Aug 8, 2024, 9:03 AM

 Докосване от Съдбата- част VI 

  Prose » Narratives, Fantasy and fiction
199 0 0
Multi-part work « to contents
8 мин reading

– Ти нямаш власт над мен! И никога не ще имаш! С какво право? Мразя те! 

– Недей, Лео! Моля те! Не е нужно да драматизираш чак толкова.

– Не! Това е моят живот. Моят, разбираш ли! Как смееш да се месиш в него! В решенията ми? В чувствата ми? Как смееш да размътваш ума ми?

– Ти ми даде своето разрешение, не помниш ли? На това острие не му е там мястото, притесняваш ме като го държиш така.

– Аз ли те притеснявам? Аз? Марионетката? Безволевата кукла на конци? Това се нарича изопачаване. Манипулация. Долна и гнусна лъжа! Не се опитвай! Ще го направя!

– Леополд, с теб стигнахме толкова далеч. На крачка сме от феноменален успех. Нима ще се откажеш на финала? 

– Върни я! На мига! Не ме интересува как, просто я извикай! 

– Не мога, Лео. Ти самият я изпрати в небитието. По своя собствена воля. Направи го, за да живееш. А тя искаше точно това, нали? Тя те закле да живееш.

– Но не без нея! Тя ми обеща! До края!

– Това е краят, Лео! Точно тук! Престани да се вдетиняваш и да отричаш очевидното! 

– Ще те убия! Още сега! Върни ми я!

– Нужна е подготовка, Лео! Не става от днес за утре. Толкова усилия положихме за да изчезне. Връщането ѝ ще отнеме двойно повече. А и ще те унищожи. Твоето съзнание просто ще умре. Може би и нейното. Разбери, няма място за двама ви. Тя избра теб. Уважи желанието ѝ.

– Играеш си на Бог, професоре. Нуждаеш се от спешно сваляне на земята. И аз с удоволствие ще ти направя тази услуга!

Леополд натисна и рязко прокара острието отляво на дясно по шията на Начев, но той успя да даде отпор, освободи се от хватката и хвана ръцете му, след което го отхвърли от себе си. Лео падна на пода и главата му се удари в рамката на болничното легло. Тъй като тя бе от масивно желязо, ударът се оказа достатъчно силен, за да наруши съзнанието му.

Иван Начев не изгуби нито секунда време. Повика няколко души от екипа си и заедно обезопасиха  принудително приспания Лео. Едва, след като се увери, че той е стабилен и няма никаква опасност за живота му, си позволи да въздъхне и то съвсем безшумно, след което излезе на терасата, обляна от светлината на пълнолунието и с треперещи ръце извади цигара. С още по-голямо усилие я запали и нервно я задърпа. 

“Това е краят, мамка му! Това е краят! Още съвсем мъничко и ще свърши! ”

 Като експерт с над тридесет годишен стаж в областта на Клиничната Психиатрия и Медицинска Психология, Професор Начев не беше човек, когото лесно можеш да впечатлиш. Само, че случаят на Леополд Ханеман и Дамяна Лесова караше косите му да настръхват. Буквално и преносно. 

Две доминантни личности, напълно равностойни, с изключителни лидерски качества, с невероятни умения, възникнали по едно и също време- в ранна детска възраст, когато се оформя самосъзнанието, когато започва да се разграничава от околните- от родителите, от роднините, от връстниците. Вплетени една в друга така, сякаш са двама души, родени един за друг. И вече повече от четиридесет години никой не бе успял да разплете този Гордиев възел от умове.

 А причината беше повече от прозаична- миниатюрен  доброкачествен тумор, пораснал точно в центъра на формиране на представите в мозъка. Там, където се раждаше въображението. Там, където приказките ставаха реалност ако вярата в чудеса бе достатъчно силна.

Още като студент, професор Начев се захласваше по психиатрията като специалност. Неговият преподавател и тогавашен началник на Университетската Клиника представи случая на Леополд и Дамяна пред курса им, само че по онова време той още не бе толкова тежък. Младият Иван предложи революционна терапия и, виждайки невероятния потенциал у него,  учителят му веднага го взе под крилото си за остатъка от обучението по обща медицина, както и за последващите докторантура, доцентура, професура. Двамата неуморно се трудеха над неразрешимия проблем как да премахнат едното съзнание така, че да не пострада другото . Защото макар да изглеждаше, че Дамяна и Лео се познават едва от няколко месеца, те всъщност съществуваха паралелно през целия си съзнателен живот. В началото бяха просто деца, живеещи уж в съседни къщи.  Добри приятели, споделящи общи интереси. После благодарение на психотропните лекарства, Дамяна изчезна за малко от хоризонта.  “Замина” надалеч и от нея се “появяваха” вести само инцидентно.  Леополд започна да води почти нормален живот, забравяйки я. 

Но всъщност,  медикаментите успяваха само временно да заглушат, да “приспят” едната личност. Тогава обаче другата ставаше прекалено безразсъдна и спираше терапията си. Възвръщаха се припадъците, гърчовете, загубата на памет…

 Мъничкият пришълец бе на твърде рисковано за хирургичен достъп място, за да си позволят да го оперират. А и размерът му се запази постоянен за дълго време. Само, че през последните две години- дали от неразумното самоволно прекратяване на приема на лекарства или пък от естествения ход на заболяването, новообразуванието започна прогресивно да расте, да притиска отвътре важни центрове на висшата нервна дейност и се наложи да се пристъпи към планиране на интервенция по премахването му. Разбира се, трябваше да се опита максимално да се намалят последствията от “бърникането” в мозъка на гения.

Химиотерапията и лъчетерапията не биваше да се отлагат, но точно тогава господстващата в момента личност- тази на Леополд, се отказа от традиционните методи и забегна на поредното турне със супергрупата си.

Иван Начев нямаше с кого да се посъветва как да постъпи. Учителят му бе предал Богу дух преди десетина години, а само той знаеше повече от Иван за пациента им. Но трябваше да се предприеме нещо, иначе не раздвоението, а туморът щяха да убият този тъй специален и същевременно деликатен ум. Умът на не един, а на цели двама гении.

Затова Начев, след няколко дълги безсънни нощи предприе най-рискованото начинание в цялата си професионална кариера- да извика от дълбините на ума едната личност и да я противопостави на другата с цел лечение. 

Дамяна Лесова твърдеше, че не се е крила от никого, но действително само опитен следотърсач като кандидата на медицинските науки професор-доктор Иван Начев притежаваше необходимия набор от знания и умения  да борави фино, без да причинява и най-малка вреда на страдащите съзнания. Защото, както беше станало ясно, не бе възможно двете да съжителстват в безкрайно равновесие. Едното в крайна сметка щеше да надделее над другото, а оцелялото-да изпадне в тежка депресия заради загубата на половинката си.

Към Леополд, Начев подхождаше с кадифени ръкавици- с ювелирна точност, можеше да се каже дори с нежност. Той бе творческа личност, чувствителна, крайно емоционална, дори експлозивна. Всяко отклонение в която и да е посока можеха да станат причина за агресия към себе си и околните. Точно както се случи тази нощ. Но това беше преодолимо със силно действащи медикаменти.

Към Дамяна изискваният подход бе коренно различен. Тя, бе рационална, хладнокръвна, уравновесена и владееше манипулацията до съвършенство. На няколко пъти самият Иван Начев се хващаше, че е попаднал под влиянието на ”чара” ѝ. Не като на жена, разбира се. Като на властно съзнание, подчиняващо на собствената си воля чуждата. Неговата.

Дамяна измисляше реалности, вкарваше в тях околните и им даваше ролите, които на нея ѝ допадаха. В един момент Лео беше на върха на кариерата си, а в следващия хленчеше и я молеше за милост и прошка. Начев пък бе натоварен с персонажа както на проницателен  детектив, така и на отвратителен деспот и садист, който си умираше да наранява млади и невинни жени като под “млади и невинни” Дамяна естествено имаше предвид себе си.

И сега, след толкова сериозни изпитания, след години напразни опити да се усмири ненаситната натура на ведата, Начев успя да я окове и хвърли в най-сигурния възможен затвор. Онзи на забвението.

Но не бе писано тя да остане там задълго. Извършеният подвиг нямаше да получи заслужено признание. Не, защото Лео недооценяваше старанията на Начев. Не, защото упорито настояваше на своето и дори прилагаше сила с риск за собственото си здраве, както и за това на единствения човек, способен да го спаси от самия него. А по простата причина, че предстоеше да бъде поставено на мястото му последното парче от пъзела.

Иван Начев вече се беше поуспокоил. След като хвърли фаса си в разрязаната десетлитрова туба, пълна наполовина с вода, той бавно се насочи към болничната стая на Леополд Ханеман. Най-важният му пациент тъкмо се съвземаше. Главата го болеше адски на едно определено място и когато той го докосна установи, че се сдобил с внушителна цицина.

– Професоре? Какво стана? Нищо не си спомням, освен че… Боже мой!

– Не се тревожи за нищо, Лео. Сега е важно да бъдеш спокоен. Искаше да върнем Дамяна, нали?

– Повече от всичко на света! Разберете, не мога да живея без нея. Тя е истинска! Тя е истинската! Тя!

– Да, Лео. Точно така. Радвам се, че най-после го осъзна. Няма да го забравиш отново, нали?

– Не, професоре. Никога вече. И никога повече няма да ви се противя. 

– Благодаря ти!  Е, готов ли си? Ще ни отнеме доста време, но не бързаме за никъде. И така… Погледни синьото цвете. Следи как то се върти и се превръща във вълшебна спирала, а  тя те отвежда до първия ти детски спомен. Виждаш ли?

Леополд възкликна радостно, сякаш действително се намираше там и тогава. За пръв път като Леополд Ханеман от плът и кръв  и за последен като истинската Дамяна Лесова…

» next part...

© Мария Митева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??