Глава 6

            - Та, условието на онова състезание беше да се направи най-голям брой прически в рамките на осем часа – говореше ми Димитър, докато пиехме портокалови фрешове под чадъра на плажа. Аз отново бях по тъмно лилавия ми бански и вече започвах да се чувствам много комфортно с Дими, въпреки че той хвърляше по един или друг нескрит поглед към гърдите ми, докато разказваше – световният рекорд беше 300 прически. Тогава, когато бях стилист, аз се мислех за изключително велик, вярваш ли ми?

            Засмях се лежерно.

            -Не ми казвай, че си направил 301 прически.

            -Не, направих 302, но миналата година една фризьорка ми взе рекорда – той се смееше, докато ми разказваше – представяш ли си колко съм бил мотивиран! Осем часа на крак, без почивка.

            -На колко си бил тогава?

            Той се замисли.

             – Може би на към 30 и няколко – каза – пак не беше лесно, но пък аз съм такъв инат, че на моменти имах чувството, че навсякъде лети коса.

            Не можех с този мъж.

            -Сериозно… ти си най–абсурдният човек, когото съм срещала – отсякох – имаш рекорд на Гинес за изказ.

            -Е, стига де, засрамваш ме!

            -Да бе, не изглеждаш засрамен.

            Той ме погледна фокусирано, изведнъж спря да се смее. Премести се малко по-близо до мен на кърпата.

            -Мисля, че е само редно да си отмъстя за засрамването – каза той и хвана с едната си ръка директно гърдата ми. Ококорих очи и се дръпнах, засрамено оглеждайки наоколо, а Димитър избухна в сърдечен смях, че даже започна да удря до кърпата от смях. Господи…

            -Такова си бебе… - измърморих недоволна, но не можех да лъжа, че и на мен ми беше смешно.

            -Та, исках да си довърша разговора – продължи Димитър, след като овладя пристъпа си на смях – имах асистент, който ми даваше да пия енергийна напитка със сламка, докато правех прическа след  прическа.

            -Ненормално!

            -Но след шест месеца цялата работа с косите ми омръзна – каза той – пък и честно, не можех да стоя прав ден след ден, без да ме заболят всички кости едновременно, та спрях да съм фризьор. Мисля, че след това имах един период, в който се подвизавах като политически критик.

            -Дими… сериозно, кое е нещото, което си правил най-дълго в живота си?

            -Рисуването, без съмнение – отсече той – рисувам от малък и през цялото време нито за момент не спрях да рисувам. Без рисуване няма как да живея. Затова предпочитам да мисля за себе си като художник, който има експертиза в повече от една други дейности.

            -Трябва наистина да видя някоя твоя творба.

            -Можеш да ги разгледаш онлайн. Ако гугълнеш името ми, можеш да намериш и мои картини – каза той – но освен това, предупреждавам те! Можеш да намериш и купчина простотии около моята персона.

            -Не се и съмнявам.

            Малко по-късно аз бях потънала в телефона си, седнала на хавлията да разглеждам картини на Димитър, а той четеше днешния вестник, легнал на удобно по корем и изглеждайки зашеметяващо с диоптричните си очила с дебела черна рамка. Разбира се, бях попаднала и на негови статии, критикуващи разни политически ситуации, но аз не обичах политика и не се опитвах да разбера дали е прав в това, което говори, или не. След малко отдръпнах очи от телефона си и видях, че Димитър ме наблюдава. Очите му грееха, но аз нямах идея какво си мисли.

            -Какво има? – подсмихнах се притеснено.

            -Какви цветя харесваш? – попита ме той, а сърцето ми се разтуптя. Усетих, че съм прехапала устна и се опитах да надяна на лицето си професионално изражение. Дими, дори да го беше забелязал, не го показа, а продължи да ме гледа по същия начин със зашеметяващите си сини очи.

            -Хризантеми – отвърнах аз.

            -А романтична ли си? – попита ме.          

            -Не ми подарявай цветя – казах рязко и той примига, изненадан.

            -Не съм казал, че ще ти подарявам. Може пък да искам и ти да ме питаш какви цветя харесвам, за да те накарам да ми подариш букет – той ми смигна, а аз ококорих очи за миг, сетне отново избухнах в смях. Непоправим мъж!

            Когато се успокоих осъзнах, че само аз се смеех, а Димитър ме наблюдаваше съсредоточено, с лека усмивка на лицето.

            -Бих искал да те поканя на среща – каза ми той.

            -Не мога – веднага го отрязах, изведнъж силно притеснена – трябва… аз съм… аз съм работа.

            -Бизнес среща? – той ми смигна – ще ми позволиш ли нещо?

            -Не. Но какво?

            -Искам да докосна косата ти.

            Въздъхнах, а той ме изгледа с престорени тъжни и големи очи над рамките на очилата си. Наистина ли ми правеше номер в стила "Puppy Eyes"? Въпреки това реших, че да докосне косата ми е безобидно и му позволих, при което той стана от кърпата и дойде да седне зад мен. Заигра се с кичурите ми дълга тъмна коса, а аз нямах идея какво прави.

            -Дай си ластика – промърмори тихо до ухото ми. Свалих ластика от китката си, зачудена дали ми правеше прическа. Той продължи да работи по главата ми, докато аз стоях скована и се опитвах да се убедя, че не ми е приятно нежното му, но уверено докосване.

            -Предполагам се досещаш, че след като съм художник, съм голям ценител на красотата – каза ми Дими тихо и аз настръхнах от тембъра му и тихия шепот в ухото ми.

            -С-сигурно.

            -Готова си.

            Косата ми определено беше вързана – протегнах ръце, леко опипвайки главата си и останах учудена. Имаше сложни плетеници по косата ми. Веднага исках да видя как изглежда.

            -По леко, ще я развалиш – каза ми Дими – за съжаление, толкова мога само с един ластик. Нямаш фиби… или лак за коса, нали?

            Засмях се.

            -Не, Димитре, нямам.

            Погледнах се в селфи камерата на телефона ми и ококорих очи. Косата ми бе прелестна, прибрана като за изискана официална вечеря или пък може би сватба. Наистина бе талантлив, помислих си, докато се оглеждах.

            Той грабна телефона от ръката ми и аз, шашната, го изгледах.

            -Усмихни се, принцесо – каза той и вдигна телефона към лицето ми. И започна да ме снима, но от различни ъгли, казваше ми как да застана, а аз, засрамена, само го слушах.

            -Ммм, прекрасно съм се справил – каза си той, оглеждайки снимките, които не ми даваше да видя – знаеш ли, мъжете са най-добрите фризьори на света.

            Разсмях се.

            -Защо мислиш така?

            -Няма по-голям ценител на женската красота от един мъж – заяви твърдо той и прибра телефона ми в чантата ми – няма да ги гледаш сега. Ще си ги видиш после.

            -Но…

            -Сега вече е време отново да се намокрим, не мислиш ли?

            Той ми подаде елегантно ръка и аз я хванах, взряна в очите му. Сърцето ми отдавна се беше предало, осъзнах аз, и аз бях наистина безсилна. Трябваше да напусна работата си, помислих си.          

            -Не премисляй нещата твърде много – каза Дими, прочел отново нещо на лицето ми, или пък директно проникнал в ума ми с тези очи. Този мъж забелязваше твърде много – когато човек мисли прекалено, губи от околностите.

            Той ме дръпна за ръката и ме задърпа към водата енергично. Подчиних се, опитвайки се да последвам съвета му, въпреки че беше казан по нетрадиционен начин. Само че преди да стигнем до водата, Дими спря. Загледах се, учудена, в лицето му – а той отново изглеждаше прекалено блед, въпреки леката червенина на лицето му от слънцето. Той си пое един дълбок дъх.

            -Какво ти е? – попитах го.

            Той отново вдиша дълбоко и се закашля. Сетне даже се наведе, докато се опитваше да се изкашля… пристъпът на кашлица продължи болезнено дълго и той едва си поемаше дъх, а много от хората на плажа започнаха да ни зяпат. Докоснах го по гърба.

            -Дишай бавно – казах – през носа.

            Той продължи да кашля, плашейки ме. Имаше нужда от инхалатор.

            -Дими… дишай бавно през носа – повторих насоката си – хайде, опитай. Вдишване, издишване.

            Но той не можеше да овладее кашлицата. Ядосах се на себе си, тъй като покрай размекването ми от Димитър аз бях напълно забравила да изпълнявам задълженията си на болногледачка. Аз бях длъжна да нося лекарствата му тук!

            -Дими…

            -Ще… се… оправя… - каза ми между кашлянето той, с дрезгав глас.

            -Не, трябва ти инхалатор. Добре, седни на земята, Дими.

            Той се подчини, кашляйки, и аз допрях ухо до гърба му, опитвайки се да го преслушам. За мой ужас чувах свистене от дробовете му, което не вещаеше нищо добро. Той имаше спешна нужда от помощ.

            -Вдишвай през носа, бавно – казах отново и хукнах към хавлията ни, където бе и чантата ми. Измъкнах отвътре пейджъра, който слава богу носех, и започнах да блъскам по копчето, което Асен Симеонов ме бе инструктирал да натисна, за да пристигне медицинския екип. Дими продължаваше да кашля, а хората започнаха да се събират около него, разтревожени.

            Върнах се на бегом при него.        

            -Извиках медицинския ти екип – казах му, докосвайки рамото му. Той се мъчеше да си поеме дъх и беше прекалено блед – дръж се.

            За по-малко от минута на плажа при нас пристигнаха трима човека в бели престилки. Носеха куфарчета. Не знаех къде се бяха крили, за да пристигнат толкова бързо и как ни бяха намерили, но в момента това не ме тревожеше.

            -Помогнете му, не може да си поеме дъх – казах аз – има свистене отдясно.

            -Ще се погрижим – увери ме единият от мъжете – трябва да му бием тази инжекция.

            Те бързо почистиха ръката на Дими със спирт и му биха инжекция, след което бързо надянаха на лицето му кислородна маска, а народът на плажа и аз гледахме встрани. Спасителят също бе дошъл и наблюдаваше тревожно.

            -Кажи да донесат носилката, ще го занесем в хотела – каза единият лекар на другия си колега и той хукна през пясъка.

            -Мога ли да помогна? – попитах.

            -Не в момента, госпожице Йорданова. Всичко е под контрол.

            Дими дишаше в кислородната маска, затворил очи. Коленичих зад него.

            -Облегни се на мен – прошепнах до ухото му и той се подчини, отпускайки тежестта си върху мен и главата му на гърдите ми. Продължи да диша в кислородната маска, но поне успяваше да вдишва.

            Малко по-късно Дими бе настанен в леглото си и лекарският му екип го беше оставил с кислородна тръбичка в носа. Инструктираха ме да следя да постои още време – чак до сутринта и да лежи. След това те излязоха и ме оставиха с полу-нокаутирания и изморен Димитър.

            Той ми се усмихна мило.

            -Нали си медицинска сестра – прошепна ми той уморено – защо изглеждаш толкова стресирана?

            Аз обаче дори не знаех какво да кажа. Вината за инцидента бе напълно моя, или поне вината за липсата на адекватна реакция от моя страна. Всичко беше станало, защото си бях позволила да се заплесвам по чувствата си и бях небрежна към задълженията си на болногледачка. Но това повече нямаше да се повтори. Не можех да рискувам живота на пациента ми заради мен самата.

            -Как се чувстваш? – попитах го, вместо да отговоря на поредния му проницателен въпрос.

            -Малко съм уморен и малко ме боли – каза той – но съм послушен, виж, не съм хукнал на никъде.

            -Ти може и да си послушен, Дими, но моята глава ако я няма… - не се сдържах аз.

            Той се намръщи и се взря в мен настойчиво.

            -Ти се обвиняваш за пристъпа – каза той, сърдит.

            -Аз съм виновна за това, че не носех инхалатора или лекарствата ти, че ги забравих, мислейки си за други глупости и…

            Димитър изсумтя и изобщо не изглеждаше доволен.

            -Не, вината е моя, защото аз не си нося инхалатора в чантата – каза той остро – аз не съм двугодишно бебе, за да си виновна ти, че моя милост не го интересуват лекарства.

            -Аз съм твоята болногледачка!

            -Да, ама аз не съм психично болен – рязко ме прекъсна той – мога да мисля с главата си, от теб се изисква да ми помагаш, ако ми е лошо. В задълженията ти не влиза да мъкнеш лекарствата ми или пък ти да си отговорна за тях…

            -Случилото се беше доста показателно за мен – казах сурово – трябва да се съсредоточа над работата си, Дими.

            Той изглеждаше още по-недоволен.

            -О, я стига – каза – не се дръж така.

            Усмихнах му се вяло.

            -Съжалявам, Дими, но ще трябва да спрем да флиртуваме един с друг. Не мога да ти бъда приятелка… или пък не можеш да се влюбиш в мен. Аз съм на работа, а ти си на почивка. Аз не съм на почивка.

            Той не каза нищо, само ме наблюдаваше за известно време, след това затвори очи.

            -Ще спя – обяви той.

            -Почини си – съгласих се аз и се оттеглих в ъгъла на стаята, сядайки върху моето легло. Заех се да препрочитам тетрадката и да подреждам лекарствата в черната чанта – такива, които трябваше да нося навсякъде, където ходим и такива, които можеха да останат в хотела. След като приключих с подреждането на лекарствата, хвърлих един поглед на Димитър, който все още лежеше със затворени очи и дишаше, слава Богу, спокойно. През отворения прозорец навлизаше приятния полъх на вечерта край морето. Може би тази вечер нямаше да излизаме никъде, мина ми през уморения ум, но не можех да се отърся от спомените за това как Димитър не може да диша, а аз няма какво да направя. Той бе успял да ме убеди, че състоянието му е под контрол и че може да се справи с всичко. Да, с болката се беше справил, но как можеш да се справиш със силата на волята си срещу дихателен пристъп? Всичко това донасяше огромна тъга на сърцето ми. Бях направила глупава грешка и се бях разсеяла, забравяйки да мисля за Димитър като за мой пациент още от началото.

            Телефонът ми, който почиваше кротко до мен на белите завивки, започна да вибрира и аз бързо го взех. Асен Симеонов ми се обаждаше. Изправих се тихо, хвърлих поглед на Дими – но той спеше – и излязох на терасата, затваряйки внимателно вратата зад мен.

            -Здравей, Анелия – прозвуча сериозният тон на Симеонов по телефона. Ужасих се, че ще ме уволни – разбрах какво е станало днес. Как е той?

            -Почива си – въздъхнах аз – ще седи с кислородната тръбичка цяла нощ, мисля. Изглежда белите му дробове не успяват да приемат достатъчно кислород. Беше тежък пристъп.

            Сега очаквах той да ме укори защо не съм носила инхалатора.

            -Благодаря ти, че си реагирала бързо – каза той, изненадвайки ме – все пак е добре да има болногледач наблизо за такива ситуации. 

            Нямаше да ме уволни. Или поне не още.

            -Той досети ли се, че не си асистентка? – попита ме Асен.

            -Не, не се е досетил – излъгах – аз съм добра актриса.

            -Това е страхотно – заяви той твърдо – ами благодаря ти за информацията. Аз се обаждах само да разбера как си след пристъпа. Той има много проблеми с белите дробове, така че го имай предвид.

            -Разбира се. Днешната ситуация бе доста поучителна за мен.

            -Добре. Ще те оставям сега, Анелия, но ако има нещо, знаеш, че винаги можеш да ми се обадиш. Ако брат ми те притеснява с нещо, само кажи.

            -О, не, той не ме притеснява с нищо – казах, настръхнала, припомняйки си целувката ни сред пясъчните дюни и луната.

            После отново се завърнах в стаята и за моя изненада забелязах Дими да ме гледа, седнал в леглото си.

            -С брат ми ли говори? – попита ме той.

            -Да.

            -Нали не си му казала, че съм те разкрил? – очите му проблеснаха, докато говореше. Палав блясък, помислих си разсеяно.

            -Не. Но ти трябва да…        

            -Разбрах, Анелия – прекъсна ме той бързо и аз вдигнах вежди – разбирам, че ще се опиташ да се преструваш, че нямаш чувства към мен. И спокойно, мен това не ме притеснява. Няма да те притискам, защото те ценя. Няма да те целуна, докато не поискаш отново.

            И той се ухили широко, а аз усетих, че клатя глава. Но образът му как се навежда до брега в ужасяващата си кашлица отново изплува в съзнанието ми. Не можех да позволя да съм разсеяна повече. Дими продължи да ми се хили, упорито игнорирайки сърдития ми поглед.

            -Играй на шах с мен – каза Дими – явно тази вечер няма да искаш да излезем?

            -Добре, шах да бъде.

            Той ми обясни къде да намеря шаха в багажа му и аз започнах да ровя. Докато пребърквах през оплетените му, ексцентрични дрехи, които наподобяваха смесица между йогистки ризи и панталони и пустинни дрехи в бежово-кафява гама. Открих даже бижута – разни гривни с камъни в шарени цветове, купувани сякаш от индийски магазин, бяха омотани с някакви шалове, отново в пустинната цветова гама. Докато ровех за шаха, открих един дебел скицник с бежови картонени корици. Погледнах към Дими, който седеше на ръба на леглото си и ме наблюдаваше с усмивка.

            -Да, може да го разгледаш – каза ми.

            Отворих скицника и останах впечатлена. Разбира се, да гледам на телефона си картини бе едно, но да виждам майсторската му ръка и сложната изработка на скиците ме озадачи. Той очевидно харесваше да рисува жени. Позите, в които бе нарисувал телата им, бяха някак съблазнителни, но същевременно мистериозни. Докато разгръщах скицника, впечатлена, стигнах до една скица на… мен самата. Бях нарисувана с фотографска точност, седнала на пясъка и дългата ми коса се стелеше по гърба ми. Гледах над рамо и изглеждах… много истинска.

            -Смятай… - прошепнах си, озадачена от подробностите, които този мъж бе забелязал за мен, за да ме нарисува така, без да съм позирала – кога си успял да го нарисуваш?

            -Снощи, след като ти заспа – усмивката му стигаше до небесата – харесва ли ти?

            -Много – казах, свенлива, докато оглеждах рисунката. Обзе ме непозната тъга, докато я наблюдавах и отново вдигнах поглед към Дими, изпълнена с вътрешни конфликти. Той можеше да умре заради мен. Бях направила голяма грешка, потапяйки се в тези сини очи. Усмивката изчезна от лицето му, сякаш той наистина имаше телепатични способности.

            Той стана от леглото си и помъкна кислородната си машинка, за да се приближи до мен. Коленичи до куфара и ме изгледа с внимателен поглед.

            -Чувствата не са лошо нещо – каза ми той тихо – не си поставяй препятствия. Няма по-голяма грешка от това да лъжеш сърцето си, мила.

            Гледах го, стъписана.

            -Ти откъде знаеш, че мисля, че съм направила грешка?

            -Дори да си направила грешка – той ми се усмихна леко – така се учиш. Моля те, не бъди така студена към мен.

            Зяпах го, неспособна да помръдна, втренчена в тези сега така успокоителни сини очи. Отново го правеше – отново огъваше реалността с присъствието си.