Д И М К А Т А

 
Беше 14 ноември 1978 година. Станахме рано. Натоварихме багажа на камиона, а телевизора и разни други най-чупливи неща - на задната седалка на "Москвича". Баткото и шофьорът на камиона потеглиха, като се уговорихме да се чакаме на околовръстното в София, а ние с майка му изчакахме, за да подпишем протокола за сдаване на квартирата. И тъкмо излязохме от Плевен - и болките й започнаха!

Решихме, че ще спрем в Луковит. Но точно там болките я отпуснаха и го отминахме. И като започнаха отново! Седеше, закопчана с колана на предната седалка и плачеше от болки! Точно, както е в поемата ми "Командир":
...

Не е случаен този израз стар:

"Едно преместване - полвин пожар!"
Ако и рожба под сърцето носи,
след толкова объркани въпроси,
напускане на работа, вълнения,
почистване, кашони, притеснения -
тя няма никого да удиви,
ако върху багажа го роди!
...
Със майка му във чудо се видяхме!
Едвам успяхме в Ботевград, та спряхме -
след четвърт час сестрата се показа
и: "Пак е син!" - усмихнато ми каза!

Пак е син! Защото вече имахме един син. И макар Димката да дойде цели 10 години след брат си, ние винаги сме знаели, че го има, и че ще дойде. Не знаехме само дали ще е Димо или Светлана. Батко му, Николай, беше взел имената и на двамата си дядовци, и новият член на семейството щеше да се казва или Димо - на брат ми, или Светлана - на майка ми.

 Роди се 20 дни преди очакваната дата.

Почти толкова дни по-рано от очакваното съм се родил и аз. На  реката край Малко Търново някога имаше воденица. Майка ми, вече в деветия месец, отишла на воденицата, а там воденичарят - дядо Димитраки - ядял пържени бъркани яйца.

На майка ми никак не й се е преяло, само си е помислила: "Какви ли ще са тия яйца?" Но, като се върнали от воденицата и се разболяла! Разпитвали я дали не е видяла нещо, което да й се е преяло, и тя се сетила за яйцата, та й направили такава манджа, та я опитала, но вече била много болна. "Добре, че все пак се роди това дете - казвал докторът, - че не знам какво щеше да стане!"

И при Димката въпросът бил на минути - пъпната връв се била обвила около шийката му и щяла да го задуши. Но се роди 50 сантиметра дълъг и 3050 грама - съвсем нормално бебе.

След три дни ги изписаха и си ги взех в авиоградчето в Доброславци. Беше толкова беличък, русичък, слабичък. А колко мънички бяха ръчичките му, крачетата му! А пръстчетата му бяха като кибритени клечици тънки, като крачЕта на раче!

Беше много живичък и весел, обичаше да го закачаш и да се смее. Когато беше буден, денем почти не плачеше, с изключение на няколкото минутки непосредствено преди заспиване. Събуждаше се винаги с усмивка.

Когато стана на шест месеца, за първи път започна да си крие главата, да играе на криеница и да се смее. Лежи по корем на одеялото, покаже си личицето, засмее се, обърне се на другата страна и се притаи с лице в одеялото. И така няколко пъти.

На 12 юни, два дни преди да навърши седем месеца, го заляхме с горещ чай. На тази възраст той непрекъснато посягаше всичко да пипа. На масата имаше голяма чаша с изключително горещ чай. Димката стоеше на коленете на брат си.

- Ники, каквото и да ти казва Димката, няма да му пускаш ръцете, защото ще пипне в чая! - предупреди го майка му.

- Да, каквото и да ми казва, няма да го пусна. Но понеже той нищо не ми казва, ще го пусна! - отговори батко му. Но той само се пошегува така, а здраво държеше ръчичките му. Но след минутка му се сторило, че прекалено силно стиска ръцете му, и поотхлабил китките си.

Димката моментално измъкнал ръчичката си и с инстинкта на бебетата да грабват всичко дръпна и обърна чашата с горещ чай върху себе си. Беше лято, бутчетата и ръчичката му бяха голи, голи бяха бедрата и на батко му. Последва писък. Грабнах го и го подложих под струята на чешмата. Намазахме го веднага с мед, откарахме го в "Пирогов". Имаше изгаряне на 7 процента от повърхността на кожата - лявата ръка - почти цялата, лявата част на гърдите и лявото краче до коляното. Изгаряне от втора степен, вдигнаха се мехури, кожичката се обели. С майка му престояха в "Пирогов" три дни, и ги изписаха без нищо страшно.

Но когато на другия ден в къщи свалихме превръзките, раните на ръчичката и гърдичките се оказаха доста страшни на вид. Затова отидохме в Костинброд, където една жена, по фамилия Деримишкова, продаваше мехлем против изгаряния, след който не оставали белези. Купихме две кутийки. Намазахме и баткото, на когото кракът - левият, по бедрото, също беше изгорен и кожата му беше смъкната, и въпреки превръзките раната не преставаше да сълзи. Дали от мехлема или от друго, но от изгарянето никакви белези на никого не останаха.

Точно на седем месеца на Димката се показа първото му зъбче - отдолу, дясното от двете средни зъбчета, които на бебетата се появяват най-напред. Беше много остро и като се хранеше звънеше по лъжичката като удар с камъче.

На 10 месеца още не беше проходил, но като се държи само за едно пръстче уверено върви изправен. Още от деветмесечна възраст се изправяше, като се държи за стола или за леглото и обикаляше уверено около тях. Лазеше бързо и уверено, като непрекъснато следваше майка си из стаите. Когато му беше весело, издаваше еднократни едносрични подвиквания - като ах, ай, ей, особено, когато се учудваше на нещо.

Точно в деня, в който стана на 11 месеца, Димката направи първите си три самостоятелни крачки изправен, но само тях - след това през целия ден, а и на следващия - 15 ноември 1979 година, не се реши да се пусне и да тръгне самостоятелно.
Затова пък на 16 ноември след обяд настъпи истинска революция! На гладката циментена площадка пред магазина той изведнъж откри, че може сам да върви на два крака! С вик, с вдигнати нагоре ръчички, за да пази равновесие, той се спускаше напред, засилваше се и след 3-4 крачки би паднал по очи, ако не вървях плътно зад него и го улавях в мига преди да е паднал на цимента. Но той се спускаше отново и отново и достигна до 24 крачки без да падне. Накрая дотолкова се научи да ходи, че без да падне изменяше посоката на движение и се опираше на витрината, за да си почине. И от този ден нататък - от 11 месеца и три дни - по-лесно му беше да ходи, отколкото да лази.

А като започна да ходи, вече всичко пипаше.

Все още заспиваше "на ръце". Като заспи, слагахме го в креватчето му. Но около полунощ се събужда и вече не заспива, докато не го вземем при нас в леглото.

Като му кажеш: "Къде е топката?" - веднага тръгва да я търси, пъха се под леглото и я намира. "Топка"- тя е първата дума, която така устойчиво разбира. Разбира и думичката "дай" - но я употребява, както когато иска, така и когато дава нещо. Когато иска нещо, което е поставено високо и не може да го стигне, идва при тебе, и вика: "Дай, дай!", и те тегли да станеш. Като се изправиш, пуска те и тръгва напред да ти покаже какво иска.

На 30 ноември, понеже аз имах някаква работа, оставих Димката и майка му в ЦУМ. Колата беше паркирана пред магазина, за да могат, ако Димката се измори, да влязат вътре и да си починат. Когато се завърнах при тях, майка му каза:

- Толкова съм щастлива с тоя Дима! Всички се обръщат да го гледат и казват: "Виж колко хубаво бебе!"

Батко му, който се роди в Толбухин, беше най-хубавото бебе в авиогарадока! Толкова хубаво, че другите майки го пъдеха!

- Николай, махай се! - казваха. - Че като те няма тебе, сме си хубави, а покрай тебе изглеждаме грозни!

И Димката беше толкова хубав! Като гледаме снимки от първите им пет годинки, не можем да различим на коя е Ники и на коя е Димката! "Ние сме си от хубавчовци!" - обичаше да казва баба ми Калудка!

На 10 януари, на годинка и три месеца, като бяха с майка си на село, Димката се разболял от ангина. На другия ден положението му толкова се влошило, че ме извикаха по телефона и ги прибрах с колата в авиоградчето, за да бъдем на едно място. В болницата обаче не искаха да го приемат заедно с майка му, защото вече бил навършил една годинка. Болестта му беше разстройство с непрекъснато повръщане - страшно беше да не се обезводни организмът му. За три-четири дни отслабна ужасно. Но да постъпи в болница сам, без майка си беше абсурд - болестта в съчетание и шокът от раздялата с майка му щеше да го погубят. Лекарствата не му действаха - давахме му ги през устата, а той веднага ги повръщаше. А лекарите казаха: подпишете, че отказвате да го дадете в болницата, за да бъде всичко на ваша отговорност. И ние подписахме. Беше ужасно! Да не дава Господ на никого да се изправя пред такъв избор!

Едва на петия ден бавно се съвзе и започна да се възстановява.

Иска да излезе от стаята, но майка му му казва:

- Димка, стой тук!

 Димо си мисли, че тя не го пуска, защото я е страх да остане сама, и я успокоява: - Мамо, не бой се от мечките! Ти си умна и голяма!

Майка му пее:

- "Небето като от коприна - това е моята родина!"

- Коя родина, моята ли? - пита Димо.

- Да, моята!

- А пък аз мислех, че е на кака Кики! (Защото най-напред е чул  тази песничка да я пее Кики).

Събужда се и казва:

- Културен човек, бе!

- Кой е културен?

- Татко ми. - отговаря Димо. Предната вечер имахме гости и  в разговора споменаха за някого, че бил културен. Димката уж си играеше и въобще не е слушал разговора, но е забелязал думата "културен".

Когато иска да го взема на ръце, но аз не искам, защото имам някаква работа, извиква: "Скъпи мой, вземи ме!" Или: "Вземи ме, скъпи мой!" Или: "Вземи ме, мили мой!" - и така те обезоръжава.

Много обича да го подхвърлям нагоре, до небето - когато сме навън. При това в най-горната точка протяга нагоре ръчичка и "хваща една звездичка", която ми подава.

- Откога ми се яде Никенце! - казва и се спуска да ухапе брат си. След това го "изплюва".

С пистолетчето-играчката убива баща си и брат си. Вика силно: "Па! Па! Па!"... А когато те паднат убити на пода или кревата, "пръска ги с жива вода" и ги съживява.

Съседите имат две момиченца - Герганка е една година по-голяма от Димо, а Русланка - една годинка по-малка от Димо. Очакваме да ни дойдат на гости. Димо казва:

- Аз ще си играя с Герганка, че тя е мойта кака. А пък Русланка ако много пречи, ще й хвърлим един бой!

Обича да си играе и така: шепне ти на ухото: 

- Зай, зай, зай...

И пита:

- Какво ти влезе в ухото?

 Отговаряш:

-Зайче!

- Телевиз, телевиз, телевиз...

 Отговаряш:

- Телевизор!

- Мам... мам... мам...

Отговаряш:

- Мама!

Какви ли само неща не измисля, с които да ни пълни ушите!

Майка му е казала, че молците ще изядат всички дрехи. Димо е захвърлил някъде гребена. Караме го да го намери, а той отговаря:

- Няма го, сигурно някой молец го е изял!

Всичко, което е приятно и доставя удоволствие, нарича "наше". Една сутрин гледаме изгрева на слънцето.

- Ето го слънцето. Това е нашето слънце! - казва Димо.

Беше месец юли, 1981 година. Бяхме в Малко Търново. Със семействата на братята и сестра ми отидохме на Велека, където и пренощувахме. Димката беше на две годинки и осем месеца. Газеше смело в реката - сам, където тя беше до колене, а в дълбокото като го държах на гърдите си.

С брат ми - чичо му Димо - сме наловили риба и я чистим в реката. Димата ни гледа и казва:

- Какво правите водата, цапате ли я? Защо я цапате?

Димата имаше навик да си смуче пръстчетата. Средния и безименния свиваше, а показалеца и кутрето пъхаше в устата и настървено ги смучеше - винаги преди заспиване или когато беше разстроен. Съветваха ни - за да го отучим от този навик - да му натрием пръстчетата с люта чушка, или да му ги превързваме с бинт и пр. Веднъж дори му ги намазахме с чушка, но той така се разрева да му ги измием, че веднага му ги измихме и пак си ги засмука. Аз не се безпокоях от това - знаех, че "ще го израстЕ".

А как станало отучването му? Казаха ни, че като пуснали един голям рак - раците във Велека са "криви раци", като морските, и ракът тръгнал по земята с разперени щипалки, Димката запитал защо ракът върви така. А вуйна ми му казала: ракът върви така, защото търси което момченце си смуче пръстите, да му ги отреже със щипалките. И той отведнъж престана да си ги смуче, и вече заспиваше като поставяше двете си длани под бузката.

Чета му от книжката "Тих бял Дунав":

- "... На челА им левски знаци, в очите им - плам!"

Димката не може да разбере:

- Защо им е плам на юнаците? Къде им е пламът?

Тананикам си песента:

- "Ние си сестра имаме, хайде моме,/ ала си либе нямаме, хей!..."

 А Димката пита:

- Татко бе, защо им е на овчарите либето, а? Защо им е либето?

На две годинки и десет месеца опитахме да го дадем в детска градина. Само първия ден тръгна с желание, а след това всеки ден - с голям плач! Не можеш да го облечеш - крие се под леглото, обира праха по дрешките си, цяла трагедия е. Винаги казва:

- Не искам да ходите на работа! Няма да ходите на работа! - и ядосано рита столовете.

Сутрин на градината го оставя майка му, а вечер го вземам аз. Заварвам го да стои с останалите дечица, а като ме види изтичва към мене, очите му се напълват със сълзи, гласът му се задавя, не може дори "Довиждане!" на другарката да каже, и веднага започва да хленчи, че вече никога няма да ходи на детска градина. В къщи казва:

- Ти си глупак! Глупак такъв!

- Защо съм глупак?

- Защото ходиш на работа и ме даваш в детска градина!

Най обидната дума обаче му е "спартак". Да ти каже "спартак" или "спартачка" (когато става въпрос за майка му), счита за най-обидно.

Понякога казва:

- Ти няма вече да ме вземеш от детската градина!

И колкото и да го убеждавам и да обещавам че ще го взема, той през плач повтаря: - Няма да ме вземеш!
Преди лягане го вземам на ръце и се опитвам да го приспивам с нещо като:
- "Всички го обичат Димката,
майка му го обича ,
батко му го обича,
татко му го обича Димката.
Всички ще го вземат Димката -
батко му ще го вземе,
майка му ще го вземе,
татко му ще го вземе..
Ако някой го удари Димката,
батко му ще го плесне,
майка му ще го плесне,
татко му ще го плесне ..."

Всичко, което ми дойде на ума, а той само проплаква:

- Няма да ме вземеш! - докато не заспи.

А веднъж ми вика:

- Татко, нали гъските викат така: "С-с-с-т!" И змиите викат така: "С-с-с-т!" И другарките викат така: "С-с-с--т!"

А в неделята си играеше с количките играчки на пода на килима и изведнъж извика:

- Това е другарката! Бързо да бягаме! - и скочи и побягна в другата стая.

Едва на 30 септември - на петнадесетия ден от тръгването си, за първи път сме го завели, престоял е и сме го взели от детската градина, без да е плакал. И уж потръгна, но след една седмица се разболя и си го взехме, а после извикахме майка ми да го гледа.

17 юли 1980 година. Вече може да слиза по стълбите, като се държи за стената. Да се качва можеше от по-рано, преди един месец, но слизането му е по-трудно. Веднъж, преди повече от месец, докато аз си обувах обувките, той опита сам да слезе по стълбите, но се търкулна и като се търкаляше от стъпало на стъпало, озова се чак на долната площадка. Когато е вън, винаги с плач го прибираме отново вътре в апартамента.

Появи се лятна буря, с гръмотевици. Отначало много се изплаши от гръмотевиците, но после се престраши и искаше да стоим на балкона и да гледаме дъжда.

Започна да се храни с лъжичка - хваща я с една ръка, а с другата я подкрепя отдолу, докато я поднася към устата си, но повечето изсипва. Ако иска вода, казва: "Пий!"...  Често като му служим в чашката вода, иска преди да пие, да се чукне с нашите чаши.

30.8. 1980 година. За месец и половина Димката много напредна в говоренето, а особено в разбирането на това, което му казваш. Почти всички разговори разбира или си влага детско разбиране. За каквото и да го изпратиш, отива и го носи. Отново се научи да сяда на гърнето, като казва кога има: "Ако пиш" и "Ако купка".

Думите, глаголите, образува с "Й" накрая: читай - чети; могай - можеш, трябва да можеш (когато му откажеш нещо, защото уж не можеш да го направиш), а за себе си слага окончание "м" - могам.

Непрекъснато иска да му четеш от книжки с картинки, макар да разбира съвсем малко от тях, например: "Ето го бау бау! Нани! Хапе! Ето го бубата! Ето го М-ууу"! И винаги добавя сричката "бе": "Дай го, бе!", "Къде е мамчето, бе?" Когато се събуди, оглежда се и ако някой от семейството липсва, пита: "Мама къде е? Баткото къде е?"

Много обича да вика някого за закуска, обяд или вечеря. Например тръгва да събуди батко си, който още спи. Ако тръгна и аз след него, връща ме: "Мой, бе. Мога!, а като отиде при батко си, тегли то и вика: "Хайде бате бе, хайде бе, амкаме бе!"

 И докато сме на масата, непрекъснато бърбори.

В началото на септември 1980 година ходихме до Малко Търново. Минавайки край морето, направихме си плаж, но не можахме да го потопим в морето - изпита панически страх от него. Най-многото което постигнахме, бе да си играе на пясъка на два-три метра от вълните.

От 15 септември 1980 година, като се върнахме от М. Търново, вече можеше сам да отваря вратите на стаите, като само се повдигаше на пръсти, за да хване бравата и да я опъне надолу. Преди заминаването, преди 10 дена, можеше да го прави само ако стъпеше на столче, а най-често използваше «мечо» - като го поставяше легнал пред вратата и стъпваше на него.

На 25 октомври ходихме с него и с батко му в гората за гъби. През по-голямото време Димката го носихме «на конче», на вратовете си. Държа се много добре, не заплака. Хвърля камъни в рекичката, в която хванахме и няколко рибки за аквариума, и въобще беше много доволен. Но никак не искаше да ака в гората, защото "Кума Лиса ще го изяде акото". По тази причина не само го направи в гащичките, но и по никакъв начин не се съгласяваше да го изхвърлим, защото "Кума Лиса ще го изяде!" Накрая, след като го уговорихме, че ще скрием акото му с клонки и Кума Лиса няма да го намери, успяхме да го преоблечем.

Научи какво означава думичката "обичам". Събужда се посред нощ и казва: "Обичам го таткото! Сичките ги обичам!" - и отново заспива.

Разбра какво са планините. От прозорците ни при хубаво време се виждат на юг Витоша и Лозен, на север - Стара планина. Познава Луната и казва, че тя е по-високо от планините.

Нарича себе си "батко Димчо"; понеже Ники е "батко Ники", счита че всички момченца са батковци.

Батко му казва:

- Димо, нямам думи за тебе!

Димката плаче:

- Дай си ми думите!

Когато иска да е нежен, и той използва умалителни имена: таткулче, мАймунче.

Стана на две годинки и половина. Когато се разсърди на майка си, й казва:

- Ти не си моя, ти си твоя!

 Майка му му се кара:

- Димо, като те хвана, само на Димовци ще ми станеш!

 А той отвръща:

- А аз тебе като те хвана, само на майкувчета и таткувчета ще ми станеш!

Играят си с батко си. Батко му е Муса Кеседжия, а Димката - Крали Марко и със сабята дипленица - пластмасов меч - го убива. После казва:

- Чакай да го разпориме. Разпор! Че като излязоха все млади невести!

По телевизията казват: "Циклонът, който премина над Гърция..."

- Гърция от нас ли е? - пита Димката.

- Не, не е от нас.

- Ами кои са от нас? Руснаците ли?

- Да. 

- Ами тогава кога ще кажат "Руснация"?

Идва при мене в спалнята и казва:

-Татко, оша, оша!

-Какво? - не разбирам аз.

- Има оша.

- Какво е това? Яде ли се?

- Не, тя ще ме ухапе.

- А, оса! - разбирам аз. - Хайде да я убием!

Изтичваме в кухнята. Там, на прозореца има една оса. С ножа я притискам до стъклото и отрязвам главата й.

- Така й се пада, горкичката! - казва Димката. - Защото иска да ме ухапе!

** - Това са две черни точки на Димката, защото плачеше в детската градина.

О О О О О О О О - това са много бели точки на Димката, защото не плака в детската градина.

Чакаме да пристигне леля му от Москва, с бебенцето си Петърчо.

- Аз на бебенцето нищо няма да му правя. Нито ще го ритам, нито ще го хапя, нито да го спъвам. А батко е много лош, той всичко ще му прави!

Димката пее:

- "Още малко на парзалка и фи фа ра ба!"... И казва:

- Пляскай ми! (ръкопляскай ми!). Защото ако не ми пляскаш няма да ти пея и няма да те обичам!

 И така изпя двайсетина песнички без да знае думи, но измисляйки си безсмислени срички.

Нося го на рамо да захвърляме жабите в рекичката и си пея: - "Хей, от запад се задава/ черна вражеска вълна..." Димката пита:

- Тази вълна от нашето корабче ли е или от турско?

Ходили с майка си в зоологическата градина. На другия ден Димката казва:

- От лъв не ме е страх! От вълк не ме е страх! И от големия пинг-понг не ме е страх! (има предвид питона).

Майка му му казва:

- Ще те бия!

 Димката страшно се учудва: 

- Кого ще биеш? Мене ли? Ами аз съм по-силен от тебе!

След това иска от нея да го удари, но силно, така че да го заболи, и се хвърля отгоре й, бори я.

Казваме му да яде, за да порасне.

- Аз като изям два блока (два жилищни блока има предвид), ще стана толкова силен, че ще ви изхвърля през терасата!

Леля му казва на бебето си:

- Какво само мърдаш, не мога да те нахраня!

Димката, който също седял на масата и много мрази да го карат да яде, помислил че на него казват.

- Я си гледай там бебето! - сопнал се той на леля си.

Ние с него си говорим глупости - с мръсни думички, което на него много му харесва и го разсмива.

- Но на другите няма да казваме какво си говорим! - казва доверително Димката. - Защото мене ще ме бият, а тебе няма да те бият - ти тях можеш да ги биеш!

Майка му си удари крака, а Димката я утешава:

- Не плачи, мамо, ти ще станеш по-голяма от татко!

През месец август 1982 година - Димката значи е бил на три годинки и половина, бяхме за една седмица в Малко Търново. Ходихме , разбира се, на Велека. Там Димката гази в реката. Носех го на рамо, а той с орлово око виждаше раците и ми ги показваше да ги хващам. Уловихме няколко рака. После той се къпеше в детския плаж - една плитчина малко по-надолу от моста. После го поставях на цимента в основите на моста, , а аз стоях пред него до гърди във водата. Димката скачаше напред като лястовичка, а аз го улавях във въздуха, цопвах го лекичко във водата и пак го поставях на цимента, който беше около 30 сантиметра над водата. Там до него си бях поставил и дрехите - анцуга. По едно време му хрумна да хвърли и дрехите ми. Взе ги и ми ги хвърли, и аз за миг си отвлякох вниманието да ги хвана, а Димката в това време загубил равновесие и падна в реката с главата надолу. Помислих, че ще се нагълта с вода. Бялото му тяло потъна в бистрата вода, почти достигна дъното, обърна се пак с главата нагоре и изплува. Беше си затворил очите и устата и не беше се нагълтал с вода. В първия момент се разплака:

- Ти защо не ме хвана!

Но като му казах:

- Браво, Димка, ти плуваш като видра!

И като му показвах с длан какъв пирует е направил във водата, зарадва се и гордо разказваше, че плува като видра.

Аз лежах върху едно одеяло под крушата и си четях нещо, а Димката седеше на гърдите ми и хленчеше за нещо. Накрая ме удари с една чаша по устните. Скарах му се свирепо и го отместих настрани от себе си. Димката няколко часа не ми проговори, само ме гледаше злобно и влага препълваше очите му. Накрая, след обяд, като се посдобрихме малко, ми казва: "-Ти си най-силният и от никой не те е страх, и на летището ходиш на работа, а като те ударят с една чаша, те боли!" - и в гласа му има огромна обида заради мен, че съм се оказал такъв несъвършен!

На 12 декември 1982 година почина дядо му по майчина линия. Димката още не осъзнаваше какво е смъртта. Като видя запалените свещи край дядо си, каза:

- Хе, дядо има рожден ден!

 А сутринта, като се измъкна от леглото си и видя задрямалите край ковчега бабички, каза:

- Всичките баби спят, само дядо ми е умрял!

На четири годинки Димчо е юнак - може сам да си облича елечето и да го закопчава! А на четири годинки и половина - вече брои до 10 без да бърка!

Един съботен ден го взех в поделението. В сладкарницата закуси с чаша мляко. Опита го и каза:

- Това е военно мляко!

На тръгване към паркинга се срещнахме с командващия Военновъздушните сили - генерал полковник Любчо Благоев. Той приклекна на пътечката пред Димката, подаде му ръка и каза:

- Здравей юнак!

- Здравей!

- Как се казваш?

- Димчо. Ами ти?

Тук командващият, който беше свикнал само той да задава въпросите, явно се смути, но все пак успя да отговори:

- Аз се казвам Иван!

- Ами ти какъв си? - продължи с въпросите си Димката.

- Аз съм генерал!

- Ама иначе какъв си?

- Иначе съм командващ!

- Ами какво правиш?

- Ами командвам!

- Добре!

И се разделиха.

Когато се качихме в колата и потеглихме, аз му казах:

- Знаеш ли, Димка, генералът те излъга - той не се казва Иван, а Любчо!
Димката викна възмутен:

- Така ли? Веднага карай в милицията да кажем, че лъже! - той беше свикнал, че който лъже, ще го кажат в милицията. Опитах се да го успокоя:
- Ама той не искаше да те излъже. Само че толкова се обърка, когато ти го запита как се казва, че си забрави името! Забрави, че се казва Любчо, и каза: "Иван".
- Ей, никога не съм виждал толкова объркан човек! - каза Димката. - И аз някога не съм си казвал името, защото не съм искал да го кажа, но никога не съм го забравял!

През септември 1982 година се преместихме да живеем в София, и Димката тръгна на детска градина. Тук детската градина беше съвсем близо до нас.

Говореха за някой, който искал да се уволни и да отиде да става овчар в Австралия.

- Кого са го насрали овцете? - не разбира Димката.
Връща се с изцапани ръце от игра.

- Татко, ела да ми измиеш ръцете, че има много вируси по тях. Цяло царство вируси!

Вече сам си отива на детска градина. Излизаме от блока и аз наляво, той - надясно. И се прехвърля през оградата, за да не отива от противоположната страна на сградата, откъдето е входът.

Веднъж излизаме с него от къщи, за да тръгваме аз на работа, а той за детската градина, и Димката си пее:

- Прегърми ме, прегърми ме, с яд ме прегърми!...

- Какво е това "прегърми ме", знаеш ли? - питам го.

- Не знам.
- Нещо като тупни ме, блъсни ме, гръмни ме, удари ме! - така ли си го представяш?

- Да, така! - отговаря Димката.

Майка му отишла да го вземе от детската градина, а другарката й се оплакала от Димчо - бие се с децата, глези се, не слуша. И вкъщи в последните дни е така. Само аз го търпя - нека си прави каквото си иска, да скача, да играе с всякакви играчки, да ги изнася и ако иска - и да си ги губи; нали са си негови. Нека си се поглези - всяко нещо с времето си, ще го израсте. Ако сега не се поглези, може да стане глезльо като голям.

Майка му и батко му обаче го възпитават непрекъснато, което прави в къщата да се чуват непрекъснато крясъци, поучения и хленчене.

Една вечер Димчо се прибра от игра много късно, по тъмно - през лятото той често като излезе към 18,00 часа, се прибира към 21 часа - кален и мокър - ловили попови лъжички в една локва. Аз от коридора го прибирам веднага в банята, за да не го види майка му, събличам му мокрите гащи и гащички, чорапки, обувки. Трябва и потничето му да съблечем, защото и то мокро и кално. За да го преоблека, трябва да отида да взема сухи дрешки, а там е майка му. Димо не искаше да отивам, за да не разбере майка му, че се е изцапал. Връщам се и той ме пита:

- Майка видя ли те?
- Да.
- Какво каза?
- Че ще те пребие!
- Ами сега? Ако наистина ме пребие?
- Няма да те бие.
- Ама тя ме бие. И ме рита!
- Риташе ли те вчера?
- Да риташе ме.
- То беше защото ти я удари с химикалката в окото. А сега за такава дребна работа като едно изцапване няма да те бие.
- Ами ако ме бие?
- Тогава аз ще я убия с толкова най-различни смърти, че да се научи!
- Добре! - успокоява се Димчо.

А предния ден ние играехме с майка му арабски шах - с думи, и тя написа думичката "марва".

- Няма такава дума! - казах аз.

- Има! - каза майка му.

- Няма такава дума, ти играеш нечестно! - извика Димо и захвърли химикалката по нея, и за нещастие химикалката я удари точно по окото. Димчо се скри под масата, но тя го измъкна оттам и го наби,  за да се учи друг път да не хвърля така и да не се бие.

Докато се хранехме, Димчо ми каза:

- Искам само на тебе да ти кажа нещо! - и ми прошепна на ухото: - Когато порасна, искам да се оженя за Дианка!

Дианка е момиченцето, което живее над нас. В детската градина са в една група. Тази вечер играха заедно с нея до тъмно край локвата. По-късно същата вечер аз го запитах:

- А Дианка иска ли да се омъжи за тебе?

- Да.

- Тази вечер ли си го казахте?

- Да!
  Всичко описано до тук се е случвало до 12 юни 1983 година, т. е. преди Димката да навърши четири годинки и половина.
През юни бяхме на море. Димо се научи да се къпе. Влиза до шия във водата. А като легне на дюшека, можеш да го блъскаш - като плуваш с плавници, много навътре в морето. Вечер играеше до късно, а след лягане му прочитах две три приказки, докато заспи. После в Малко Търново ходихме в гората. Носех го на рамо. А тази година поради обилните дъждове имаше толкова много жабчета! Аз такова чудо дотогава не бях виждал. Шосето беше станало хлъзгаво от размазаните от колите жабчета. В пъзлака нямаше как да стъпиш, без да настъпиш жабче.Поради това и много водни змии имаше - пълзяха по поляните далече от реки и долове. От рамото ми Димчо съгледа една змия. Аз я ударих с камък, колкото да не може да се движи, а Димчо я доуби с камъни. Нарече я "слънчева змия", защото, когато я видяхме, се припичаше на слънце.

Имахме гости, и гостите разказваха, че някакви момчета откраднали нещо и че милицията ги хванала, но понеже били синове на важни хора, нищо не им направили.
На другата сутрин Димчо пита майка си какво са ги направили момчетата в милицията. А на въпроса защо пита отговори, че той в детската градина скрил някаква топка, но после забравил къде. И една лоша другарка много му се карала и казала, че ще го каже в милицията. Но много време минало оттогава и сигурно няма да го каже.

Един ден през месец август, като ходих в авиолекарската комисия, взех и Димката - исках да му прегледат зрението. Когато да тръгваме, майка му му казва: и като те питат нещо лекарите, да отговаряш, а не да мълчиш! Тя имаше предвид че ще го питат как се казва, на колко годинки е и др. подобни.

- Ами, ако ме питат нещо, което не знам? - запита Димо.

- Какво например?

- Например защо е дълга шията на жирафа?

Оказа се, че зрението му е добро, нервно-психическото му състояние също е нормално, но има трета сливица, която наесен трябва да се махне.

Доктор Балуков - началникът на авиомедицинският институт, го извика, пита го как се казва, къде живее, на колко е годинки, и го записа за пилот. Но ако: не слуша, не яде, не спи и когато стане ученик не се учи, татко му да му каже и ще го отпишат!

Седнахме да пием кафе. Доктор Докова извика на доктор Маджарова:

- Надя, хайде идвай!

 Това много се хареса на Димката:

- Хехехе, Надя малката от детската градина! Надя, Надя, Надя!

Към 11,30 часа исках да го оставя в детската градина, а сам да отида на работа. Исках да го предам на учителката, но преди детската градина Димо ми каза: "- Хайде, връщай се сега. Аз сам ще отида."
Ние бяхме предупредили другарката, че този ден той ще закъснее. Но Димо е запомнил от нея, че "толкова закъснели деца не приемаме", и затова въобще не е отишъл, а си е останал сам да си играе навън до 17 часа, когато майка му го взе.

Тя беше много ядосана от това, че той не е отишъл на детската градина. Аз го питам:

- Дима, защо не отиде на детската градина? По-добре ли ти беше сам?

- По-добре ми беше.

- Ами не беше ли гладен? (имах предвид че не беше и закусил.)

- Не.

- Ами не ти ли се спеше?

- Не.

- Ами не беше ли жаден?

- Да, само дето бях много жаден.

- Не можа ли да намериш отнякъде да пиеш вода?

- Отникъде не можах. Нали тези, които са ни познати, ги няма. И леля Лили е на работа. А от локвите не може да се пие - нали всички локви вече са изсъхнали!

Излизам една вечер, вече към 21 часа, да го прибирам. Виждам го да тича заедно с няколко деца, размахал пистолет играчка. Видя ме и ми се скара:

- Защо идваш? Няма да се прибераq докато тия двама мои приятели не се приберат! Толкова ми се играе! Хайде, отивай си и да не си дошъл повече! Ако само те видя, ще ти избия зъбите!

И е толкова смешно да слушаш това от такова дребосъче, което е на четири годинки и половина!

А не ме ли възмущава и плаши това негово "невъзпитано" държане? Ни най-малко! Аз бях уверен, че това е нормално, че така и трябва да бъде! Че всичко това ще се израсте!

Чета му за животните - че има насекомоядни и млекопитаещи...

- Хехехе, млекопикаещи! - смее се Димчо!

Една вечер със съседа от долния етаж, полковник Балканов, работим нещо по мебелите в детската стая. Жена ми приготвя нещо в кухнята, за да се почерпим след работата. По едно време при нас влиза Димката. "- Чичо Балканов, може ли да те запитам нещо?" "- Питай, Димчо." "- Ще идваш ли скоро, защото аз вече съм много гладен, а мама казва: няма да си вземаш нищо от масата, докато не дойде чичо ти Балканов!"

А Балканов - който и по ръст отговаряше на името си - разказа как веднъж Димчо, обръщайки се за нещо към него, му извикал:

- Хей, Балканов! Балкане! Балканче!

На 30 септември изрязаха третата сливица на Димчо. Колебаехме се - някои ни съветваха да се извадят и трите сливици наведнъж, и операцията да бъде с упойка. Но лекарят от военна болница, където отидохме на преглед, за да решим кога да го оперират, каза че трябва да се извади само третата сливица, и че това може да стане веднага и то без упойка, и ние се съгласихме. И съжалихме - защото без упойка беше много болезнено и ужасно за Димчо. Но наистина след това много бързо се оправи и оттогава не е боледувал.

Завчера паднал и си порязал ръката на едно стъкло. Доста кръв изтекла, изцапал си и дрехите, но не плакал, а само си поемал дъх:

- И-и-иих! И-и-их!

- Браво, Дима! - казах. - Ти си се държал мъжествено!

- Да, ама знаеш ли колко трудно ми беше. Половината от силата на тялото си употребих, за да се държа мъжествено!

Отпразнувахме петия рожден ден на Димката! Висок е 109 сантиметра, тежи 16,800 килограма. Знае няколко стихотворения и песнички от детската градина. Но е ужасно своеволен. Ако реши да ги каже сам, казва ги; ако не - не можеш да го убедиш. Така и на рождения си ден не каза нищо.

Скарахме се на батко му, че нещо беше направил в училище. Димчо пита:

- Как ще го накажете?

- Ще го вкараме в банята и ще изгасим лампата! - отговаря майка му. Димчо след малко казва с насълзени очи:

- Толкова ми се плаче, защото ми е мъчно за батко. Само ако някой каже нещо весело, ще се развеселя.

Обича да му разказвам и пея песента за Митуша (раненото момиче, убито от полицаите). Пея я по мелодията на "Орльонок". Веднъж, преди да заспи, като му я пях, очите му се напълниха със сълзи и сълзите потекоха по възглавницата. Обича и песента "Орльонок". Понеже я имаме и на плоча, майка му го пита:

- Кой я пее по-добре - на плочата или татко ти?

- Татко, защото той я пее по-тъжно!

Понеже майка му вкъщи за всичко и на всекиго се кара, Димчо отива при батко си и му казва:

- Батко, очаква те нещастие! Мама каза да отидеш при нея!

Веднъж, не си спомням по какъв повод, казах че винаги съм бил силен. 

- Хехехе, - каза Димо. - Толкова си слаб, че аз те надвивам! И на футбол те бия!

- Да, ама защото той ти се предава! - казва батко му.

- Ще се предава ами - защото иначе ще загине! - убедено казва Димчо.

Днес другарката казала:

- Само Димо ли знае? Никой друг ли не знае? - хвали се Димо. А и преди два дена пак казала същото!

По радиото изпълняват някаква песен.

- Тази песен е за любов! - казва Димата.

- Ти не обичаш ли песни за любов? - го питам. 

- Не обичам и докато съм жив никога няма да обичам!

От месец септември, т. е. от четири годинки и осем месеца, спи сам в стаята на батко си, на своето креватче.

Сбили се с едно друго момче в детската градина, и понеже Димо го удрял с шапката си, пискюлчето на шапката му се скъсало.. Когато го взех от детската градина, ми казва:

- Искаш ли да ме защитиш, като кажеш, че ти си скъсал пискюлчето?

- Да, ще те защитя, ще кажа на майка ти, че аз съм го скъсал.
- Тогава аз ще ти кажа една тайна!

- Кажи ми я! 

- Не, след като видя, че ме защитиш, защото ти иначе можеш да ме излъжеш!

Вечерта казах на майка му, че като съм опънал шапката му, а пискюлчето се било замотало в презрамките му, то се е скъсало. И майка му заши отново пискюлчето за шапката. Сутринта тръгваме с него към детската градина и аз му казвам:

- Хайде, Димачка, кажи ми сега тайната!

- Добре. Когато майка ми ти се кара, ще й кажеш: толкова много думи за една малка шега! Аз ще прибера нещата и Димчо ще ми помага! Защото аз вече мога да ти помагам!

Караме се за нещо на брат му. Димчо се изправя на леглото и казва:

- Няма да измъчвате батко, че ще започнат пакостите!

Димо каза:

- И нас днеска ни изпитваха в детската градина - по руски.

- Ами!- не вярва батко му. - Върху какво ви изпитваха?

- Върху столчетата, върху какво! - отговаря Димо.

Гледаме по телевизията, показват някаква картина.

- Това портрет ли е? - пита майка му.

- Не, икона е! - отговорих аз.

- Аз виждам само човек, не виждам и кон! - каза Димката, който още не знае думата "икона".

Димо казва много хубаво стихотворенията. И за Осми март - денят на майката, и за 18 февруари - за Левски. Най-хубаво ги казва и най-дългите стихотворения на него ги дават.

Вчера, на 30 април 1984 година, т.е. на пет годинки и половина, Димо ми казва една гатанка:

- Не се държи, а не пада. Зиме и лете все е оранжево! Какво е това?
Аз се предавам и той ми казва отговора:

- Това е борчето.

- Ами защо не казваш, че зиме и лете е зелено, ами казваш че е оранжево?

- Защото тогава ти веднага ще познаеш! - казва Димо.

През юни 1984 година - Димчо е на пет годинки и половина, на път за Малко Търново спряхме в сестра ми, в Бургас. Мъжът й, вуйчо му на Димчо, като запален въдичар, беше наловил и изпържи попчета. И като ги сервира на масата и ги опитахме, го запита:

- Дима, харесват ли ти попчетата?

- Да, много са хубави! В коя църква ги налови?

В Малко Търново го оставихме при родителите ми, а след месец и половина като се върнахме да си го вземем, той станал готов странджанец. Ходи си сам навсякъде. Като отидохме на Велека, сам хваща рачета и даже големи раци. Не го е страх от водни змийчета - хваща ги за опашката.

Веднъж ме запита:

- Татко бе, кога хората се влюбват?

- Когато Амур прониже сърцата им! - отговарям. 

 - Ами кой е Амур?

- Едно ангелче с крила и лък със стрели. Виждал ли си го?

- Да, имам го на една серия (той събира хартийки от дъвки с картинки на тях).

- Ако прониже например теб и Дианка, ще се влюбите и ще се обичате.

- Значи Амур е пронизал сърцата на батко и на кака Нора! - казва Димчо.

- Така ли? Откъде го знаеш това?

- Защото те си играят и си говорят всякакви глупости!

Връщахме се от село през Витиня. Там имаше голямо задръстване, колата ни прегря и спряхме край шосето докато водата се поохлади. "- Татко, нали знаеш как се пее в песента: резервоарът е пробит, опашката гори, крилото е счупено, а машината лети ли, лети! А пък ти - само водата ти завря и спираш колата!"

Димчо влезе в кухнята, където бяхме с майка му и с батко му, и ми каза:
- Ела в спалнята да ти кажа нещо.
И като отидохме двамата там, ми казва:

- Трябва да отидеш утре в детската градина при другарката.

- Защо?

- Защото й отговарях и тя каза някой - ти или майка да отидете утре при нея.

- На майка си каза ли?

- Не, защото тя ще започне много да кряска. Ще дойдеш ли?

- Да, утре ще мина да те взема и ще говоря с нея.

- Добре. Но на майка няма да казваш!

Аз му казах, че отсега нататък трябва винаги да слуша другарките, да изпълнява всичко, което те искат и му кажат, защото и на тях им е трудно и той трябва да им помага. Димчо обеща.

На другата вечер отидох да го взема от детската градина и се обадих на другарката му - Ерменкова. Тя каза: много е умен, много е способен, но се държи понякога безобразно. На лелята отговаря, на другарката Христова, и на мене: вече три дни - аз кажа две, той - двайсет! Особено вчера по физическо много грозно се държа. Не зная, може би вие вкъщи му разрешавате така, но трябва да вземете мерки, сега трябва да се отстрани тази черта, иначе в училище много ще си пати.

Аз мислех, че той не е знаел как да се държи и затова се е държал така безобразно невъзпитано. Реших че ще запитам след няколко дни има ли ефект от разговора ни или не.

За това му безобразно държане другарката Ерменкова не го била наказала. Но по-рано, преди няколко дни Димо каза, че в детската градина са го наказвали. Как? По най-обикновен начин - с лице към стената. А има ли и други наказания? На колене върху части от строител. Знаеш ли как боли!

След десетина дни отидох да го взема от детската градина. Брат му вече го беше взел, но говорих с учителката му, която каза че Димо се държи вече много добре и нямат никакви проблеми с него.

За Новата 1985 година дядо Мраз му донесе много хубави подаръци - и Димчо не знае защо така, уж не беше слушал много! Една дървена ловна пушка и един вертолет, който въртеше витлата, рулираше, отваряше един люк и стреляше с оръдия. На пушката беше изписано: "На храбрия Дима от дядо му Мраз!" Имаше и една друга пушка, на която пишеше "На умния Дима от дядо му Мраз!", но аз казах:

- Тая пушка не е за нашия Дима, той не знае буквите!

 Тогава Димо каза, че иска да ги научи, и за десет дена научи 15 буквички и може да чете двубуквени срички.

Опитвах да го уча и да играе шах. Знае как вървят фигурите, но целта на играта не разбира - смята, че който остане без фигури, той губи.

Една вечер пак така изиграхме с Димата партия шах и седнахме да си припомним буквичките. А батко му, който много пъти също е искал да се занимава с Димката, но не са му стигали такт и търпение, не разбираше, че всичко трябва да става с игра, постепенно, без бързане, без ядосване, а с безкрайно търпение, каза:

- Какво, татко, нищо не излиза от Димката, нали?

- Напротив, много добре се развива! Ти на неговите години нито знаеше да четеш повече, нито да играеш шах.

 Димо веднага се намеси:

- Да, ами той шах и сега не знае да играе!

Ние с батко му се засмяхме, и батко му каза:

- Аз винаги съм знаел да чета и да играя шах!

Но Димо продължи:

- Знаеш ти! Нали, когато татко те учеше, гледаш ето така! (И прави една безкрайно вяла, отегчена, отпусната физиономия, като отпуска клепачи и почти затваря очи). А когато ти учиш мене, гледаш така! (И прави свирепа физиономия със страшен поглед).

Скоро след това една вечер, като играехме с Ники шах, Димката дойде до мене и започна да ми подсказва:

- Сложи си тук коня и после ще му вземеш неговия офицер!

 Това беше първия път, когато той видя два хода - с първия да заплаши, с цел на следващия да вземе. И понеже ходът вървеше, го послушах. И къде сам виждаше, къде с малки или по-големи подсказвания, Димчо започна да мести. При това направи няколко силни хода с коня - шах-пешка, шах-топ и после пак шах-пешка, че обра с този кон няколко фигури на батко си. Имахме чувството, че той тази вечер изведнъж прозря как върви конят, без да брои квадратчетата - две напред и едно настрани. Накрая като му обра всичко и остави батко си само с цар, а той си произведе царица и два топа, го и матира в средата на дъската. И толкова се зарадва! Подаде ръка на брат си, поздрави го и каза:

- Честито подстригване с бръснане!

- Откъде знаеш това? - го запитах.

- Досега той винаги ме биеше и ми го казваше, сега аз му го казах!

 А преди да си легне ми казва:

- Сега какво да правя, за да ми чете батко от "Пипи дългото чорапче"? Трябва да му се оставям да ме бие на шах, за да ми чете!

Брат му беше в болницата. Отидохме му на свиждане и Димо гордо му се похвали:

- Когото хвана в детската градина и го бия! В детската градина Светозар е командир на войската, а аз съм командир на войската и на Светозар! (А по външност е един от най-слабичките и тъничките.)

Един ден каза, че другарката Христова е най-лошата от всички другарки - само вика, кара се и ги наказва. "

- Коя е по-лоша - другарката Христова или майка ти? - запитах аз.

- Другарката Христова!

- Хехехе - засмя се майка му. - Ти очакваше, че Димо ще каже, че аз съм по-лоша, нали?

- Най-лоша е другарката Христова и веднага след нея си ти!- добави Димо.

Но една вечер, както седяхме с него край масата в кухнята, ми каза:

- Майка веднъж беше много добра.

- Наистина ли? Кога е била много добра?

- Веднъж счупих една чаша, а тя не ме наби. Каза ми: "Мама те обича дори, когато чупиш чаши!" А тази чаша беше много хубава! Виждаш ли колко много беше добра!

Майка му го убеждава:

- Трябва да ме слушаш! Нали знаеш, че ти нямаш по-близък човек от мене!

- Ами, нямам. Имам!

- Кой ти е по-близък?

- Ами татко!

Идват ни на гости Балканови.

- Още от първата дума станахме приятели с леля Балканова! - гордо казва Димо. - Коя беше тая първа дума? - пита майка му.

- Здравей! - отговаря Димо.

Дадоха му да учи стихотворение за 8-ми март и им правиха снимки, на които да пише и "Честит празник!" Майка му се чуди, как ще научи толкова дълго стихотворение, а Димо казва:

- Друго ме безпокои мене: че трябват три снимки, а ме снимаха само един път!

Стоим в хола пред телевизора, и Димо изведнъж поиска ябълка. Някой трябва да отиде в кухнята да донесе ябълки.

- На кого е ред? - пита майка му. Ще се броим! - казва Димо и започва:

- "Учителката Йовка, купила си човка -  

да кълве децата по училищата. 

Родила си бебче, кръстила го Бобчо,
Бобчо влезе във салона и натисна телефона.
Телефонът каза" звън" - Бобчо се намери вън!"

Майка му излезе - на нея се падна думичката "вън". Останалите продължихме да се броим, и който остана последен, отиде за ябълките.

Димо - когато седим на дивана в кухнята или на дивана в хола пред телевизора, непрекъснато се качва на главата ми. Това на мене не ми пречи и не ме дразни, но страшно дразни майка му и брат му.

- Как можеш да го търпиш! - възмущават се те. По тази причина достатъчно е да ритне или закачи някак брат си, и той веднага му кряска:

- Сега ще те опердаша! Това не ти е баща ти!

Димо искрено си мисли, че е по-силен от мене, и се бори с мен много силно. Каква сила придава увереността, че си по-силен! Много са редки случаите, когато към него се обръщам гневно - да престане с нещо или да си оправи нещо. Тогава по гласа ми разбира, че не се шегувам, и изпълнява.

Веднъж ме накара да запиша животните, които е видял досега (до месец май 1985, т. е. преди да стане на шест годинки и половина): една змия, четири диви заека, три вълка, три фазана, две ветрушки, една нощна сова, две водни змии, едно ято щъркели, три орела, два и още два щъркела, петнайсет рака, едно попче, два сокола.

Отначало си помислих, че той си измисля тези неща, и започнах да го разпитвам кога и къде ги е видял тези животни. Оказа се, че помни всичко точно. Вълците и змията ги видя в Странджа. Там видя и лисицата. Фазаните ги видя в една нива като пътувахме с колата. Зайците, совата и керкенезите една привечер, когато отидохме с колелото до гора Волга (на село имаше две горички; още на времето Ники ме запита как се казват и аз като не знаех да имат имена, отговорих му, че едната се казва гора Волга, а другата - гора Днепър; и така си ги именуваме местностите и до днес - макар горичките да не съществуват, изсякоха ги).

На 22 май 1985 година беше последният ден на групата им в детската градина. Имаха открит урок - пред родителите и близките на децата. Урокът беше направен като състезание между два отбора - "Черешка" и "Ягодка". Димката определено беше най-добрия от групата - даваше най-много и най-добри отговори и за София, и за Ботев, и за Родината. Най-много вдигаше ръка, най-много го вдигаха и най-хубави отговори даваше. Накрая той се оказа и знаменосецът - той предаде знамето на знаменосците от следващата група с думите:

- Пазете го свято и неопетнено, както го пазехме ние!

И тук мислех да завърша разказа си за Димката - с края на детската градина.

Но трябва да напиша нещо и за първи клас. Защото както беше най-добрият в детската градина, в първите месеци на училището Димката изведнъж се срина. Изпратихме го на училище съвсем неподготвен за него.

Трябваше да сме го научили да чете и пише, но не го направихме - повярвахме на това, което се говореше тогава - че не трябвало децата да се учат да четат и пишат предварително, че това прави първата им година в училището безинтересна и че ако знаят повече от другите деца, много ще пречат на учителките. А пък че когато се учат да четат, не трябва да се учат да четат на срички, а трябва да прочитат цялата дума и прочее глупости!

Записахме го в кварталното училище - то беше с изучаване на руски език. Тогава с руския народ си бяхме братя. И почти всички деца вече знаеха да четат и пишат, а някои деца - от смесени бракове - знаеха и руски.

И Димката изведнъж се оказа сред аутсайдерите.

- Защо в детската градина и навсякъде казват, че е хубаво в училище? Няма нищо хубаво в училище! Ето толкова хубаво няма в училище! - и показва върха на пръстчето си! Колкото един микроб хубаво нещо няма, колкото един вирус няма!

Учебниците и тетрадките му едва се събираха в чантата, която беше много тежка за него. И не само за него - и на другите дечица чантите им до училището трябваше да ги носят родителите им!

- Аз че съм нормално развит е вярно - каза Димо, като имаше предвид характеристиката, която му бяха дали от детската градина. - Но не чак толкова, че сам да си нося чантата!

Не успяваше да се справя с уроците, с писането, получи стрес.

- Много е зле - каза ми учителката, когато след първия месец отидохме на родителска среща. - Другите четат по толкова думи в минута, той едва срича. Трябва да го научите да чете!

- Не трябваше ли на това да ги научите вие?

- Как може изобщо да си помислите, че аз ще го уча да чете или пък да смята! Аз имам в класа над трийсет деца - на никое не мога да отделя време да го уча!

Тогава се заехме вкъщи. На пишещата машина му писах текстчета, в които думите бяха разделени на срички - както бяха някога в нашите букварчета, и той се научи да чете.
И с писането беше много зле - в час не се решаваше да пише; може би защото му се караха за всяка грозно изписана буква или ченгелче. Но му казах да пише бързо, за да успява да изпише всичко което им е по урока, а че не е красиво - да не се безпокои. И така започна да се справя, и към Нова година се беше изравнил с останалите.

И независимо от всичко отиваше на училище бодър. По пътя и в автобуса говорим за различни неща, като вървим - подскача и подтичва радостно край мен. Другите деца като го видят, радостно се затичват към него:

- О, Димо!

Веднъж, като го водех на училище, по пътя до спирката му разказах как батко му не можеше да прочете трисричните думи - например, вместо "ма-са-та", прочиташе "ма-та-са"! Димо каза:

- А аз кълва, кълва буквите, но сричките не ги размествам!

Все с цел да го успокоя, че не само на него, но на всички ни е било много трудно в първи клас, му разказах как аз съм искал да скоча от черницата и да се убия, защото ми е било много трудно. Бях му разказал и как веднъж ме изгониха от детската градина, защото се държах неприлично; и как не посмях да се прибера вкъщи, а се скрих в едни дърва, докато пуснат всички деца, за да се прибера заедно с всички, но все едно - децата ме издадоха и казаха на майка ми.

Няколко дни след като му го бях разказал, Димчо ме запита:

- Майка ти би ли те тогава, когато те изгониха от детската градина?

- Да, наби ме и каза на татко.

- А той би ли те?

- Не.
Димчо се притисна гальовно към мен:

- Ти значи си взел доброто от татко си!

Димчо ми каза да запиша още три животни, които е видял: три змии - на Витоша и в Странджа (при това змиите на Витоша, макар и през август, ги видяхме високо над Щастливеца, почти под Черни връх, където заради студа не предполагах, че е

възможно да има змии!); три фазана в една нива; куцо лисиче в Странджа; две мишки - една на село и една в София; още един орел; едно лунно затъмнение (това на 28 октомври 1985 година).

Вечер едва дочаква да угасне тока (по онова време имаше режим на тока, всяка вечер по два часа в новите софийски жилищни квартали нямаше ток) - и излиза да си играе навън.

В бележника на Димо се бяха се събрали 17 забележки, между които:
26.12. - Обижает товарищей!!
29. 01. - В числе других устроил в столовой драку!
11. 02. - В стола се държи безобразно.
А от 19 февруари имаше две забележки: "В междучасието тича и се бие с другарите си!" и "Прошу родителей зайти в школу для разговора о поведении Димо!"

Димо каза, че Лариса иска да види бащата - вероятно, защото той самият предпочиташе да не бъде майка му.

Лариса каза, че Димо поначало много се бие. И другата им учителка - Петрова - също се отзовала за него, че е голям побойник, и затова ме викат.

Да, Димо наистина се бие и се гордее с това. Веднъж се върна от училище силно и радостно възбуден.

- Знаеш ли, аз сега съм най-силният в класа! Бих най-силния в класа!

И на въпроса ми как и защо е станало това, обяснява:

- Той е най-силен, но е и много зъл. Обаче аз просто не си знаех силата! Но сега като ме удари той и като се ядосах и с цялата си ярост, като започнах бой без да гледам, без да гледам къде удрям, така бързо бързо...

- И той заплака ли?

- Не заплака, но само това му оставаше - да заплаче! Аз просто досега не осъзнавах колко съм силен!

А вчера пък (става въпрос за 19 февруари, когато си дойде с две забележки) се били с Красимир. Те се били съвсем наравно и Димо никого не е викал, но нали си има приятели - те сами му дошли на помощ и Красимир бил набит. А Лариса се ядосала - как така няколко срещу един - и им написала забележки на всички.

Казах му че трябва да се бие само в защита на справедливо дело, когато обиждат някого или когато обиждат него самия. Но преди всичко трябва да се научи да чете и смята по-добре от другите, за да не казват че не може да чете, а освен това е и побойник.

Вечер ние с него много се борим вкъщи. Досега ме е победил четири пъти и ако още веднъж ме победи, няма да се занимава вече с такъв слабак като мене. Ако майка му е наблизо, тези борби, винаги съпроводени и с викове и закани, като: "Единият ще бъде победен! И победеният си ти!" и др.п. я вбесяват. Но батко му често се присъединява към нас. Димо просто се забравя - хвърля се, удря - така много му се бори! А е толкова крехък и тъничък!

Веднъж, докато вечеряхме, ме запита:

- Татко, Левски като е ударил плесницата на предателя, останали ли са му пръсти по бузата?

- Защо питаш?

- Защото в детската градина имаше една дето така силно биеше шамари, че оставаха пръсти по бузата.

- Коя беше тя - другарка или леличка?

- Леличка.

- Тебе ли те е удряла?

- Не мене, но едно друго момче. Като го удари го събори и два часа му стояха пръстите й на бузата!"

Няколко дни по-късно, когато батко му му прочете:

 - "... но предателство коварно, колко жертви взе от нас...", Димо казва:

- Само да видя някакъв предател! Ако ще другарката да е там, като се спусна, като го започна, бам, бам, бам - ще го пребия!
Когато се борим с него, той така нанася удари с двете си ръце и с двата крака, че да се чудиш колко крайника има - дете ли е или стоножка!

Легнали са с батко си на дивана, покрили се с одеялото, с глави на различни страни, с крака събрани по средата.

- "Двама братя воеводи, двамата ми верни сина - скарали се кой да води бащината си дружина!" - казах аз.

Димо веднага заразпитва защо казвам това, какво значи тесни били планините за несговорна дружина и т. н. Когато му разказах всичко, запитах:

- Ако вие с батко ти сте братята, кой трябва да води дружината?

- Аз, защото съм по-самоуверен! - отговори Димо.

Ники се възмути:

- Ами не смяташ ли, че трябва аз, защото съм по-знаещ?

- Ами, ти си толкова неточен! А аз с една прашка и с един домат - право във устата на пашата!

На 26 февруари се прибрах вкъщи по-рано от останалите, защото в 19 часа трябваше да замина в командировка, и заварих Димчо, току що завърнал се от училище, силно разплакан, не можеше да се успокои. Наклеветили го, че счупил шкафа в класната стая. А той не го е счупил. И когото и от другарчетата си да запитвал дали са го видели че той го е счупил, всеки казвал, че не го е видял. Въпреки това били казали на учителката - Лариса - че той го е счупил. И тя приела това, не повярвала на Димо, и тя като всички се оказала недостойна и нечестна!

Какъв тежък удар беше това за неговата детска душа - първата среща с несправедливостта, първото разочарование от хората, от човека, когото си смятал за непогрешим!

Казвах на Димо, че това е дребна работа, че Лариса просто е искала да намери някой, който да поправи шкафа, че утре ще поправим вратата на шкафа, но това за него нямаше никакво значение и не го успокояваше. Главното за него беше обидата - не за него, а за другите - че са толкова лъжливи, клеветници и несправедливи.
Разбира се всичко бързо се оправи - брат му отиде и поправи шкафа, а справедливостта възтържествувала - Димо "вдигнал на бунт всички деца" и те казали на Лариса, че не той е счупил шкафа, че него въобще го е нямало в стаята, когато се е счупила вратата на шкафа, а шкафа е счупила... И послеу като й вИдел очичките на тази, тя едва не се разплаквала.

Разпитвам го, като гледам снимката на класа им, направена на 26 февруари, когато ставаха "Чавдарчета":
- Кое е най-веселото момче?
- Аз!
- Кое е най-веселото момиче?
- Христина!
- Кое е най-силното момче?

- Аз!
- Кое е най-умното момиче?
- Няма умно от момичетата.
- А кое е най-умното момче?
- Динко, аз, Дамян, Христо. Но ние нямаме винаги един и същ да е най-умен.

Преди първи май, на 30 април, първите класове имаха състезание - на въпроси и отговори. Отборът на първи "В" - клас, класът на Димо, беше от 5 човека, и Димо беше един от тях. Състезателите се избирали чрез гласуване. Най-много гласове получила Мая - капитан на отбора, и после Димо и още едно момче. Явно, въпреки че не се научи навреме да чете, вече се е наложил като един от добрите ученици.

На 2 май 1986 година, на село, ходихме с него с колелото на разходка, много надалече, зад гора Волга. Видяхме два заека, кукувица, свраки. Той се возеше зад мен на багажника на колелото и фантазираше: ако един милион вълци, сто милиона мечки, двеста милиона лисици - нападнат едно зайче, и то с ушичките: бам, бам, бам - всичките ще ги избие. Или ако тези същите, плюс още двеста милиона лъва, нападнат едно охлювче, и то с рогцата си се отбранява и ги избива.

На връщане се научи сам да кара голямото колело по пътя - аз само лекичко го придържах за седалката, а вечерта по улиците на селото вече можеше съвсем сам да го кара - сам потегля, прави завоите на кръстовището, пада, продължава.

На другия ден пък с едно приятелско семейство излязохме сред природата. Понеже носех пистолета, на момчетата им се прииска да стрелят. Поставихме един лист от тетрадка на около 25 метра от нас. Другите момчета стреляха и куршумите вдигнаха прах край листа. После стреля батко му - той улучи, примерно ако центърът на листа е часовник, някъде към мястото на два часа. Накрая и Димката поиска да стреля. Страх ме беше да не би от големия откат да изпусне пистолета, но му поставих един патрон в цевта, той залегна, опъна ръчичките напред - за  това много следях, да не би при откАта пистолетът да го удари по лицето, и гръмна. И порази листа точно в средата, в десятката!Всички му заръкопляскахме.

- Аз въобще не знам и не разбирах какво ми говорите там за равна мушка - каза ми после Димката. - Аз си се прицелих както си стреляме с фунийки. И когато да гръмне даже си затворих очите!

Как го е направил не знам, но първият му изстрел беше изключителен!

На 31 юни 1986 година Димо завърши първи клас. На тържеството аз не присъствах, присъстваше майка му. Но за почти всяко дете присъствали по 3-4 човека, родители и баби, та на някои деца прилошало. Димо си е казал стихотворението много добре. Свидетелствата раздавали по азбучен ред, без по никакъв начин да определят някои деца като по-добри. Само, когато давала свидетелството на Мая Христова - Мъничката Мая, толкова мъничка, че когато декламирала не се виждала пред насядалите отпред родители, та една майка казала: "- Мая декламира! Тя е толкова нисичка, че не се вижда!", Лариса не се стърпяла и казала:

- Умница Мая! Мая - молодец!

Защото в Мая Лариса е виждала своето детство - и тя такава мъничка!

Общото мнение на родителите беше, че Лариса е направила много за децата им в първи клас. Тя ги научи на много неща, тя им беше и другар, и бог, въпреки малкия си ръст!

На мен лично ми се струва обаче, че тя беше прекалено строга към тях. Децата прекалено се бояха от нея.

Написал бях за Димката едно стихотворение на българо-руски - с цел по-лесно да научи  някои думички, но главно и с цел да преодолее, смеейки се, страха си от Лариса.  Ето го:

СТИХИ ПРО ДИМА

Напишу стихи про Дима -
в них и правда, в них и рима!
Дима - мальчик молодец!
Он охотник, он - стрелец!
Он товарищ самый лучший,
он всегда у самой гуще!
Где опасност, где беда -
Дима лучший друг всегда!
Он природу изучает,
всичко живо защищает!
В городу, в лесу, у моря,
он весьол, не знает горе!
Ловкий он, горяч и смел !
Дима - истински орел!

С чанта, пълна с буквары,
тежки, не как комары,
всяка сутрин, по неволе,
уезжает Дима в школе!

В школе на всего запрет,
в школе разное стерпеть!
Там уроки задают,

обижают, даже бьют!

Педагог у них - Лариса!
Щом я видят - и ги втриса!

Самый лучший педагог -

и взискателен, и строг!
......
Но проходит месяц май,
наступает месец юни!
Для бегуни и крикуны,
это настоящий рай!

Да сте чели или чули
за противни каникулы?
Нет такие на земле,
ни у нашей стороне!

Но Лариса ги съсипа -
със домашни ги обсипа!

Всеки ден писать диктанты,
каждый день читать романты,
каждый день решать задачи -
просто - да ти се доплаче!

Но настанет ли пора
наконец и за игра?

Все задания на дом
вы бросайте с волнолом:
пусть найдут свои кончины
в океанские пучины!
Вылезайте с нас на горы
в поднебесные просторы!
Солнце, воздух и вода -
пусть ласкают вас всегда!

Това беше краят на стихотворението. Но Димката ме накара да добавя още два реда:

"Наиграйте се добре,
а Лариса - да си мре!"

На 14 август, след като мина мандатната комисия и батко му беше приет за курсант-пилот, отидохме на село и там стана въпрос, че Ники е изкарал шестици и на изпитите в МЕИ, и във Военновъздушното училище.

- Шестиците са нищо - казах аз - По-важното е, че Ники и в държането си, и в поведението си се откроява като най-добър от всички - просто в последно време нищо лошо не може да се каже за него!

- Абе ти Ники не можеш да го платиш, такъв е Ники! А пък Димо ще бъде още по-добър и от Ники! Димо е огън! - каза баба му Петра. - Той е хем способен, хем никак не е страхлив! А пък това - и посочи братовчедчето му Петърчо -  е много страхливо!

Но защо братовчед му, много умно дете впрочем, е толкова плах, докато Димо е самоуверен, смел и свободен в държането си?

Може би има значение това, че на Димо никога не съм се карал, не съм му поставял ограничения, защитавал съм го от упреците за дребни неща от страна на майка му. Докато братовчед му е бил възпитаван винаги със забрани - понякога безсмислени, само и само за да разбере, че не може да бъде така, както той иска!

Те живеят в Москва, но всяко лято идваха в България. Спомням си как в един следобед майка му и жена ми излязоха по покупки, а Петърчо го оставиха в апартамента при мене.

- Може ли да не спя след обяд? - запита ме той.

- Може.

- А може ли да взема това?

- Може. - А може ли да си поиграя с това?

 - Може.

- А може ли да погледам телевизия?

- Може. Всичко каквото поискаш, може!

И как той, след всяко мое "Може!", ме гледаше с огромно удивление - нима е възможно така да се разрешава!

Веднъж си говорехме с баща му за възпитанието на децата, и той ме упрекна, че лошо възпитавам Димката, че Димката непременно трябва да има страх от мене.

- Аз сигурно не бих могъл да бъда друг, дори и да бях убеден, че такова възпитание е вредно! - казах. - Но всеки търси, поне за себе си, как да оправдае поведението си. Така и аз: чел съм, че страхът е като щуката в бента: както щуката изяжда всичката друга риба, така страхът унищожава всички останали чувства. А също и това: че лошите страни ще напуснат детето от само себе си, без за това да са необходими никакви външни усилия, когато ги изместят буйно изкласилите достойнства! Може в някой период от живота си детето да е капризно, ревливо, побойник - но всичко това ще се израсте, както казва майка ми. И освен това: че детството не е само подготовка за живота - то е и част от самия живот! Най-хубавата му част!

С това смятам да приключа разказа си за първите седем годинки от живота на Димката.
С уговорката, че аз всъщност съвсем малко зная за този му период. Защото през цялото време бях много зает и съвсем малко време прекарвах със семейството си. Особено през първите му три годинки: беше точно както е в поемата:

"Красива дума - командир!

Но тя е страшна със това,

че всичкото ти време взема,

и с туй, подобно на смъртта,

от близките ти те отнема.

Ти тръгваш, а те още спят.

Завръщаш се - а те заспали.

Децата ти без теб растат

и постепенно те забравят!..."
Написах всичко това, за да го подаря на Димката: с мисълта, че като прочете какъв той самият е бил, и сам по-добре ще разбира децата си!