Mar 16, 2021, 6:58 AM

Докосната душа 

  Prose » Narratives
465 5 21
7 мин reading

Докосната душа

 

Таня Мезева

 

"Любов ли е, когато в сутрин с теб се будя?

Любов ли е, когато мисълта гори?

Любов ли е, когато в нощите, в съня ми,

душата ми със обич към твоята лети?"

-

Сънувах този стих и нежната му песен,

те бяха вътре в мен, но чувах ги отвън,

звучаха с детски глас, чист и непринуден,

долитащ там отгоре, някъде отвъд.

-

Затичах се по стълбите, исках да я видя

певицата със ангелския, непресторен глас,

тя пееше на парти, май коледно, в неделя,

но песента бе сякаш единствено за нас.

-

Събудих се. Сънят във мене запечата

мелодията, текста, детето с песента...

Впоследствие разбрах - смъртта била е тука,

докоснала ме бе със ангелски крила.

03.01.2010 г.

 

Това стихотворение го написах през януари 2010 година, когато бях директор на Дом за пълнолетни лица с умствена изостаналост, с. Драганово. То е една от няколкото ми творби, провокирани от силно преживени емоции, оставили привкус за нещо нереално и необяснимо.

Та, в този Дом, бяха намерили покрив пълнолетни лица, на които обществото бе поставило клеймо „умствено изостанали”. По една или друга причина роднините им бяха абдикирали и държавата бе единствената им майка. Осемдесет „момичета“, както ги наричах аз, всеки ден в продължение на 13 години, ме посрещаха усмихнати на вратата. Прегръщаха ме, докосваха ме с ръце и ми се радваха като малки деца. Те бяха на възраст от осемнадесет до над осемдесетгодишни, но всяка от тях бе останала в онази детска възраст, в която е била най-щастлива. Всички се обръщаха към мен с уважителното, г-жо Мезева, но това не ги дистанцираше. Напротив, в мое лице виждаха човекът, който ги обича и иска да те се чувстват спокойни. Видеха ли ме да се задавам, от портала хукваха към мен с желанието си да ги погаля и кажа колко много ги обичам. Това бяха години, в които получих толкова много любов, че може да ми стигне за няколко живота.

Но сега да разкажа за Зюмбюла, за момичето на което е посветен този стих.

В един летен ден на 2009 г. пред Дома спря такси. От него слязоха мъж на средна възраст и мургаво момиче на около 18 години. И двамата бяха видимо притеснени от предстоящото и с несигурни крачки пресякоха двора. Момичетата, които бяха насядали по пейките хукнаха да ги прегръщат, за тях всеки нов човек отвън бе повод за радостни възгласи. И тъй като бях предварително уведомена за пристигането на новото девойче, ги посрещнах на главния вход. Щом вдигнах глава ме пронизаха две черни очи дълбоки като вир. Младата жена ме гледаше като хипнотизирана, та чак тръпки ме побиха. Поканих ги в кабинета си, да се запознаем и да им разкажа за Дома. Помолих социалната работничка да разходи новопристигналата, докато ние с баща й - неин настойник попълним необходимите документи.

Когато двете излязоха от кабинета, тъжният мъж през сълзи взе да ми разказа, как му се късало сърцето да се раздели с нея, но нямал друг избор. Зюмбюла била най-малка от многолюдното семейство. Като поотраснала разбрали, че е отключила психиатрично разстройство „шизофрения” и е с лека умствена изостаналост. Въпреки това, те я обичали, водили я на училище, грижели за нея. Един ден обаче най-големият им син решил да се задоми. Довел си булка, родило им се детенце и болното момиче започнало да изпитва силна ревност към бебето. Заканвала се, че ще го убие, защото е лошо. Проявявала не само словесна, но и физическа агресия и цялото семейство решили да я настанят в социална институция. Слушах го и си мислех, Боже, защо се допуска подобно нещастие. Разделихме се с бащата с обещанието да се чуваме по телефона и да го информирам за дъщеря му.

И така момичето заживя в социалната институция, като по-голяма част прекарваше или в кабинета ми, или пред вратата му. Обръщах й внимание, говорех с нея, когато имах свободно време. Мислех си, че както се случваше с останалите новопостъпили, Зюмбюла ще свикне с порядките в Дома и постепенно ще поотслаби връзката с мен. Но дните се нижеха и тя започна да се превръща в мой страж. Сутрин ме посрещаше първа и изпращаше вечер до колата. Започна да ми говори, че в минал живот аз съм била нейна майка, че съм била жена на баща й, че мен обича много повече, отколкото настоящата си майка. В началото ми беше интересно и любопитно, наблюдавах като я професионалист, нали затова бях завършила психология, но в един момент осъзнах, че сама няма да се справя. Включих екипа си – психолог, педагог и социален работник, съвместно да я ангажираме със социалната дейност и приобщим към останалите. Оказа се, че тя можела да гледа на боб, баба й я била учила. Това беше зрънцето за което се хванахме, че колко полезна би била за останалите момичета ако предсказва съдбата им. От любопитство при нея се отбиваха тайничко и някой от служителите. Аз разбира се знаех, но си мълчах, не намирах нищо лошо в това. Докато славата й на гледачка толкова порасна, че открито хората започнаха да й вярват.

Един ден Зюмбюла свила в шепи бобените зърна, влезе в кабинета ми и ми каза:

- Искам да ти хвърля боб, майко!

Аз се усмихнах само и отговорих:

- Нека да е друг път, Зюмбюлче, имам много работа.

- Ама аз няма много да преча. – примоли се тя и аз се съгласих.

Пръсна на бюрото ми бобчета, взе да си мърмори нещо и да ги отделя на купчинки. Изведнъж зениците й се разшириха и тя пребледня.

- Лошо, много лошо. Боже, колко много сълзи!

Слушайки я, леко потръпнах, но си казах наум, това са глупости. Момичето си е втълпило, че може да гледа на боб и сега иска да ми привлече вниманието. Притесних се, но дадох й възможност да ми каже и останалото.

- Много тежка съдба – продължи тя. – Ще загубиш обичан човек. Ще ти е много мъчно, но ти ще се справиш.

- Добре! – съгласих се аз и набързо я подканих да отива вече на обяд, че бе станало почти 12 часа.

Още докато излезе, побързах да забравя за казаното. Имах толкова много работа, че въобще не ми беше до бабини-деветини.

Минаха няколко месеца от настаняването ѝ, и уж всичко бе добре, докато в началото на декември Зюмбюла стана агресивна. Отказваше да се храни. Не искаше да си пие лекарствата. Посягаше да бие момичетата от нейна стая и дори се заканваше на персонала. Наложи се да бъде настанена в Психиатрична клиника за специализирана помощ. Никой от нас не се притесни сериозно, защото в такива случаи, често настанявахме изпадналите в кризи там. Обадих се на главният лекар на Психиатрията в с. Церова кория и към 15 декември закарахме Зюмбюла за лечение. Периодично медицинските работници звъняха до болницата за да се информират за състоянието й. Всичко си беше нормално. Уверяваха ни, че след Коледа ще я изпишат.

Но в нощта 24 срещу 25 декември при мен се случи нещо необичайно. Както си спях, изведнъж в главата ми взе да се лее песен. Сякаш ангел пееше. Думите бяха ясни, мелодията вълшебна. Чувах я толкова ясно, че ми се прииска, да видя кой я изпълнява. Бях в някаква къща. Видях вити стълби на сън и се заизкачвах. В антрето на втория етаж сякаш имаше детско парти. Хвърчаха балони, вееха се цветни хартиени гирлянди, а едно 13-14 -годишно мургаво момиче пееше ли пееше.Толкова бе нежна песента, че не ми се искаше да свършва. Но изведнъж се събудих. Нещо ме вдигна от леглото и накара да си запиша текста. За съжаление в главата ми бе останал само първия куплет. Надрасках го сънена на един лист и отново легнах.

Сутринта рано ме събуди звъна на телефона. Беше дежурният лекар от Психиатричната болница.

- Госпожо Мезева – каза той. – Обаждаме се за вашата потребителка Зюмбюла.

- Да – малко се троснах – ще дойдем да си я приберем, но след празниците, все пак днес е Коледа.

Настъпи неловко мълчание, докато лекарят се осмели да продължи:

- Съжалявам, но трябва да ви съобщя нещо неприятно. Зюмбюла снощи е починала в съня си.

Какво съм отговорила не помня. Затворих телефона и седнах на стола до мен. Дълго не можех да проумея, какво се бе случило. Защо така внезапно е починала? Бе ли дошла душата ѝ в съня ми, за да се сбогува с моята? Каква е била връзката между двете ни? Настина ли бобът ѝ бе познал за бъдещата ми огромна болка? …

Десетки въпроси нахлуха тогава в главата ми, чийто отговори търся и до сега. Знам, че те ще дойдат, когато душата ми е готова да ги чуе. Защото съм убедена, че животът ни не свършва тук и сега. И един ден ще мога да прегърна истинското си дете, а защо не и Зюмбюла.

 

 

 

 

© Таня Мезева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??