Глава 4

           
            Отидох на бегом до Димитър, когато той за втори път изпразни съдържанието на стомаха си в коша. Добре, че коша имаше торбичка.

            -Може би слънцето ти е дошло в повече – казах тревожна, когато той най-накрая вдигна глава и ме погледна.

Той не ми каза нищо, никаква хаплива забележка или нещо смешно и неочаквано. Гледаше ме така, с равно изражение и стиснати зъби. Забелязах, че се опитва да диша дълбоко и бавно.

            -Ела – казах му и го хванах над лакътя, фокусирала едно дърво горе след стълбите – ела, ще седнеш там на сянка, аз ще отида да прибера багажа и ще си починем на хладно в хотела, окей?

            -Не, няма нужда – каза той, но сам прозвуча неубедително и подсмъркна – или всъщност, може би си права.

            Помогнах му да качи стълбите, защото той даже някак залиташе, сетне го настаних на дебелата сянка под дървото и на бегом се върнах да взема нещата ни. Внимателно прибрах диоптричните му очила в калъфчето им, сгънах вестника и събрах кърпите. Взех чадъра и отново на бегом се върнах при Дими, като същевременно няколко плажуващи ме съпроводиха с озадачени погледи. Слава Богу, пациентът ми кротко седеше там, където го бях оставила, и изглеждаше малко болезнено. Беше отново свил краката си към гърдите и беше навел глава. Усетих, че си мърморя тихо "Аман от инатливи мъже".

            -Хайде, тук съм – повиках го аз – да те заведем на хладно.

            Той се изправи, олюлявайки се, и поехме към хотела. Поне хотелът ни беше на седем минути пеша от плажа. През цялото време Димитър не продума, само държеше едната си ръка на корема и дишаше тежко, докато вървяхме. Аз носих всичкия багаж.

            В стаята, той просто седна на земята пред леглото и въздъхна тежко.

            -Кажи ми кои лекарства трябва да пиеш – попитах го аз и той разсеяно посочи една малка черна чанта.

            -Там са. Едно синьо шишенце с разтвор, трябва да си ударя една инжекция – и той се разсмя дрезгаво. Умората си личеше в гласа му, но той инатливо продължаваше да се държи сякаш всичко е наред. Нищо че за малко да припадне и беше повърнал два пъти.

            Извадих синьото шишенце – по-скоро ампула със син надпис – знаех, че това лекарство се предписва срещу повръщане и беше доста по-силно от традиционните лекарства за целта. В черната чанта, голяма към две мои педи, имаше купчина други медикаменти, както и стерилни инжекции. Взех една.

            -Колко милилитра ти трябват? – попитах, докато оглеждах описанието на лекарството.

            -Четири май. Не съм сигурен – каза той – дай, аз ще се оправя…

            Аз чевръсто разпечатих инжекцията и напълних четири милилитра от течността. Сетне проверих за мехурчета и дойдох до Дими. От медицинското ми образование знаех, че тази инжекция се бие в мастна тъкан.

            -Качи се на леглото и се обърни с гръб към мен – изкомандвах, и той ме изгледа и се намръщи – това трябва да се бие в дупето.

            Димитър се подчини, въпреки че продължи да ме гледа намръщено, и леко смъкна боксерките си, за да направи място за инжекцията. Почистих мястото със спирт и сетне инжектирах разтвора в тялото на мъжа. Той вдигна боксерките си отново.

            -Готово. Има ли други лекарства, от които имаш нужда? – попитах го, а той продължи да ме наблюдава фиксирано. Сините му очи можеха да пробиват дупки в стена, помислих си, притеснена. Защо ли ме гледаше така странно?

            -Не, имам нужда от една цигара – каза сурово, стана от леглото, извади от багажа си чисто нова кутия цигари "Виктори" и излезе навън на терасата. Добре поне, че вече слънцето не напичаше терасата и двата пластмасови стола почиваха на сянка.

            Димитър сложи една хавлия на стола си и седна, сетне запали цигарата си и се загледа напред. Аз седнах до него, фиксирайки го с очи – той все още изглеждаше блед и сякаш го боли, но със сигурност упорито нямаше да пие нищо друго и най-странното, смяташе да пуши, въпреки че наскоро бе повърнал.

            -Знаеш ли, Анелия… - заговори той, след няколко дръпки на тишина – брат ми е един много упорит човек.

            Мигновено осъзнах, че всъщност най-вероятно Димитър ме беше разкрил. Ами то аз бях виновна за провала! Държах се твърде уверено с инжекцията или прилошаването. Наведох глава със срам, въпреки че Дими не гледаше към мен, а говореше на морето в далечината.

            -Той все ми назначаваше болногледачи – продължи Дими – а аз не исках. И винаги ги подлудявах така, че да напуснат, или пък манипулирах брат ми да ги уволни.

            Той дръпна от цигарата отново и по своя особен, елегантен начин я тръсна в пепелника, който служителите на хотела бяха заменили от вчера. Аз стоях замръзнала, молейки се да не ме е разкрил, но очаквайки, че е.

            -Какви ли не номера не съм им погаждал. Повечето наистина предпочитаха да напуснат, вместо да търпят ината ми – Дими се засмя кратко и сетне лицето му отново стана сериозно – работата е там, че аз нямам нужда от болногледачи. Справям се перфектно сам с тази болест от много години. Винаги съм ценял най-много свободата, а често тази болест е ставала причината, поради която да нямам свобода. Брат ми обаче не разбира това и все се опитва да ми наложи още ограничения. Поведението му е напълно недопустимо.

            Преглътнах, разтревожена. Димитър най-вероятно беше ядосан, въпреки че изглеждаше спокоен и някак уморен.

            И тогава той обърна силните си сини очи към мен и срещна погледа ми.

            -Имаш ли да ми казваш нещо? – попита той и тръпки преминаха по гръбнака ми. Този плашещ поглед хич не ми харесваше.

            -Виж Анелия – продължи той, след краткото мълчание – ти си една изключително симпатична млада жена. Забавна си. Приятно е да се прекарва време с теб.

            Лицето ми гореше. Той продължаваше да ме гледа в очите.

            -А аз изобщо не обичам да ме лъжат, разбираш ли – каза и отново погледна напред към морето – лъжата за мен е много страшен грях. Отказвал съм се от приятели, заради една лъжа. Това за мен е нечестно и неприемливо поведение, и не вярвам в нито една лъжа, била по каквито и да било мотиви. Мотивите не ме интересуват, лъжата си е лъжа.

            Той звучеше като мафиот, който ми се подиграва с пистолет до слепоочието ми и обяснява ценностите си.

            -Да, прав си – казах, преди да успея да се спра и Димитър ме погледна мигновено – не съм асистентка. Аз съм медицинска сестра, но брат ти ми каза да се представя за твоя асистентка и… съжалявам, аз…

            Лицето на Дими бе ледено. Той невъзмутимо допуши цигарата си в неловката тишина, загаси я в пепелника и върна очите си върху моите. Очаквах да ме изгони всеки момент и бях цялата настръхнала на стола си. Стисках ръцете си една в друга.

            ­И сетне на лицето му изгря усмивка.

            -Благодаря ти, че ми каза – каза ми той, хвърляйки ме в шок – аз се досещах от самото начало, разбира се, но исках да проверя дали ще ми кажеш или ще ме лъжеш до последно, Анелия.

            За момент гняв блесна в сърцето ми.

            -Ти ме тестваше? – попитах аз.

            -Е, само те оставих избор дали да ми кажеш или не – той сви рамене – затова ти благодаря и не се сърдя, че ме излъга. Както вече казах, ти си симпатична и забавна млада жена. И всъщност изглежда няма никакъв начин да се измъкна от желанието на брат ми да ме наглеждат като непослушно дете.

            Сините очи блестяха весело.         

            -Затова този път аз ще го измамя – каза ми – не му казвай, че съм те разкрил. Ще стоиш до мен, ще се преструваш на асистентка за пред брат ми, а всъщност ще ме оставяш да правя каквото си искам. Така ти си запазваш работата, аз няма да имам болногледач, а брат ми ще е доволен, че си наоколо. Какво мислиш за това предложение?

            -Защо имам чувството, че предложението ти е в стил "Корлеоне"?

            Димитър отново се разсмя, след което извади нова цигара и се отпусна назад на пластмасовия стол. Един кичур от още влажната му руса коса се спусна покрай лицето му заради бриза и той го отмести разсеяно с дългите си пръсти.

            -Защото е такова предложение – сви рамене той – обаче наистина ще се радвам да се съгласиш. От всички болногледачи, които съм имал, ти си най-забавната и освободена. Моля те, моля те ? – той направи мили очи. Сърцето ми отново запя. Нямаше начин да му откажа. Даже не ми пукаше дали ще си запазя работата. Този мъж наистина ме пленяваше и исках да прекарам колкото се може повече време с него.

            -При едно условие – казах аз – ще позволиш да сложат легло тук в твоята стая, за да спя в една стая с теб. Искам да мога да се намеся, ако наистина ти е зле, но в другото време няма да се намесвам, става ли?

            Дими ми кимна и подаде ръка, за да си стиснем ръцете. Сделка, помислих си аз, и стиснах ръката му. Усмивката остана на красивото му лице, правейки го още по-красив, ако това изобщо бе възможно. Сърцето ми отдавна се беше предало, още без дори да го познавам, но съзнанието ми остана будно и аз си забраних да мисля за него като за нещо повече от пациент.

            Симпатичен пациент.

            Красив, секси пациент.

            Спри, Анелия!

            -Аз трябва малко да си полегна – каза ми Димитър – мисля, че не ми е много добре. Но по-късно пак ще отидем на плажа, нали?

            -Да, разбира се. Искаш ли да се разберем така, ако имаш нужда от моята помощ, ми кажи. Иначе аз няма да ти я предлагам непрекъснато, окей?

            -Да, "окей", както казвате младите – той стана от стола си и бавно се върна вътре в стаята, като аз го последвах, наблюдавайки го съсредоточено. Държеше се на краката си, но най-вероятно бе дяволски уморен. Преоблече се – отново без да се съобразява дали съм в стаята и аз трябваше бързо да извърна поглед – с долнището на пижама и легна под белите завивки. Лежеше по гръб, със затворени очи, и дишаше дълбоко. Вдишване, издишване. И пак. Изглеждаше ми за миг, че медитира, със спокойното си лице и дълбоко дишане. Но и двете му ръце бяха на корема и пръстите му се впиваха в одеялото. Болеше го. Със свито сърце придърпах един стол и седнах до леглото му.

            -Да ти попея ли, или ще се справиш сам? – попитах аз.

            -Пей ми… - прошепна той, все още без да отваря очите си. Започнах тихичко да му тананикам първата мелодия, дошла в главата ми, и той въздъхна тежко. Виждах потта по челото му.

            По някое време той се намръщи, и аз спрях да пея.

            -Мисля, че ще повърна – каза той и отвори очи. Потърсих с очи нещо и видях торбата с покупките ни на масата пред огледалото. Изтърсих продуктите на масата и бързо се върнах при него с торбата. Той се наведе покрай леглото и повърна в торбата, обаче само стомашни сокове.

            -Нищо не си ял… - прошепнах аз – нямаш какво да повърнеш.

            Той се опита отново, но нищо. И пак – пак нищо. Може би имаше нужда от още една инжекция, но след минимум час. Трябваше да потърпи гаденето, помислих си аз, а той изстена тихо. Наистина не беше добре.

            -Ще взема морфина – каза той, стъписвайки ме, но в последствие си напомних, че той има тежка болест и най-вероятно трябваше да има и морфин. Просто той се държеше, сякаш само е настинал, което ме озадачаваше и объркваше лекарската ми преценка.

            -Много ли те боли? – попитах аз.

            -Да.. моля те – той шептеше.

            -Спокойно, веднага го давам – каза аз и разрових черната чанта за медикамента. Сетне бих инжекцията във вената на Дими, който продължаваше да диша дълбоко, явно опитвайки се да овладее пристъпът на болка.

            Той се отпусна с въздишка, отново по гръб, и пак затвори очи. Дожаля ми за миг за него, но не си позволих да се привързвам, все пак аз трябваше да мога да си върша работата. Трябваше. Анелия, ти си професионалист. Не трябваше да се влюбвам в пациента си.

            Продължих да пея, защото това изглежда го успокояваше, и след известно време той се унесе в сън. Станах от стола и отидох в другата стая да взема багажите си. Измъкнах тетрадката, която Асен Симеонов ми беше дал с лекарствата. Изчетох всичко, а той вътре бе включил и описание на болестта и симптомите.

            Болестта атакуваше всичките му органи, понякога сериозно, в други пъти просто затрудняваше функционирането му. Дихателната система беше най-силно засегната и той имаше намалена функционалност на дишането. Имаше кислородна тръбичка при нужда. Имаше инхалатор, ако бронхите му се стесняваха и не можеше да диша. Имаше купчина обезболяващи. Изглежда имунната му система атакуваше здрави клетки на произволен принцип от вътрешните му органи. Докато четох, не спирах да клатя глава, объркана как той наистина бе оцелял с такава сериозна болест толкова време. За момент почти очите ми се напълниха със сълзи, което не беше толкова професионално. Може би аз нямаше да успея да се оправя с чувствата си, този мъж ме омагьосваше и докато четох всичките сериозни проблеми, от които той страдаше, реагирах повече като близка, отколкото като медицинска сестра. И това никак не ми харесваше, но пък го познавах само от ден и може би това първоначално привличане щеше да си отиде и да съм способна да работя.

            Двадесет и повече операции. Пет от които на белите дробове. В тялото си той нямаше свои бъбреци, единият, който имаше, бе трансплантация от брат му. Черният му дроб също не беше перфектен и алкохола и тежките храни му бяха забранени. И със стомаха имаше проблеми. О, господи, изобщо как живееше…

            Докато седях на земята в стаята си, отворила тетрадката и препрочитах написаното, изпълнена с неверие, усетих, че има някой зад гърба ми и се стреснах, обръщайки се мълниеносно. Димитър се беше надвесил над мен и гледаше в тетрадката. Не го бях усетила да влиза.

            Изправих се на крака и го загледах в очите, които отново се усмихваха.

            -Това плаши ли те? – попита ме той. Все още беше с долнището на пижамата, но на лицето му отново имаше свежест и явно почивката му беше дошла добре. Русата му коса вече беше суха и очаквах да е рошава като стане, но той я беше срешил назад от лицето му и тя стоеше зашеметяващо. Бил е стилист, разбира се, помислих си аз между другото.

            -Не, Дими, аз съм медицинска сестра, как може медицински подробности да ме плашат – казах аз, въпреки че част от мен наистина бе уплашена, колкото и да не ми се искаше да си го признавам. – но ти май имаш досаден навик да надничаш зад раменете на хората.

            Той се подсмихна.

            -Идвах да те извикам да отидем на плажа. По-добре съм, пеенето ти е лечебно.

            -Е, добре, ако наистина си по-добре. Вече е три часа, тъй че скоро слънцето ще става по-слабо.

            -Хайде, мадам.

            Докато вярвахме към плажа и отново аз носех всички багажи – и естествено нямах никакви намерения да давам на Димитър да носи каквото и да било повече – Димитър разпалено ми говореше.

            -Затова ти обяснявам, че пеенето наистина е лечебно. Когато пееш, гласът ти поражда позитивни вибрации – обясняваше той, докато вървяхме – знаеш, че всичко е енергия и вибрации, нали? Затова пеенето толкова помага. Лекува те с вибрации.

            -Ъмм, добре, Буда – пошегувах се аз.

            -Не се шегувай, това си е истина – каза той – знаеш ли, че съм бил в ашрам? Прекарал съм една година в ашрам в Индия, знам ги аз тези неща.

            -Уау… ти наистина сериозно си се занимавал. Колко ли много неща си свършил за четиридесет години…      

            -Аз обичам да съм зает и да правя нови неща – сви рамене той.

            Слизахме по стълбите към плажа, разминавайки се с хора, които се оттегляха. Разположихме се отново и седнахме на сянка.

            -Хайде във водата – ентусиазира се Димитър и отидохме да се понамокрим, но този път нямаше игра на гоненица във водата. На Дими умората си му личеше, въпреки че си беше отпочинал. После лежахме на хавлията, като той четеше съсредоточено вестника, а аз тайничко го наблюдавах. Тези диоптрични очила много му отиваха, колко бе сериозен, докато четеше този вестник и колко беше… сладък.

            Сетне той си лежеше просто, а аз гледах Фейсбук на телефона си. Беше ми толкова спокойно с Димитър, все едно се познавахме от много повече време. По някое време той предложи да поръча пържени картофки от едно от заведенията и хапнахме. По-късно пихме и фреш, който ми дойде прекрасно в топлия летен следобед. Стана шест часа и вече започваше да застудява и Дими предложи да се прибираме, затова събрахме всички неща и поехме по стълбите нагоре.

            -Дими… на кого са те кръстили? – попитах го.

            Той се засмя.

            -На "Хаджи Димитър" – каза ми той.

            -Уау.

            -Нали знаеш, "Жив е той, жив е, там на Балкана, потънал в кърви, лежи и пъшка. Юнак с…"

            -Да, знам за какво говориш – засмях се в отговор, но той не спря и рецитира цялото стихотворение наизуст, правейки паузи на места за драматичен ефект и трогателност. А стихотворението само по себе си бе достатъчно трогателно и Дими само го правеше още по-тежко. Когато стихотворението приключи обаче Дими вече се беше задъхал от лекият баир към хотела. Той спря.

            -Дай ми секунда – каза ми изморено. Имаше още няколко минути до хотела, но той изглеждаше изморен и се подпря на коленете си, навеждайки се и дишайки дълбоко. Сетне се разсмя – гледай, Хаджи Димитър ме оставя без дъх.

            Засмях се кратко, въпреки че голяма част от мен се притесняваше. Дими се закашля продължително, но после изправи гръб и ми се ухили.

            -Хайде, да вървим. Искаш ли да вечеряме някъде навън? – попита той, все още малко задъхан от ходенето.

            -Да, защо не – усмихнах му се в отговор.

            -Разкажи ми още за теб, Анелия – каза ми Димитър, след като бяхме седнали в едно заведение и хладният летен въздух си играеше с кичурите на косата ми. Този път я бях пуснала, тъй като не беше вече жарко слънцето, и дългата ми коса леко се развяваше на вятъра. Димитър бе облечен отново с, явно любимия си, свободен шарен панталон, върху който се съчетаваха сини, оранжеви, кафяви шарки в плетеница, напомняща ми незнайно защо за йога. Този път нагоре беше с бежов потник и една риза в пясъчен цвят, която носеше разгърната. Русата му коса беше прибрана на ниска опашка, а на врата му, заинтригувана гледах медальон с пентаграм.

            -Има ли специално значение? – запитах го аз, загледана в пентаграма.

            -Аз просто обичам разни символи – каза ми той – но не съм суеверен. Така че, и око на Илюминатите да видиш на врата ми, пак не се безпокой, не съм Илюминат.

            Той ми смигна отново, а аз се разсмях. Може би той не можеше да вземе на сериозно нищо на този свят, пък било то и символиката.

            -Ти си учила в медицинския, нали? – попита ме той – преди това какво си учила?

            -Ъмм, учех в профилирана гимназия… за готвачи – засрамено му отвърнах, но той изглеждаше по-скоро впечатлен.

            -Значи задължително трябва да ми сготвиш нещо – каза. – хайде, с ченгел ли трябва да ти вадя думите от устата, кажи ми нещо интересно за себе си!

            -Виж, Димитре, аз не съм имала кой знае колко различни интересни ситуации – казах му – не съм излизала извън България, не съм и пътувала много из България, само учех през повечето време, нямам страшно много приятели и живея на квартира. Не знам какво друго да ти кажа.

            -Всеки живот е интересен, Анелия – сряза ме Димитър – аз като нищо не знам за теб, защо мислиш, че ще ми доскучае?         

            Усмихнах се свенливо и наведох очи към менюто си, за да спра да бъда подлагана на острия синеок поглед срещу мен.

            -Знаеш ли, мисля да си поръчам тази салата с маслините и лука – казах на Дими – мислиш ли, че ще е хубава?

            -Хмм, не знам, не бях идвал наскоро на почивка тук, много са го променили от последния път, когато бях в Приморско – заяви той – хайде, да пробваме салатата, щом ти се иска. Какво ти се пие?

            -Ъмм, не знам, вода.

            -Вода? – той вдигна една вежда – хайде, аз черпя, кажи какво ти се пие наистина. Вино? Коктейл?

            -Аз не пия алкохол – свих рамене аз и той ми се ухили широко.

            -Сънувам ли? Не бях чувал наскоро някой да ми казва "аз не пия алкохол", ако предложа да черпя – той се подсмихна – ти си като изчезващ вид, Анелия. Никога ли не пиеш, или просто в момента?

            -Просто не ми харесва – отговорих му, разбира се, отново смутена.

            -Я чакай – прекъсна ме той и аз замръзнах на място. Той бавно протегна ръка над масата и докосна един кичур от косата ми, който бе пред лицето ми. Свойски го затъкна зад ухото ми, внимателно и с лека усмивка на устните. Изчервих се – господи, колко ми се иска да те нарисувам.

            -Б-благодаря – притесних се аз. Но това трябваше да престане, казах си, трябваше сериозно да говоря с него и да му обясня, че съм на работа при него и такива трябва да останат отношенията ни. Той определено искаше повече от мен, разбирах ги мъжете.

            Той се отпусна назад на стола си отново и очите му блестяха с ентусиазъм.

            Не след дълго поръчахме, като той реши, че ще пие уиски, а аз не посмях да го спра – все пак той си решаваше какво да прави – и аз се заех да му поразкажа все пак малко от сравнително скучния ми живот. Разказах му за медицинския, за оценките ми, за работата ми в частната клиника. Той ме слушаше внимателно, сериозно фиксирал очите ми така, че все едно не искаше да изпусне и една думичка от разказа ми. Това поведение малко ме караше да се смущавам, но въпреки това си повтарях, че само си говорим и това е.

            Алкохолът му пристигна и той си запали цигара с доволен вид.

            -Извинявай, Дими, все пак ми се иска да те питам за…

            -За вредните навици ли? – той отново ми четеше мислите – виж, ти си медицинска сестра. Знаеш за състоянието ми, прочете огромното описание на брат ми feat лекаря ми.

            Засмях се кратко.

            -И… - продължи той, гледайки ме котарачешки – сигурно се чудиш как съм оцелял до сега. Знаеш ли, прогнозата, която са дали на майка ми, когато съм се родил, е била 48 часа. Часа, миличка. Не дни или месеци, часове. Как, по дяволите, сега съм жив? Или може би си говориш с откачен призрак, който само ти виждаш, пие и пуши и нищо му няма?

            Колкото и да ми беше смешно, не си позволих да се засмея и си наложих да остана сериозна.

            -Опитваш се да ми кажеш, че си оцелял с пиене на уиски и пушене на Виктори?

            -Не точно – той вдиша от цигарата – една цигара е много по-добър избор от това да се просна в леглото си и да оплаквам живота си още преди да е свършил.

            -Не те разбирам напълно.

            -С живеене съм оцелял, миличка – весело ми отвърна той – просто карам колата и докъдето стигне. По-важно е да съм живял живот, с който се гордея, отколкото да знам точно броя на цигарите, които съм изпушил. Искам да ти кажа, че… аз нямам нищо против хората, които не пушат или не пият, но аз го правя за удоволствие, само когато желая. Аз не си забранявам абсолютно нищо, което ми се прииска. Така съм свикнал да живея… защото никой никога не е бил способен да ми гарантира дали ще се събудя на другия ден. Бил съм толкова пъти близо до смъртта, че няма да повярваш. А живота е за живеене. Ние сме, все пак, духовни същества с човешки преживявания.

            Зяпах го, опитвайки се да проумея мирогледа му, но ми се струваше, че той е много по-възрастен, отколкото го смятах. Изглежда бе осъзнал, че единственият възрастен начин да живееш добре е да приемаш всичко като дете. Стъписваше ме.

            -Прав си, всички се вземаме твърде на сериозно – промърморих.

            -А наздраве! – и той вдигна чашата си. Чукнахме се с водата ми, като се опитах да не мисля за разни суеверия.

            И тогава донесоха прословутата салата с маслини. Шашната я зяпнах, а тя просто се състоеше от изсипани в чиния цели маслини и нарязан отстрани лук. Димитър избухна в смях още пред сервитьорката, която явно се притесни.

            -Колко оригинално! – каза той, а сервитьорката се поколеба дали да се отдалечи или да остане. Той я погледна – но защо сте притеснена? Получихме точно това което поръчахме "Салата маслини с лук".

            Тя се изчерви, а аз едва сдържах собствения си смях.