Тя гледаше кървавия залез зад хълма. Дърветата като мрачни стражи, протягаха ръце към помръкналото небе. Хълбоците ѝ се повдигаха бавно и ритмично. С всяко вдишване настъпващата нощ нахлуваше в дробовете ѝ. Хладният въздух лекуваше нараненото ѝ сърце. Чудовището се събуждаше в сърцето ѝ. Още един дъх я приближаваше към нея. Кожата ѝ пареше от студената ласка на вятъра по нейните гърди. Всяка нощ се завръщаше тук. Чакаше, скрита в сенките на бора. Мракът нахлуваше в душата ѝ. Сърцето ѝ забързваше своя ритъм. Вдишване, издишване. После пак. С настъпването на нощта тя се завръщаше. Дивото в нея крещеше. Ирисите на очите ѝ се свиваха. Цветът им от кафяв, ставаше жълто-зелен. Косата ѝ , дълга и кестенява, поглъщаше огнения цвят от залязващото слънце.
Ето, че Дивна бе отново тук. Бялата рокля се виеше по тялото ѝ докато нозете ѝ се плъзгаха по зелената трева. Свободата изпълваше сърцето ѝ с всяко вдишване. Залезът разпалваше клада вътре в нея. Гребеше с пълни шепи от живителната сила на нощта. Тя бе нейна майка и закрилница. Ново вдишване. С котешка грация се понасяше в лудешки танц. Студ пареше под кожата на краката ѝ.
В далечината видя как луната се къпеше в кристалните води на тъмното езеро. Нозете ѝ сами я понасяха натам. Още един дъх. Вик се надигаше в гърдите ѝ. Отвори уста. В гората отекна вой на вълчица. Спря. Свободата я опияняваше с всяко вдишване. В краката си виждаше потъмнелия взор на синеоката незабравка. Наведе се с грацията на сърна. Откъсна цветето. Бялата ѝ, сияйна ръка го поднесе към главата ѝ. Малките цветчета, скрили в себе си небето блестяха на пурпурните ѝ коси. Усмихна се. Щастието изпълни вените ѝ. Затича се. Вятърът шепнеше в ухото ѝ. Всеки бор дишаше заедно с нея. Виждаше черните води на езерото. Лунната пътека бе посипала сребро там, където го докоснеше. Водата я зове, шепти. Дивна нагази в хладните води. Кожата ѝ блестеше като сребърната луна. Бялата ѝ рокля полепна по тялото ѝ, когато езерото я обгръщаше с нежно докосване. Тя се потопи в свободата. Огнените ѝ коси блестяха в тъмнината наоколо. Тялото се понесе все по-навътре. Легна. Милувката на свободата докосна тялото ѝ.
Усети нечие присъствие. Две изгарящи очи я докоснаха с копнеж. Той бе там, скрит сред сенките. Дивна чу дишането му, усети желанието му. Вече на брега, тя чуваше препускането на сърцето му. Аромат на желание и страх се разнесе из въздуха. Приближи се. Черните му очи обхождаха тялото ѝ. Мургавата кожа блестеше от капчици пот. Ръцете му пареха от дива страст. Той обгърна тялото ѝ . Устните ѝ се впиха в неговите. Телата им се пренесоха в огнен танц. Двамата се сляха в едно. Хладната прегръдка на земята пое парещите им тела. Дивна погледна небето. Звездите блещукаха като мъниста на огърлица на топлата ѝ гръд.
Нечий поглед скрит в сенките. Ужас запълзя по гърба ѝ. Тя се изправи с грацията на котка. Две сини очи се впиха в нейните. Ръка стисна гърлото ѝ. Бавно изсмукваше животът от вените ѝ . Със сетни сили се вкопчи в съсухрената ръка. Смях, зловещ и сподавен. Дивна усети омразата на старата вещица. Чу зад гърба си само тихото ромолене на поточета, което се вливаше в езерото. Сбогува се мислено с гората, с тихия плач на незабравката.
Вик в далечината . Мрак обгърна душата ѝ. Отвори очи. Той стоеше над нея. Милваше лицето ѝ. Дивна се изправи бързо. Огледа се като ранена кошута. Видя алената кръв на тревата. Черното тяло на вещицата лежеше на земята. Нож стърчеше от гърдите ѝ. Дивна се обърна. Прегърна го, а свободата отново нахлу във вените ѝ. Тя го целуна за последен път. После се загуби в черните води на езерото. От този ден насетне, той стои тук всяка нощ с надеждата да зърне своята любима. Очите му пресъхват, а сърцето му гори от болка. Дивна е някъде там в сенките. Усеща пулса на гората и тича всяка нощ сама и волна. Къпе се във водите на езерото. Огнените ѝ коси са окичени с незабравки. На лицето ѝ грее усмивка, забравила любимите ръце.
© Дора Нонинска All rights reserved.