Август, слънце, най-сетне спря да вали и ние с децата (трима тийнейджъри, родени през една година – момче, момиче, момче) се озовахме на морето. Отидохме на плажа, влачейки сериозно количество багаж – два чадъра, сак с пет хавлии и два слънцезащитни спрея, хладилна чанта със сок и сандвичи, топка, надуваем дюшек, три чифта очила и шнорхели. Естествено, с нашите заплати и с трите си деца, потърсихме място в свободната зона. Оказва се, че много хора са като нас – на шезлонгите тук-там се ширеха плажуващи, а по пясъка на хавлии се беше скупчила сериозна маса народ.
Както и да е, намерихме си място да разпънем нашия си бивак. Тъкмо бяхме забили двата чадъра и постилахме хавлиите, когато някакви млади мъже се тупнаха точно над нас и опънаха краката си на няма и метър от главите ни. Спогледахме се със съпруга ми, но предвид тежката процедура по разпъване на бивака, решихме да преглътнем това. Извадих слънцезащитния спрей и строих децата да има намажа гърбовете и в този момент от водата излезе млада госпожа, погледна към нас, нацупи устни и възмутено отбеляза, че не сме спазили необходимата социална дистанция (заради коронавируса, разбира се) от хавлиите на нейното семейство. Не искахме да се заяждаме, съпругът ми въздъхна тежко и започна да оглежда плажната ивица. Посочи ми широко свободно място в края, до малкия кей, на няколко метра от химическите тоалетни - явно никой не искаше да лежи точно там и преместихме целия багаж, дистанцирайки се сериозно от останалите плажуващи.
Най-сетне успяхме да се доберем с децата до водата, играхме на „пиян морков“ с топката и беше много забавно. Когато се върнахме при хавлиите, установихме, че точно под нас, без да им пука за социалната дистанция, а и защото вече нямаше никакво място на свободната зона, са се настанили две семейства с две малки момчета - едното беше слабичко, русокосо, усмихнато, с дяволити очички, на около пет-шест години. Неговото име не разбрах. Другото момченце беше на около осем години, с тъмна коса, лукав поглед, обли бузки и доста пухкаво телосложение. То се казваше Димчо. Докато бяхме на плажа, успяхме да чуем името му около петдесетина пъти, защото майка му постоянно крещеше нещо по него или го умоляваше да не върши това или онова. Първият път все пак беше впечатляващ. Четях си книжка на сянка, несъзнателно пренесла се в един по-спокоен свят, когато изведнъж чух женски викове: "Димчо, не! Димчооо! Недей ти казвам! НЕ!". Надзърнах изпод чадъра и видях въпросният Димчо да тича към морето, нахлузил огромен пояс във формата на автомобилна гума около пухкавата си талия, с изражение на бик, който няма за нищо на света да позволи да го хванат. След него, вече изпаднала в истерия, тичаше майка му - пълничка жена, с добродушно лице. Димчо направи няколко финта и цопна с плясък в морето. Това не възпря майка му, която решително го последва, хвана с яката си ръка пояса-гума и задърпа Димчо навън. Той пък, от своя страна, се отпусна с цялата си тежест върху пояса, забил пети в пясъка и свъсил вежди, а погледът му даваше ясно да се разбере, че тая няма да стане. Когато най-сетне майката достигна брега, Димчо се пльосна като удавник върху пояса, отпуснал цялата тежест на едричкото си тяло и отстрани изглеждаше, че жената мъкне мъртвец в автомобилна гума. Едва го довлече по пясъка до техния бивак, където съвсем безизразен, като индиански вожд, си лежеше таткото, когато хитрият Димчо се изхлузи чевръсто от пояса, хукна презглава и се хвърли във водата. Стана ми жал за тази женица. Тя погледа, погледа жално към скачащото във вълните дете, накрая взе пояса и покорно му го занесе. Последваха десетина минути тишина, докато Димчо плуваше насам-натам със самодоволна усмивка, отпуснат като ленивец върху пояса си с форма на автомобилна гума. Майка му седеше чинно на хавлията си, но тревожният ѝ поглед не се откъсваше от момчето. За известно време спрях да се вълнувам от това семейство, а обърнах внимание на своето - играхме волейбол във водата, плувахме с дюшека, гмуркахме се (на мен все още ми доставят удоволствие всички детски забавления, а и съпругът ми ги споделя със същия ентусиазъм).
Когато се върнахме на плажа под чадърите си, там вече индианският вожд беше извадил солидна тонколона и от нея се носеше доста силна музика. Поне в началото парчетата ми харесваха. Видях, че Димчо си е намерил ново забавление - пълнеше с вода от морето една от онези играчки-помпи и после пръскаше жената от другото семейство, която сигурно му беше роднина, защото съвсем спокойно приемаше изтезанието и с благ тон напяваше: "Моля те, Димчо, не в очите, леля ще се разсърди накрая!". Юнакът с бичия поглед подкокороса и по-малкото момче и то взе помпата и започна да пръска всички възрастни от групата. Страшно стана, когато водната струя попадна върху скъпо изглеждащата тонколона на вожда (аз злорадо се усмихнах, защото от нея вече дънеше чалга), той скочи на крака и най-сетне чухме гръмовния му глас. След няколко минути малкото момче, вече подело примера на баткото, отиде до чадъра на родителите си и започна да го клати с все сила. Те, душиците, се опитваха, без да стават от хавлиите си, някак да го задържат. Голяма борба падна, а малкият се заливаше от смях. Направо им се чудех каква нервна система имат тези хора. Ние, макар да бяхме с трима тийнейджъри, се радвахме на завидно спокойствие и единственото, което ни се налагаше да понасяме бяха разни клипчета на влогъри. А, и друго имаше - вечер не можехме да ги накараме да си легнат, дори под заплаха, че ще ги лишим от телефоните им, а сутрин не можехме да ги вдигнем. Съответно отивахме на плаж чак в единайсет и половина (за това и мъкнехме сандвичи), седяхме в най-голямата жега, а към четиринайсет часа децата вече започваха да нервничат и да питат кога ще ходим на басейна пред хотела, защото в морето било гадно - имало водорасли, медузи, щипалки и било много жега на плажа (и няма безжичен интернет, разбира се).
Същия ден излязохме на разходка след вечеря. Беше топла вечер, разхождахме се по крайбрежната алея, вятърът носеше аромат на море и водорасли, луната светеше ярко и посребряваше пяната на вълните. По алеята срещахме влюбени двойки - млади, които се държаха за ръце и очите им грееха и по-възрастни, които стъпваха някак по-бавно и аристократично - сякаш се разминаваха бързи платноходки и огромни кораби - едните леки и безгрижни, другите събрали повече житейски товар. Но всички бяха спокойни, също като морето през тази приятна лятна вечер. Докосната от тази романтика, неволно потърсих ръката на съпруга си, а той пое моята длан, целуна я и продължихме така - може би като ферибот, натоварил тримата тийнейджъри, които за наша изненада точно тази вечер не се караха и не спореха за нищо. Заслушах се какво си говорят децата ни и установих, че гледката на нощното море е докоснала и тях, защото обсъждаха колко е тайнствено и страшно,такова черно, карало ги да се замислят какво ли се крие в дълбините му. Усмихнах се доволно. Но минута след това тримката се сетиха и заговориха за някакъв сериал, който гледали и в който се разказвало за някакви русалки, до колкото успях да доловя от разговора им, не красиви и миловидни, а страховити чудовища. До тук с романтиката на нашите тийнейджъри.
Вървяхме напред по алеята право към разноцветните светлини и хаосът от звуци на лунапарка. Когато го приближихме, обаятелните звуци на природата бяха грубо изтласкани от хорската шумотевица. Разноцветни светлинни и разнородни звуци ни връхлетяха като рояк разярени пчели. Детски гласчета се опитваха да надвикат музиката от атракционите. „Мамо, искам…“, „Тате, може ли…“, а крехките ръчички дърпаха родителите си я към виенското колело, я към еднорога на въртележката. Нашият най-голям син поиска да демонстрира пред баща си умения по стрелба и ни поведе към стрелбището. И от там звучеше силна музика, възрастен мъж с вид на застарял морски капитан и две млади момичета подаваха пушки и стрелички на децата. Цялата каравана беше окичена с плюшени играчки, някои с внушителни размери, въртяха се мишени от метални капачки, имаше дартс, разноцветни метални кутии (едно малко момиченце беше стъпило на тезгяха и хвърляше топки по тях под вещите указания на татко си), шарени балони. Докато зяпах, и аз като децата, хипнотизирана от всички тези шарени дрънкулки, край нас мина семейство добре облечени роми, жената кимна в посока на стрелбището и каза на съпруга си: "Глей, такова нещо вече и по съборите нема!". Нашият тийнейджър се нареди да стреля по капачките със завидна самоувереност, а след минута се върна гордо изпъчен с трофей в ръка, който благосклонно подари на сестра си. Тя нацупи устни и му се сопна: "Хъ! За к‘во ми е тоя бокс, бе? Искам слайм!". Момчето ни изприпка обратно до стрелбището и след малко се върна с това лепкаво нещо, а тя грейна с доволна усмивка.
Изведнъж в целия този миш-маш от звуци чух познатото вече истерично "Димчо, неее!". Заоглеждах се наоколо и следвайки женските писъци "Димчо, не тормози животното!", открих сред тълпата нашите познайници от плажа. Малък е светът, да, а нашите курорти са още по-малки. Димчо беше яхнал едно нещастно пони и здраво забиваше пети в ребрата му. Младежът, който отговаряше за тази атракция, едва удържаше животинчето, а то под мощните тласъци на Димчо най-накрая се отскубна от ръцете на водача си и хукна по алеята сред хората, с ликуващото момче на гърба си. Понито зачатка по асфалтираната алея, щурайки се между хората, които стреснато се стрелваха в страни, за да му сторят път, след него с ужас в очите тичаше младежът, а майката на момчето ги следваше най-отзад, вече със сълзи в очите. Едно малко момиченце, около тригодишно, с красива лятна рокля и златна коса, се сгуши до бедрото на майка си и заплака с все сила – сякаш включи вой на сирена. Някои хора извадиха, с бързината на илюзионист, мобилните си телефони започнаха да снимат интересната случка (сигурно след половин час във Фейсбук са се появили поне десетина клипчета). За зла участ, в това време по алеята се подаде млада жена на велосипед, за който беше вързала кучето си. До момента кучето тичаше с темпото на колоездачката, но когато насреща му се появи препускащото пони, то хукна да се спасява, повлече със себе си стопанката си и само няколко метра по-нататък тя падна от велосипеда, а псето продължи да го влачи още няколко метра. Младежът и бащата на Димчо, който се появи незнайно откъде, най-сетне успяха да хванат повода на понито и да го спрат с общи усилия. Животното беше плувнало в пот, с разширени от ужас очи, а на гърба му Димчо злорадо се смееше. Индианският вожд с каменното лице беше станал червен като нажежен котлон. Свали сина си с една ръка от добичето, а с другата му извъртя един звучен плесник по врата. Тълпата май не остана напълно удовлетворена, в това число и аз. Майката на Димчо се беше превила на две и едва дишаше от тичането, а в очите ѝ се четеше неудобство. Така ми се искаше да отида и да прегърна тази жена, така ми беше жал за нея...
© Добрина Ангелиева All rights reserved.