в момента, но ще си изпълня задълженията, след като си изпия кафето на спокойствие, затова ако обичаш затвори вратата на излизане. Мерси.
- Оо, яяя! – изкоментира момичето и се махна от терасата.
„Тъпа кучка…” каза си Емануела и отпи голяма глътка кафе.
След малко се позвъни на вратата и Емануела отиде да отвори. На прага стоеше Алексис:
- Кво прайш тука? – студено попита Емануела.
- Уверявам се, че не пукнала преждевременно! – сопна ù се другата.
- Духай!
- Ти го духай, 5 пъти ти звънях, кво ли не ми мина през главата. И мръдни малко да вляза, кво си се разперила.
Алексис се намърда в апартамента и влезе в стаята на Емануела:
- Оправяй се.
- Що? – попита Емануела
- Щото отиваме на доктор.
- Оф, Алекс, за кво го прай тва сега, ай кажи ми.
- Щот ми пука за тебе може би! И щото ти си се предала и само чакаш да ти се случи нещо! Не разбираш ли, че има хора, които държат на теб и ще им липсваш супер много.
- Не става въпрос за това… - Емануела гледаше пода.
- А за кво става въпрос?
Момичето се обърна на другата страна и изтри появилите се сълзи:
- Страх ме е, Алекс… ужасно много ме е страх и не съм готова да умра и не искам да умирам и не искам да мисля за това! – тя се разплака с глас.
- Еми! – извика Алексис и я прегърна силно, също плачейки. Двете останаха така няколко минути. Имаха нужда да изплачат болката си, да се освободят от нея.
- Чуй ме сега, много добре. След няколко дни няма да помня нищо, нито теб, нито квото и да е. Трябва от сега да се погрижа да ме настанят някъде, в болница, в лудница… не знам и аз къде.
- Кво говориш, бе момиче... – Алексис продължаваше да плаче.
- Сега ще идем в клиниката и ще видим какво може да се направи. Нали?
Момичето само кимна няколко пъти в знак на съгласие.
По обяд двете вече бяха в кабинета на д-р Макконел:
- Исках да се срещна с вас, за да ми кажете какво бих могла да направя за себе си, след като загубя паметта си.
- Това много сериозен въпрос. С ваше тяло всичко наред, но съзнание изгуби. Представи вид кома. – със съжаление отвърна докторът.
- Сигурен ли сте, че нищо не може да се направи? – намеси се Алексис
- Както казал на ваша приятел, така казва и вас – тази болест много, много непозната медицина и рядка. Дал една ръка помогне вас, но не може, не знае лек.
- Докторе, какво ще се случи с мен тогава? Някой трябва да се грижи за мен или ще ме настанят в болница?
- Не може грижи за вас близки и приятел, трябва грижи болница.
- Не мога да си го позволя…
- Има нещо, което не казал вас, не знаех как реагира. Ако съгласи прави изследване на болест и намира начин лекува, мой институт плаща лечение.
- Ти луд ли си, бе! – не се сдържа Алексис – Искаш Емануела да стане опитно свинче, да експериментираш с нея! Така ли?
- Алексис, млъкни! – опита се да я спре Емануела.
- Нищо такъв! Моля ви, тук нормални хора, искат помогнат, никакви неразрешени експерименти.
- Не ви вярвам аз на вас, знанието изисква жертви, нали, ама тая жертва аз няма да я позволя!
- Ама госпожица, аз лекар 30 години, никога не наранил пациент! Какви жертви, иска помогне Емануела! Ако открие как лекува нейна болест, може върне нея живот!
- Съгласна съм. – твърдо заяви Емануела.
- Кво?! – възпротиви се Алексис
- Моля ти се, млъкни или излез! Докторе, какво трябва да направя?
- Трябва попълни документи и даде съгласие. После уточним кога приеме болница.
- Да го направим тогава.
След час Емануела и Алексис излязоха от клиниката:
- Сега остава да ти купим клетка с талаш и колелце... – мрънкаше Алексис.
- До кога ще ми опяваш? Подкрепяй ме, не ме съди.
- Не те съдя, гледам най-доброто за теб.
- Това е най-доброто за мен! Уважавай решенията ми, докато все още мога да ги вземам сама. Не ти ли стига, че ти дадох право да решаваш вместо мен след седмица.
- Не говори така…
- Говоря истината… Както и да е. Сега накъде?
- Където кажеш.
- Винаги съм искала да ида на опера. С голяма бална рокля, тежки бижута, стилен кок…
- Опера? Боже, трябваше да тръгнеш да мреш, за да разбера тази твоя скрита страна.
- Ха-ха, май така стана. Айде да идем да видим какво има.
- Викай такси.
След час двете момичета се намериха пред павилион за билети. Имаха късмет - тази вечер даваха „Мадам Бътерфлай”. Двете нямаха представя какво щяха да гледат, но това не беше проблем. Когато дойде техният ред да си купят билети, им съобщиха, че е останал само един, а другата прожекция беше след 5 дни:
- Ама не може ли да направим нещо, моля ви, много е важно. – попита Алексис.
- Съжалявам, моето момиче, малко сте закъснели. Елате другата седмица.
- Не можем да дойдем, нямаме време, трябва сега да си вземем билети. Моля ви… - Алексис се приближи максимално до стария продавач и прошепна – Вижте, господине, моята приятелка е много болна, остават ù още няколко дни живот и това е едно от предсмъртните ù желания, моля ви, направете нещо.
Продавачът я погледна подозрително, но видя колко сериозно е момичето, затова след кратък размисъл каза:
- Добре, но ще ви сложа на не много удобни места.
- Благодаря ви! – Алексис извика от радост и бързо дръпна билетите от кокалестите ръце на стареца.
- Успя ли да ги уредиш? – попита Емануела, която я чакаше на няколко метра.
- Щом искаш опера - ще имаш опера.
- Благодаря ти.
- За нищо. – каза Алексис и двете се прегърнаха.
Към 8 часа Алексис дойде да вземе Емануела от тях. И двете се бяха издокарали като истински дами – Алексис вече в червена рокля тип русалка, а Емануела в черна рокля с гол гръб. Двете се качиха в жълтата кола и потеглиха към операта.
В 9 часа представлението започна. Пред тях се разказа историята на японската гейша Чо Чо Сан и лейтанант Пикертон и тяхната невъзможна любов. Емануела гледаше и слушаше с интерес и усещаше как душата ù е в покой.
Ден 4
Емануела беше помолила Алексис да остане да спи при нея тази нощ. На сутринта двете станаха, оправиха се и решиха да закусят в близкото кафене:
- Кво ше прайм днеска? – попита Алексис, докато белеше едно варено яйце.
- Де да знам, ти с университета как си?
- А, боли те фара, ще минат и без мен за известно време. Няа те оставя.
- Бе то ми е ясно, ма да не стане гаф?
- О, я, глупости не ми се слушат. Кво ти се прай?
- Миии… – Емануела се замисли – Искам си напраа татуировка. Ще дойш ли с мен?
- Ааа, супер, човек. Мноо ясно. Къде?
- Не знам.
- Какво?
- Не знам.
- А кво знаеш?
- Че искам татуировка.
Двете се засмяха лъчезарно. После привършиха закуската си и се отправиха към едно голямо студио за татуси. Там намериха един свободен художник и Емануела обясни какво иска:
- Мисля си за някакъв символ, може и картинка, да означава вечност, безсмъртие, нещо такова.
- Ами дървото по принцип символизира точно това. Мога да ти покажа някои модели и ако си харесаш нещо, да те правим веднага.
- Супер.
Татуировчикът ù показа няколко рисунки на дървета, които бяха черно-бели:
- Защо всички са изсъхнали? – попита Алексис.
- Първо трябва да умреш, за да се преродиш. – обясни татуираният мъж.
- Е нали беше символ на безсмъртието?
- Алекс… - намеси се Емануела.
- Просто такава е символиката – а всеки може да го интерпретира по свой начин.
- На мен ми харесва това. – Емануела посочи величествен дъб с дълги клони.
- Няма проблеми. Къде ще е татуировката?
- Мисля си на гърба?
- А какво ще кажеш да е по-разчупено, например от едната страна на ребрата как ти се струва?
- По-добре дори. Рисувай!
След час Емануела имаше чисто нова татуировка, в която беше влюбена. Беше се получило по-добре, отколкото си го представяше и сега не спираше да се гледа. Малко я болеше мястото, затова с Алексис се разбраха да се срещнат по-късно вечерта.
Емануела се прибра и реши да легне да си почине малко. Тъкмо беше заспала, когато телефонът ù позвъня. На дисплея се изписа името на Красен:
- Ало? – сънено отговори тя.
- Май снощи пак е имало купон.
- Бях на опера.
- Така ли му викат вече?
- Сериозно, гледах „Мадам Бътърфлай”.
- Не съм знаел, че обичаш подобни неща.
- Ти много неща не знаеш за мен.
- Ей, ква си лоша. Къде си довечера?
- Не знам, с Алексис ще ходим към някой бар.
- Аха. Ми айде звънни ми като отидете да те видя, става ли?
- Това беше супер голяма самопокана.
- Ми ти като не се сещаш да ме поканиш.
- Хубаво, ще ти се обадя после. – Емануела затвори телефона и се намести удобно. Все още ù се спеше, затова се зави през глава и скоро започна да сънува.
За втори пък телефонният звън я извади от съня. Този път беше Алексис:
- Кво става, бе?
- Нищо, кво да става?
- Много спиш, знаеш ли колко е часа?
- Ти нали знаеш.
- Минава 7. Къде ще ходим?
- Ми ако искаш към „Стаята”
- Добре. Кво се разбираме?
- Ми къпя се, бръсна си краката и туй-онуй, обличам се, слагам една спирала и съм готова.
- Туй-онуй, а? Да нямаш среща.
- А… Красен може да мине да ме види…
- Брех, от кога пък с него.
- Бе видяхме се оная вечер. Аре ще ти разкажа като се видим.
- Добре, ще чакам да ме земеш тогава.
- Ок.
Емануела затвори за втори път и тромаво стана от леглото. Изпълни плана си за приготвяне и към 9 и 30 заедно с Алексис влезе в „Стаята”. Намериха си две места на бара, поръчаха си коктейли и Емануела разказа на приятелката си какво се беше случило:
- И сега кво?
- Кво кво, нищо. Аз няма да го помня след няколко дни,така че секс и това е.
- Абе кво да ти кажа… тъпо е.
- Знам. Я тихо, че май го видях да влиза.
- Че ти кога успя да му се обадиш?
- По пътя към вас.
След малко Красен и някакъв негов приятел се присъединиха към тях:
- Добър вечер, дами.
- Добра да е.
- Запознайте се с моя приятел – Миро.
- Приятно ми е. – каза Емануела. Същото повтори и Алексис.
Четиримата се преместиха на една малка маса и там продължиха да си говорят и да се забавляват. На края на вечерта Алексис и Миро се прибраха по домовете си, а Емануела остана у Красен. Двамата седнаха в хола и започнаха да си говорят за най-различни неща. По едно време Красен отново попита Емануела за връзка:
- Защо упорстваш? – попита момичето.
- Защото ми харесваш и искам да съм с теб.
- Не може… - тъжно отвърна тя.
- Защо?
- Не ми се говори.
- Кажи ми. – настоя той.
- Не…
- Хайде де!
- Умирам, затова! – Емануела се обърна настрани и изтри сълзите си.
- Как така умираш? – втрещен попита Красен.
- Откриха ми много рядка болест… остават ми дни.
В този момент Красен пребледня и започна нервно да крачи из хола:
- И ква е тая болест?
- Не искам да говоря за това, не ме мъчи.
- На мен има ли ми нещо?
- Кво?! Ти за СПИН ли си мислиш?!
- Ми ти така го каза…
- Не се предава, не можеш да се заразиш. Можеш единствено да си без късмет!
- Аха… ами ти сигурно си уморена, ако искаш ще те закарам да си почиваш.
- Копеле мръсно, страхливец! А аз си мислех, че има промяна в теб! – Емануела стана и изтича до входната врата. Преди да я затръшне зад себе си, се обърна към Красен:
- Аз може и да умирам, но поне го правя с достойнство, а ти живееш без.
Емануела бързо се прибра вкъщи, обляна в сълзи от болка и обида.
Ден 5
Днес отново спа до късно и когато се събуди, беше в лошо настроение. За него допълваше и пулсиращата болка в главата. Стана и отиде в кухнята, за да си направи кафе. Там обаче я посрещна съквартирантката ù:
- Доколкото знам, не живееш на хотел.
- Доколкото знам и аз.
- Тогава изчисти малко! Никой не е длъжен да ти слугува.
- Мария, остави ме на мира, защото и идея си нямаш кво се случва…
- Ма не ме и интересува. Тука си има правила - или ги спазваш, или изхвърчаш!
- Млъкни, да не стана…
- Кво, заплашваш ли ме?!
- Не, най-любезно те предупреждавам. Цепи ме глава, не ми е до теб.
- И кво ще стане, ако не млъкна?
В този миг Емануела не усети как стана и удари такъв шамар на Мария, че тя падна на земята:
- Ти нормална ли си, ма? Знаеш ли кво ще ти се случи сега, а?! – момичето крещеше със злоба
- Пет пъти ти казах да млъкнеш! Остави ме на мира, ясно ли ти е?!
- Няма пък!
Мария се засили да удари Емануела, но момичето я изпревари и контрира удара ù. После я хвана здраво за врата с двете си ръце и започна да стиска с все сила. Емануела беше като в транс – не тя ръководеше движенията си, а сякаш някой друг заключваше схватката ù. По едно време се осъзна и се откъсна от момичето. Мария падна на земята и се закашля силно. Емануела я гледаше с празен поглед – без съжаление, без чувство за вина. Така стоя няколко секунди, след което се прибра в стаята си. Оправи се набързо и излезе. Не знаеше накъде отива, затова просто вървеше из града.
След неопределено време се намери на един мост, под който минаваше подлез. Седна на него и се загледа в преминаващите коли. По някое време усети нещо да вибрира в джоба ù. Погледна телефона си – Красен. „Кучи син…” помисли си Емануела и вдигна:
- Ало?
Но тя не му отговори, а пусна телефона си, който падна пред една кола, а гумите ù го смляха на парчета.
До вечерта се скита по прашните улици, а накрая се прибра и отново заспа.
Ден 6
На сутринта я събудиха силни викове:
- Къде си, мършо гадна! – крещеше приятелят на Мария.
Емануела стана от леглото, но не беше достатъчно бърза, за да заключи вратата. Петър нахлу с взлом и толкова силно удари момичето, че сцепи устната ù:
- Кого ще душиш ти, ма! На място ще те убия, курво гадна! – той продължаваше да крещи и да удря момичето, докато тя не се свлече на пода. Тогава той започна да я налага с ритници. В това време Мария седеше отстрани и злобно се подсмиваше. Петър покрещя още малко, след което я удари за последен път и двамата с Мария напуснаха апартамента.
Емануела остана да лежи в малка локва кръв. Освен устната ù, сега от ритниците част от кожата ù, където си направи татуировката, се беше протрила и също кървеше. Цялото тяло я болеше, а и болката в главата от болестта също напомняше за себе си. Със сетни сили се добра до стационарния телефон и се обади на Алексис. След 30 минути момичето вече викаше такси, което да откара нея и Емануела в болницата. Там по спешност я прие д-р Караиванов. Докато Алексис се опитваше да му обясни какво се беше случило, Емануела се влоши и изпадна в кома. Дежурният екип веднага се притече на помощ и вкараха момичето в операционната. Алексис остана да чака навън. Беше прекалено нервна, за да стои на едно място, затова започна бързо да крачи по коридора. По едно време един лекар излезе и ù обясни, че Емануела има няколко счупени ребра от ударите и едно от тях притиска важен орган, затова се налага спешна операция. Алексис кимаше машинално и бършеше сълзите си. Тогава се сети за д-р Макколин и се втурна в кабинета му:
- Докторе, веднага трябва да дойдете с мен, Емануела умира!
- Как умира?! Аз писах нея ù се извини, че лекари тук объркали картон пациенти и диагноза не нейна.
Алексис го гледаше втренчено и едва сдържаше гнева си:
- Копеле нещастно, значи си ù сбъркал диагнозата?! Така ли?!!
- Ама аз… - опита се да се оправдае докторът
- Няма „ама аз”! Идвай веднага в операционната! Емануела е много зле, пребили са я, лекарите ще ù правят операция!
Без да чака повече подкани, д-р Макколин се втурна към уреченото място и влезе в малката зала. Алексис отново остана да чака навън. Времето се проточваше и тя имаше усещането, че е в болницата с дни. Разни сестри влизаха и излизаха, а на въпроса „Какво става?” никой не можеше да даде еднозначен отговор.
След още няколко дълги минути д-р Макконел излезе от операционната с окървавени ръкавици. Изражението му беше еднозначно, нямаше нужда от думи. Когато го видя, Алексис се свлече на пода и зарида неудържимо – Емануела беше починала от раните си.
© Виктория All rights reserved.