Димна завеса

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сребриста табакера. Отвори я и с умел жест си взе ръчно свита цигара и я прегърна с устни. Придърпа ръждивия свещник на масата пред себе си и запали цигарата. Дръпна от нея страстно и дълбоко със затворени очи. На отсрещния край на масата едни други очи се бяха забили в него. Тя протегна ръка... за цигара, но той щракна табакерата и я прибра.

- Както винаги – каза тя почти на себе си.

- Както винаги се грижа за теб, за здравето ти - почти телепатично й отвърна той.

Тази телепатия беше някак рутинна. За годините, прекарани заедно, бяха развили такава интуиция един към друг, че дори погледи не им трябваха. И по-добре. И без това избягваха да се гледат в очите. Разбираха се само с усещането за другия - усещане за тежест, за стиснато гърло, за вързани ръце. И тик-такащ звук. Отдавна бе започнало обратното броене и това ги наелектризираше. Всеки миг механизмът можеше да спре и не знаеха какво ще се случи - може би взрив? А може би нищо?

Димът, който издишаше, се спъваше в мустаците му, гъсти и прошарени. Между двамата се образува нестройна прозрачна стена от сивота.

Тя събра сили да разбие димната преграда:

- Е? Какво сега?

- Каквото поискаш – отвърна с нисък, плътен глас и отегчено той. Бавно повтори:

- Каквото поискаш.

- Не ти пука! Все тая ти е! – тя събра нервно в ръцете си карето на масата.
- Кажи ми, че някога ти е пукало. Моля те, кажи ми, че някога ти е пукало за мен.

- Пукаше ми... - втренчен в олющената боя на стената отвърна той.

Първата изпепелена част от цигарата се разхвърча към земята.

- Преди всичко да тръгне надолу ми пукаше. Когато все още мислех, че мога да имам истинско семейство...

- Хайде, кажи го! Изплюй задавеното! Кажи на яловата, че тя е виновна за всичко и да си ходи! Да си взима негодната утроба и да се маха! – лицето й се разкриви от яд и огорчение. Очите й горяха, но в студен огън. Едва не разкъса плетеното каре между пръстите си.

Той дръпна от цигарата и пак се разхвърча пепел.

Успокой се! – все още равнодушен, но започващ да се изнервя, каза той.
 – И двамата знаем този сценарий. Ясно ни е как ще свърши. Нито ти, нито аз ще си идем. Ще изпуша две дузини цигари, ще пия, докато ти си се затворила в стаята и правиш Бог знае какво... и така. Както винаги.

Тя се изправи енергично, отметна ярко черната си коса назад и тихо, но достатъчно ясно каза:

- Този път не. Този път ще гледаш друг филм. Настани се удобно. Аз си тръгвам – и хвърли своето плетено каре на земята, където той си тръскаше цигарата.

Още малко пепел литна.

С отмерени крачки тя отиде в другата стая. Той стисна цигарата между пръстите си и я всмука колкото му позволяваха дробовете.

- Какво си мислиш, че правиш? – измрънка с иронична насмешка, седейки на стола. Очакваше вратата да се отвори. – Казах ти – познаваме се.

Тя излезе с два стари кожени куфара, очевидно приготвени по-рано и го погледна със странно и изстрадано облекчение.

- А аз ти казах, че си тръгвам – непоколебимо заяви. – Приятно пушене.
Отново падна пепел от цигарата му.

- Не можеш – с нарастващо неразбиране и страх стрелна той.

- Всеки друг път, може би да. Но точно сега мога. Ти ми го каза – “каквото поискаш”. Забрави ли?

Тя тръгна към входната врата. Той скочи за секунда и се изправи пред нея. Цигарата падна до крака му все още тлееща.

- Знаеш, че ако излезеш, няма да може да се върнеш.
- И да остана пак не мога нищо да върна. Какъв е смисъла?
- Няма смисъл. Не е и необходим – отвърна той разпалено.
Тя го заобиколи, отвори вратата и застана на прага.

- Моето безсмислие се изчерпа. Удари дъното. Сега трябва да се оттласна от него.

- Няма да промениш мнението си, нали? Вижда се, че си го обмислила добре.

Тя не каза нищо. Погледна скришом  гузно.

- Права си, аз ти казах. Каквото поискаш. Тръгвай тогава. Той бръкна отново в джоба на сакото си и извади сребърната табакера.

- Ето, вземи ги. За из път, за на крак, за каквото поискаш...

Тя  взе табакерата.

- Сбогом! – каза тя.

- Сбогом!

 Той затвори вратата без да гледа след нея. Пое дъх така, сякаш дърпа от последната цигара на света и издиша продължително. Видя онази, тлеещата на пода, вече почти загаснала. Взе я и пое от нея, каквото бе останало. После я хвърли обратно на земята. Смачка я.

Жената с куфарите бързаше към една стара кола с поизтъркана червена боя, където някой я очакваше. Питаше се, дали ще си прости, че много скоро щеше да роди детето на друг...