Трудно можеше да се види от металната мантинела отбивката за Папаз дере по магистралата. И не само защото нямаше знак, ами и защото от сивия асфалт се преминаваше директно върху чакълен калдъръм, валиран няколко пъти за подравняване. Но така или иначе годините го бяха заравнили посредством житните треви, израсли в него и тежките копита на конете. За невъоръженото око самата отбивка представляваше скрит портал между измеренията на модерното и позабравеното старо. Но няма такива портали, които да спират духовното, технологичното и финансовото да влизат и да излизат оттук. Затова спокойно може да се твърди, че Папаз дере бе една малка държавица, със свой собствен светски и духовен живот.

Движейки се по загладения от времето чакъл, отстрани можеха да се видят доста интересни обекти. Най-напред изоставените ливади и ниви, които бяха изпълнени  от трънки и магарешки бодили, които поради необременения си растеж създаваха илюзията, че си в мексиканска пустиня – толкова много наподобяваха на кактусите Сагуару. Верно, че пепелянките не бяха толкова отровни, колкото гърмящите змии на Американския материк, но разбира се, по типично български нрав, не отправяха онова джентълменско предупреждение с опашка, а директно и безмилостно захапваха изливайки солидна инжекция от отрова в кръвообращението на нежелания посетител. А в Папаз дере на чужденците не се гледаше с добро око. Спасили се някога от всевъзможни гонения, жителите бяха запазили онова типично недоверие, характерно за нашия народ. И по същия начин то се поддържаше живо от религиите, които бяха толкова пъстри и цветни в това „забравено от Бога място”.

Нивите на село бяха навътре в равнината, където от свличането на скалите и задържането на повече влага от дъждовете се беше образувала онази планинска и плодородна почва, която местните наричаха „саррат”. Думата беше северска и означаваше червен пясък. Та на тази песъчлива почва земеделието процъфтяваше изключително успешно. И там, до където сарратът беше прострял снагата си, до там бяха и нивите. Нямаше неразорано плодородно кътче, което да не се използва. А каква пшеница ставаше в Папаз дере. Изпечена, червена, твърда като земята и стъклена като кварца по клисурите. И брашното от нея – жълто като слънцето, пулсиращо в неговия геомагнитен ритъм и правейки хляба от Папаз дере повече богатство, отколкото храна. Но местните земеделци не отглеждаха само пшеница. Тук бяха намерили своето място и златният ечемик, божият лимец, кехлибарената ръж и усмихнатият слънчоглед. Нямаше как да не станат в тази долинка. Защитени от ридовете на планината от една страна и пазени от острите тръни на магарешкия бодил, растенията се чувстваха богоизбрани. И даваха всичко от себе си на стопаните на земята. Българите казваха шеговито, че слънчогледът се е родил тук, в Папаз дере. Независимо какъв сорт или хибрид внасяха в земята, неговите пити, сякаш по воля на саррата, ставаха колкото голяма тава за баница, носещи тежкия товар от черните катранени семена, нахранени с малко от песъчливата почва, но отгледани с обичта на слънцето. И тук, в планината, слънцето бе по-близко до тях, затова слънчогледите сутрин морно се протягаха, когато то ги погалеше, а вечер се покланяха на огненочервеното кълбо в знак на почит към благодатната му топлина и светлина. А по Преображение, когато житната реколта беше вече прибрана и зърното кротко спеше по хамбарите, жаркото августовско слънце „драсваше само клечката” на острите стърнища. Но нямаше опасност от пожари. Отново тръните и канарите пазеха Папаз дере и скъпоценната гора от червените езици на огъня. И нивите горяха до Малка Богородица. А след стихията изглеждаха мъртви, черни. Сякаш Адът беше минал оттук, оставяйки единствено въглени след себе си. Но под пепелта на слънцето се криеха червените пясъци. Пепел и пясък всяка година скрепваха своите пръсти под ударите на тежките земеделски плугове, за да вдъхнат живот на новата реколта догодина. И дъждът идваше чак след сеитба. Едва тогава облаците успяваха да прехвърлят билото и ридовете и да стоварят своите небесни сълзи върху жадните ниви. И зърното в земята пиеше жадно. Пиеше и се събуждаше за кратко. Събуждаше се, за да протегне малките си листенца като ръчички в последна молитва към Всевишния. И после отново заспиваше. Заспиваше върху топлата длан на червения саррат и очакваше бялата пелена на зимата. Онази красивата и пухкава пелена, която щеше да го завие и макар да смразяваше все повече вятърът, на крехките кълнове им бе топло и хубаво. Те знаеха, че така ще заякнат, ще станат силни, за да могат да носят на плещите си онези огромни класове, пълни отново с лъчите на слънцето. И кръговратът се затваряше.

А след плодородните нивя идваше ред на ридовете. Високи, остри и назъбени. Стряскащи, плашещи, оголени. Сякаш протягаха своите чела към небесния олтар и го разсичаха с погледа си. По тях все още можеше да се видят завитите роги на муфлоните, умелите подскоци на дивите кози и снажните тела на козирозите. Тези величествени животни пазеха входа към долината на Папаз дере. Като своеобразни стражи, всяваха страх у посетителите с острите роги и опасния си нрав. Но денем. А нощем по кривите пътеки между канарите можеха да се видят светещите очи на рисовете. Казваха, че рисовете са потомци на древногръцките сфинксове и чакат стаени между тясното ждрело по пътя за селото. Да те приклещят и да ти зададат ония прастар въпрос за кръговрата на живота. Но това бяха само легендите. Напоследък доста бракониери, които не искаха и да чуят за местния фолклор, стреляха по почти всичко, което се движи. Някога гордите животни, сега се страхуваха от човека и предпочитаха да запазят своя живот, за да предадат „дверите” към долината на следващите планински охранители. От другата страна на билото, преди дълбоките клисури, беше малкият планински лес. Това бе свещено за северите място, където растяха вековните дъбови дървета. Те бяха последният отпор, последните стражи преди дълбоките и остри клисури. Стари севери разправяха, че дъбовете били най-страшни през нощта. Тогава те удряли безмилостно дори с най-нежните филизи и оставяли дълбоки незарастващи рани. Но само на тези, които се осмеляваха да сквернят свещените дървета. А те не бяха малко. Дървосекачите с техните резачки често се връщаха ранени от това място. Затова колкото и да не искаха, изоставиха малкия лес и тръгнаха да секат в гората до селото. Разказват, че старите дъбови сами откършвали своите най-тежки клони и те падали върху работниците. Половин тоновите стволове убиваха безпощадно и мъчително тези, които ги дълбаеха. Тук, в Папаз дере, природата наистина беше жива.

А когато ридовете свършат, скалите надолу продължават в дълбоките клисури. Кварцовите клисури. Тези огромни стъклени структури, образувани по тежкия гранит, бяха „златната” треска за много авантюристи. Идваха хора от близо и от далеч и слизаха до стръмните канари, за да могат дори само да се докоснат до слънчевия опушен кварц. А ако успееха да си счупят парченце от твърдия минерал, то това беше незабравимо преживяване. Много от алпинистите си тръгваха щастливи и пребогати с раница, пълна с редкия минерал. Ветровете и силните течения бяха придали на призматичните кристали, нови и всевъзможни форми, заглаждайки дебелите цепнатини от зимните замръзвания и пропуквания.

Ето всичко това правеше долината уникална. Да, и всичко това можеше да се види, просто като извървиш петнадесетте километра от магистралата до селото.

А навътре, скътано между клисурите и гората, беше самото село. Голямо, с красиви къщи, равни калдъръми, от павета, издялани от гранитните скали до селото. Когато конете минаваха по улиците, паветата издаваха онзи характерен тракащ звук, който по асфалта гъгнеше и се губеше. Още в началото на Папаз дере се виждаше табелата със скромно изписани букви. Нямаше надпис „добре дошли”, нито „тук се намира” еди коя си забележителност, а просто ЧЕРКВА. Да, това беше новото име на селото, прието с решение на общината, след като старото име не съответстваше на нечий интереси. Но много рядко можеше се чуе от жителите му да ползват новото име. Те знаеха, че Папаз дере няма нищо общо с черквите, а означаваше Поповата нива. Никой обаче не знаеше защо местните са нарекли така селището. Дори северите. Единствено Бог, най-вероятно, все още помнеше значението на това древно име.

Тук живееха стари млади. Можеше винаги да се чуе детска глъчка, мрънкане на старци, смях на младежи. Имаше от всичко по малко. Тук се срещаха много етноси. Много религиозни възгледи преплитаха ръце и не рядко това ставаше причини за появата на бурни страсти. Селото се поделяше на пет части. Макар да имаше общ кмет, всяка една от петте административни деления имаше свой наместник, къде по-формален, къде такъв, който имаше истинска длъжност.

Най-голямата част бе средното село, както му казваха, което пък се делеше на три махали. Първата, откъм пътя за клисурите, бе и най-голямата - Папаз махала. Тук живееше най-многобройното население на селото – предимно християни. Тук бе и центърът на селото, администрацията, читалището, пощата и всички онези необходими сивостенни сгради, които изграждаха светския живот и които даваха на Папаз дере един вид модерен облик. Къщите бяха сравнително новопостроени, на мястото на някогашните каменни постройки или реставрирани такива, но носеха планинския дух в себе си. Обикновено на два етажа, тъй като зимните ветрове често можеха да вдигнат дори тежките глинени керемиди от покривите. По центъра бяха наредени едно до друго всевъзможни магазинчета, занаятчийници, кафене и пр, в които си подаваха ръка майсторските традиции и съвременните технологии. Та нали дори тук горе хората се радваха на телефон, мобилен оператор, интернет и кабелна телевизия. Както казваха някои от по-възрастните жители „Може да сме стари, ама акълът ни е млад”. В Папаз махала имаше и голяма и хубава православна църква, която приемаше на всеки празник посетители от близо и далеч.

До тази част на селото се намираше Мурад бей махала. Тук живееха предимно мюсюлмани. Махалата изглеждаше видимо по-застаряла, а и мюсюлманите бяха по-консервативни по отношение на иновациите. Джамията също бе стара и често се налагаше да ù правят ремонти. Но затова пък повечето глъчка идваше именно оттук. Последната част на средното село беше Джихад махала. Незнайно защо кръстена така, може би дело на конспиративно мислене, тук живееха всички онези останали етноси, които българската история наричаше малцинства и не уважаваше особено. Тук можеше да намериш с еднаква вероятност и арменци, и евреи, роми, та дори и малка католическа общност. Махалата бе видимо добре поддържана. Имаха си синагога, арменска църква, католически храм, а многобройните еврейски и арменски златарски и бижутерски магазини и занаятчийници придаваха един рядък колорит на махалата.

На около два километра след селото се намираше Домуз махала. Тези десетина къщи бяха собственост на по-възрастни хора и те намираха истинско спокойствие, в което да изживеят старините си. Гледаха хубави овощни градини и се радваха на плодовете на своя труд. А малко встрани от Домуз махала, в една котловинка до селото, на около километър, беше и Болгар махала, където живееха българите, потомци на култа към Тангра. Тези горди жители на Папаз дере често биваха пренебрегвани от мнозинството, но пък и имаха своята тежка дума при решаване на важни за селото проблеми.

На крайната част бе Картал махала. Оттук идваха най-многобройните легенди, понеже обитаващите я севери бяха доста потайна общност. За да стигнеш до тази част на Папаз дере, бе нужно да се излезе от селото, та чак до клисурите и после да тръгнеш надолу към гората. Именно до нея се намираха високите каменни северски къщи. През тази махала минаваха и дърварските пътища. Нещо, което северите не обичаха особено. Но за тяхно добро или не, се примиряваха с експлоатацията на гората.

Това е Папаз дере. Един колорит и съчетание на природа, стихии, религии и етноси. Едно показно за кръговрата на живота и хармония между общностите.

Но хармонията не бе сега...